спасили беглеца, двамата поддържаха връзка чрез Куокоу, който пренасяше бележките им.

Хърбърт имаше нещо предвид, за да желае да види марона. Искаше му се да поговори с Кюбина, за да си изясни някои обстоятелства, които напоследък го озадачаваха и смущаваха.

Едно от тях бе съмнителната история на господаря му във връзка с червенокожия избягал роб. Куокоу бе съобщил на англичанина, че беглецът се намира още при мароните в планинското им селище, където го бяха приели като свой и бе станал в действителност сам той марон.

Това не съответствуваше с дадените му от Джесурън сведения. Куокоу обаче не бе в състояние да обясни причините, понеже тайната, която кустосът изискваше да се запази, завърза езика на Кюбина по този въпрос и дори собствените му хора не знаеха, че той замисля нещо против евреина.

Този не беше единственият въпрос, който затрудняваше племенника на г. Воуан и на който той разчиташе да получи осветление от Кюбина. Самото положение на Хърбърт в чифлика, което напоследък го смущаваше и го караше да потръпва, също се нуждаеше от изяснение. Около себе си той не виждаше кого би могъл да запита и никога през живота си не бе усещал по-голяма нужда от душеприказчик.

В своето затруднение той си спомни за своя горски познат — капитана на мароните. Струваше му се, че умният мулат е най-подходящият човек. Хърбърт не бе забравил направено при раздялата предложение, което той прие условно и което сега се оказа пророческо, защото изразените тогава уговорки сега се сбъднаха. Налагаше му се да се възползува от приятелската готовност на жълтия ловец и затова той му определи среща под памуковото дърво.

Маронът не по-малко желаеше да се види с младия англичанин. Той бе запазил чувството на благодарност за неговата великодушна намеса в неравния двубой и въпреки че нямаше досег със своя благороден съюзник, той си спомняше за него с дълбока признателност.

Кюбина гореше от желание да даде израз на своята готовност за отплата, а същевременно имаше и други причини да иска да види младия англичанин точно сега. Срещата, която той даде на Йола за нощес, имаше малко по-различно предназначение от чистото повторение на любовните клетви, които си казваха по всевъзможни поводи нощ подир нощ.

Сега, когато наближаваше да пукне зората, маронът, вместо да се прибере в планинския си дом, реши да отиде на полянката и там, под покрива на памуковото дърво, да прекара няколкото часа, които му оставаха на разположение.

Той нямаше време да се връща в къщи. Слънцето щеше да се извиси след три-четири часа. Срещата с Хърбърт Воуан трябваше да се състои малко подир изгрев слънце. Кюбина не би могъл да отиде до „града“ си и да се върне навреме. Това беше немислимо.

Да нощува под някое дърво или на клоните на някое дърво не бе нещо ново за младежа. Никога не бе му минавало през ума, че подобно легло е неудобно. При своите походи на лов за диви свине, които често продължаваха с дни или седмици, той бе привикнал да почива на студената земя, върху куп сухи листа, на гол камък, навред. За марона не бе от значение дали покрив ще закриля дрямката му, дали дърво ще засенчва съня му и дали от тревистото си легло той ще вижда над главата си да блести звездният небесен свод. Такива бяха изобщо условията на всекидневния му живот.

Щом дойде до заключението, че е най-умно да прекара няколкото часа от нощта, които му оставаха, под памуковото дърво, Кюбина не се бави повече при Дупката на призраците. Той тръгна по пътеката, която се спускаше по склона, за да се върне към полянката, където Хърбърт Воуан му бе определил среща. Маронът се движеше бавно и предпазливо по планинския път. Нямаше нужда да бърза. Щяха да минат няколко часа, преди младият англичанин да се яви на моравата. Никаква причина не заставяше момъкът да ускорява крачката, за да стигне до поляната, освен ако не смяташе да отиде по-рано, за да има повече време за дрямка под дървото.

За спане обаче той нямаше ни най-малка охота. Подслушаните необикновени разкрития предизвикаха в ума му безредни мисли, които му отнемаха желанието да спи.

