„Добре — отдъхна си мислено маронът. — Дано остане в бърлогата си, щом се вмъкна в нея. Не ми се ще да го виждам повече тая нощ. Crambo!“

Внезапната ругатня показа, че Кюбиновите мисли се пресякоха от появата на търговеца на роби, облечен не в синия си сюртук като преди, а обвит в дреха, приличаща на средновековна еврейска роба или широк домашен халат, чиито поли се спускаха чак до нозете. Той бе махнал шапката си, но кепето с мръсен възбял цвят продължаваше да стои на лоба му, понеже той никога не го сваляше.

За огорчение на марона чифликчията затътри след себе си едно кресло, сякаш се кани да го сложи на верандата и да седне в него.

Точно такова бе и Джесуръновото намерение, защото след като извлече на средата на галерията стола — кресло с висока облегалка, той го закрепи здраво и се отпусна в него.

Миг по-късно Кюбина зърна искри, придружени от четкането на огниво и кремък. Евреинът палеше огън. За какво?

Мирисът на тютюн, който се разнесе из пруста и достигна до ноздрите на младежа на палмовия връх, отговори на въпроса.

Между носа и брадата на израилтянина засвятка горящ въглен. Търговецът на роби пушеше пура.

Маронът го наблюдаваше с ужас. Колко време щеше да трае всичко? Половин час? Час? Или до съмване — което, уви, наближаваше вече.

Нещата взеха неблагоприятен обрат. Кюбина не можене да направи и най-леко движение, за да събуди Хърбърт, ни да промени собственото си положение от страх да не издаде пред евреина присъствието си. Не се решаваше дори да шавне на дървото, още по-малко да слезе от него.

Бе се уловил в капан, от който не виждаше как ще се измъкне. Трябваше да чака Джесурън да свърши с пушенето, при все че и тогава изходът оставаше неизвестен.

Момъкът призова цялата си издръжливост и успя да се закрепи тихо и безшумно с измъчвана от неизвестността душа.

Най-малко час той престоя в това неудобно положение, докато крайниците почнаха да го болят и търпението му се изчерпа. А евреинът продължаваше да седи като залепен за седалката на креслото, също мълчалив и неподвижен.

Кюбина се убеди, че след първата последва втора, а негли и трета пура, но колко точно бяха той не можеше да установи, тъй като пушачът се намираше в мрак. Във всеки случай те бяха повече от една, ако се съди по времето на пушенето, защото цял час червената жар горя под месестия Джесурънов нос.

Маронът забеляза с безмерна тревога как по върховете на дърветата се промъква синкавата дрезгавина на утринния здрач. Той извърна леко глава и видя челото на Дяволската канара позлатено от слънчеви зари.

„Crambo! Какво да се прави?“ — запита се младежът.

Ако продължава да стои, положително щяха да го открият. Наближаваше време робите да излизат на работа; скоро управителят и надзирателите щяха да се разшетат нагоре-надолу. Все някой щеше да го зърне на върха на палмата. Той би бил щастлив да се спаси сам, без да мисли повече за люлката и за оня, който се бе унесъл в плътно опънатата й мрежа.

Докато се чудеше и маеше как да се свлече неусетно от дървото, Кюбина погледна още веднъж към седналия в стола. Разреждащият се мрак, който сви сърцето на младежа, сега му помогна. Той му позволи да установи, че чифликчията бе заспал.

С отметната към тапицерията глава, Джесурън се бе най-после предал на властната богиня на сънищата. Той бе свалил очилата си и маронът можеше да види, че набръчканите клепачи се бяха затворили в хлътналите орбити.

Несъмнено търговецът на роби спеше. Самата му поза го потвърждаваше. Краката му се бяха отпуснали пред стола, ръцете висяха отстрани, а синият чадър лежеше на пода в нозете му. Сънят бе надвил неочаквано евреина, от чиято уста продължаваше да стърчи угаснал, недогорял край на пура.

