перести листа се полюляваха нежно от тихия нощен зефир.

Когато се озова на около сто ярда от господарския дом, Кюбина реши да не отива по-нататък. Смяташе да си потърси някое прикрито място, откъдето да обхване верандата или колкото може по-голяма част от нея. Там той щеше да престои, докато се съмне.

Той предполагаше, че щом се развидели, Хърбърт Воуан ще се покаже, което бе твърде вероятно с оглед на уговорената среща.

Джесуръновото протеже щеше да се яви на верандата, излизайки от стаята си. Той Не можеше да не стори това, защото маронът Знаеше, че за всички стаи се влиза откъм галерията.

Щом го види, Кюбина щеше да му направи някакъв знак с движения Или щеше да го извика по име, за да влезе във връзка с него й да ускори изпълнението на своя проект.

Една малка издигнатина, образувана от развалините на срутена стена, се оказа подходящ наблюдателен пост. Момъкът се качи на нея и почна да оглежда верандата. Той наблюдаваше дългия трем от край до край на двете страни на жилището.

При все че къщата бе залята с лунна светлина, самата веранда и дворът пред нея бяха обвити в мрак, защото старата сива грамада хвърляше своята сянка отвъд стените, които я обкръжаваха. Най-после все пак лъчите на месеца, падащи вече полегато, огряха пода на пруста, където се отрази сянката на якия, подобен на греда парапет, с който бе оградена галерията.

Не след дълго един предмет на верандата привлече вниманието на наблюдателя. Когато очите му привикнаха с дрезгавината, той различи нещо, което приличаше на койка, закачена напреко на известна височина над перилата. Лунният зрак падна върху пода именно на този край от галерията.

Месецът продължи да слиза все по-ниско на небето; неговите лъчи заляха със своето сияние нова част от верандата. Сега те осветиха предмета, който привлече вниманието на марона. Той излезе действително люлка, която бе навярно заета. Опънатите въжета говореха, че някой спи в нея.

— Дали не е младият англичанин? — запита се Кюбина.

Ако беше Хърбърт Воуан, наблюдателят можеше да установи връзка с него незабавно и да избегне необходимостта да го чака до съмване.

Как можеше Кюбина да провери кой спи в койката. Ами ако се окаже някой друг? Кой знае дали не е управителят Рейвънър, с когото маронът нямаше никакво желание да влиза в досег. Какво можеше да предприеме, за да разреши загадката.

Докато наблюдателят обмисляше начин, който би му позволил да разпознае човека в койката, лунните лъчи се плъзнаха близо до нея и след някоя и друга минута щяха да я осветят изцяло. Кюбина можеше вече да забележи, макар и смътно, лицето и очертанията на спящия. Достатъчно бе да се изкачи на някое издигнато място непосредствено до къщата и щеше да открие кой спи в люлката.

Той бързо се озърна, намери подходящо място, което обаче никак не бе лесно да достигне. Недалече от стената се извисяваше кокосова палма, чиято корона от лъчево разположени листа се наклоняваше над верандата и откриваше обзор към нея. Ако успееше незабелязано да се добере до дървото и покатери на върха му, момъкът щеше да установи несъмнено кой почива в люлеещото се легло.

Маронът се колеба само миг. Той прилази безшумно напред, обгърна с ръце палмовият ствол и се покачи по него с пъргавината на катерица.

Стигнал на върха, той се настани в средата на листната корона, откъдето обхвана с поглед цялата галерия. Той бе толкова близо, че току-речи можеше да скочи на нея.

Люлката се намираше на десетина фута право йод него и той можеше да хвърли лулата си на лицето на заспалия. Сега лунният светлик го огря напълно и озари образа на Хърбърт Воуан.

Кюбина го позна мигновено и си заблъска главата как да събуди младия англичанин, без да предизвика тревога, ала неочаквано скръцна врата. Звукът идеше откъм двора и когато погледна в това направление, момъкът видя да се отварят портите, които водеха за оборите.

През тях мина човек, който идваше отвън. Зад него някой, скрит в сянката, хлопна вратата.

Новодошлият се насочи право към жилището, изкачи стълбището и тръгна към верандата.