Сега в Кюбина се поведе борба между благоразумието и желанието да изпълни първоначалното си намерение — дали да тръгне незабавно или да влезе във връзка със спящия в койката.

В първия случай той щеше да се върне на полянката, за да изчака да дойде Хърбърт Воуан, както бе уговорено. Ако постъпеше така, щяха да изгубят най-малко два часа, при това не се знаеше дали младият англичанин ще бъде точен.

Въпреки желанието си той можеше да закъснее поради непредвидени пречки, нещо съвсем вероятно с оглед на обкръжаващата го обстановка и изключителните събития в еврейския дом.

Ала дори и да не се забавеше Хърбърт, едно отлагане с два часа не бе малко. В промеждутъка Лофтъс Воуан можеше да престане да живее.

Тези мисли преминаха светкавично през ума на марона, привикнал на почти интуитивни възприятия. Той си даде сметка, че трябва или сам да отиде в Гостоприемната планина, или да събуди незабавно Хърбърт.

Вероятно Кюбина би предпочел първия ход, ако не му се налагаше да разговаря с племенника по не по-малко важни въпроси от онези, които се отнасяха до сигурността на чичото. Маронът все още нямаше основание да счита опасността, на която бе изложен плантаторът, за така непосредствена, както тя бе в действителност, защото момъкът и не допускаше, че двамата испанци бяха тръгнали с цел, различна от професионалния лов на избягали роби.

Ако бе предугадил задачата на двамата злосторници, ако знаеше поръчението за убийство, с което търговецът на роби ги изпровождаше, едва ли мисълта на Кюбина би се занимавала с нещо друго освен диренето на средства за спасение на кустоса.

В тоя момент спящият се обърна в люлката и се прозя.

— Ще се събуди — рече си наблюдателят, — сега трябва да предприема нещо.

Ала за разочарование на марона крайниците на спящия отново се отпуснаха и той пак се унесе в дълбок сън като преди.

— Жалко — прошепна Кюбина. — Само да можех да му кажа една думичка… но няма как. По-вероятно е да ме чуе оня лешояд там, от колкото тон… Трябва да му хвърля нещо в койката. Може би ще успея да го събудя.

Момъкът измъкна лулата си. Тя бе единственият предмет, за който той се сети в този час. Кюбина се прицели с ръка и я подхвърли в люлката.

Лулата падна на гърдите на спящия, но бе много лека и не го събуди.

— Crambo! Спи като сова по пладне. Какво да му хвърля, за да се сепне. Ако му хвърля мачетето, ще се лиша от оръжието, а кой знае дали няма да ми потрябва, преди да се измъкна от тая каша. Хм, май един от тия кокосови орехи ще свърши работа. Смятам, че ще бъде достатъчно тежък, за да го стресне.

Маронът се наведе и провирайки ръка през листата под себе си, откъсна един от огромните плодове на дървото.

Той полюля ореха малко, за да му даде подходящо направление и го хвърли на Хърбъртовите гърди. За щастие страните на люлката Задържаха ореха да не се търколи на пода, инак тропотът можеше да събуди и заспалия в креслото.

Младият англичанин се стресна, повдигна се и се облакъти. Той не бе от хората, които обичат да вдигат шум, и не извика, при все че видът на грамадния кафяв плод в краката му го изненада твърде много.

— Откъде, в името на Церера и Помона, ти пък падна? — прошепна той и вдигна очи нагоре, за да дири отговор на своя класически въпрос.

В сивия сумрак той видя палмата, чиято висока колона се издигаше величествено над него. Той познаваше дървото добре, всеки инч от очертанието му, но тъмният силует на върха с формата на човешко същество, което се бе сгушило там, бе нещо ново за него.

Светлината обаче не бе достатъчно силна, за да успее Хърбърт да различи лицето и чертите на своя бивш домакин, който го бе гощавал под зизифовото зелено дърво — капитана на мароните.

Преди да смогне да каже думичка, за да изрази смайването си, едно движение, последвано от шепот, го накара да замълчи.