Докато прекосяваше двора, сиянието на месеца осветли за малко лика му и разкри зловещия образ на евреина.

— Трябва да съм го преварил по пътеката — рече си маронът. — Не, невъзможно — поправи се той. — Видях обратните му стъпки в тинята, когато минах покрай локвата. Трябва да се е прибрал тук преди мене. Навярно се е върнал и отново е излязъл за някаква нова подлост. Crambo! Истина е, дето се приказва за него, че никога не лягал да спи. Моите хора са го срещали из горите по всяко време на нощта. Сега ми става ясно всичко, щом си е намерил такъв съдружник. Por Dios, като си помисля, че Чакра е още жив!

Кюбина прекъсна размишленията си и заследи зорко сянката, която като духа на злото се плъзгаше безшумно по коридора. Наблюдателят се надяваше, че чифликчията скоро ще се прибере в стаята си.

Докато той стоеше навън, Кюбина нямаше ни най-малка възможност да влезе във връзка със спящия в койката, без да бъде съгледан. Нещо по-лошо — сега маронът бе изложен на опасност да го видят. На върха на кокосовото дърво той нямаше никакво прикритие освен няколко редки перести листа. Всичко зависеше от това, дали търговецът на роби ще погледне нагоре. Той нямаше да пропусне да забележи тъмното очертание на човешки силует върху ведросиния фон на небето.

Маронът се боеше основателно от последиците на подобно премеждие. То щеше ме само да осуети проектирания разговор с младия англичанин, а може би щеше и да завърши със собственото му пленяване и задържане — едно произшествие, което не биваше да се допуска.

От страх момъкът не смееше да мръдне ни ръка, ни крак. Той се скова ням и неподвижен и заприлича на статуя, поставена в седнало положение на върха на коринтска колона, чийто капител се състоеше от палмови листа.

Кюбина продължи да се измъчва в притесненото си положение, без да смее да шавне, защото евреинът остана в засенчения коридор, където се въртеше неспокойно и най-вече, застанал на горния край на дървеното стълбище, се взираше в двора към вратата, през която влезе. Изглежда, че очакваше някого.

Предположението на марона се Потвърди. Голямата порта се завъртя още веднъж на пантите. Черният вратар и нечий глас си размениха по няколко думи и в двора влязоха двама души.

Кюбина ги позна, когато те минаха през осветената част пред пруста. Техните тънки гъвкави снаги и мургави ъглести лица му позволиха да различи двамата испански ловци на негри.

Те се запътиха направо към стълбището, в чието подножие спряха.

Щом ги видя да приближават, чифликчията влезе в една стая, която гледаше към верандата. Той се бави само миг вътре, сетне излезе и се върна на горната площадка на стълбището.

Единият от испанците пристъпи напред, изкачи стъпалата и пое от ръката му нещо. От думите, с които търговецът на роби съпроводи движението си, Кюбина заключи какво представлява то.

— Ей ви манерката — каза Джесурън: — Най-хубавата ракия, която има в Жамайка. А сега — обърна се той с настойчив призив, — драги приятелю, няма минутка за губене. Помнете голямата пара, която ви шака. Не ишпушкайте беглеца от ръцете си!

— Не се тревожете, сеньор дон Хакоб — отвърна ловецът, който получи манерката. — Caray, ще му трябват дълги крака, за да ни се изплъзне, щом веднъж попаднем на дирята му.

Без повече да разговаря или да се бави, испанецът се върна при другаря си и двамата прекосиха бързо двора, за да изчезнат зад вратата, от която дойдоха.

— Ще гонят някой нещастен роб — прошепна си маронът. — Надявам се, че тия злодеи не ще го хванат. Съжалявам го, ако го уловят. Тях всъщност въпреки перченето им не ги бива много за тая работа.

След тази професионална преценка Кюбина още веднъж обърна очи към господаря, който остана в сянката на трема.

— Вероятно — почна да прави догадки момъкът — старият лешояд сега ще се прибере в леговището си. Или още ще се върти? Докато не се махне, не мога да мръдна. Не смея да се поместя — за нищо на света!

За радост на наблюдателя в тоя миг евреинът влезе в стаята си, чиято врата остави отворена.