Кюбина напредваше предпазливо и по други съображения. Джесурън, за да се върне в чифлика, бе минал по същата пътека. Ако той се влачеше бавно, младежът щеше да го настигне, защото евреинът бе тръгнал само няколко минути преди него. А на марона никак не му се искаше да вижда тази нощ чифликчията още веднъж или във всеки случай да бъде забелязан от него. За да избегне всякаква среща, момъкът се спираше от време на време и оглеждаше пътя пред себе си.

Той стигна до полянката, без да зърне ни евреин, ни християнин, ни жива душа. Търговецът на роби бе отминал доста време преди него. Кюбина разбра това от наблюденията си, когато излезе на открито. Един присмехулник, кацнал на някакво ниско дърво точно на пътя, пееше с пълно гърло. Маронът бе слушал песента му дълго преди да изскочи на поляната. Ако някой беше минал наскоро, птичката щеше да напусне клонката, както и направи, щом младежът приближи.

Когато Кюбина се озова на мястото на срещата, първата му грижа бе да стъкне огън. Немислимо бе да ляга с мокра риза; дрехите му бяха напоени с вода. Иначе опън не му бе притрябвал: нито имаше какво да готви на него, нито беше гладен, понеже бе вечерял вече.

Сръчният планинец бързо запали огън и се изправи до него, като от време на време се обръщаше, за да суши облеклото си, от което се стичаше вода.

Скоро от ловеца почна да излиза пара като от прясно угасена вар. За да убие времето, маронът реши да прибави към водните изпарения и тютюневия дим, понеже лулата и кесийката с тютюн му даваха възможност да си позволи подобно удоволствие.

Никотинът навярно възбуди способността на момъка да разсъждава и преди да бе смукнал десетина пъти от лулата, внезапно неспокойно движение показа, че ново хрумване го осени. Същевременно маронът зашептя:

— Crambo! Да допуснем, че младият г. Воуан пристигне час подир изгрев! И до Гостоприемната планина имаме цял час! Por Dios, ще бъде много късно! Кой знае по кое време кустосът ще реши да тръгне — добави той след кратка пауза. — Не се сетих. Колко глупаво от моя страна, че не запитах Йола. Crambo! — възкликна той отново, след нов промеждутък, изпълнен с размисъл. — Не бива да оставям нещата на случайността, когато един човешки живот е застрашен. Какво ли са скроили тия лешояди? Не успях да подслушам всичките им приказки. Ако г. Воуан беше вече тук, бихме могли да отидем незабавно в Гостоприемната планина. Каквато и разправия да е имал с чичо си, той не би допуснал да бъде убит кустосът. По тоя въпрос не се безпокоя. Пък и намесата на момъка тъкмо сега ще спомогне, надявам се, да се сдобрят. Бих желал да се помирят за доброто на двамата и най-вече заради госпожица Воуан, сега след като Йола ми разправи как стоят нещата. Santa Virgen51! Старият евреин ще се пукне от яд! Пада му се! Ще му подпаля чергата скоро. Младият англичанин трябва да узнае всичко. Ще му разкажа, каквото трябва, и ако въпреки това се съгласи да стане зет на Джейкъб Джесурън, заслужава да се нарече подлец… Не, невъзможно! Не бих повярвал това, докато не ми го каже сам той и тогава… Por Dios! — прекъсна се внезапно Кюбина и даде друг обрат на мислите си. — Не бива да стоя тук да го чакам да дойде. Два часа след изгрев слънце и кустосът може да не бъде между живите. Ще се спусна веднага до Еврейския чифлик и ще се завъртя, докато зърна младия Воуан. Той ще тръгне призори и така ще спестим най-малко час. Само да успея да му кажа дума, и ще можем да тръгнем направо за Гостоприемната планина.

Без да изчака дрехите си да изсъхнат, маронът реши да изпълни хрумването си. Той напусна полянката и тръгна по обраслата пътека, която водеше за Щастливата долина.

След като прекъсна рязко бурния разговор с дъщеря си, Джесурън се запъти към собствената си спалня, която като останалите стаи бе откъм верандата.

Преди да влезе в нея, той погледна към дъното на галерията, където висеше люлката.

В нея спеше Хърбърт Воуан. Продължителното морско пътуване го бе привикнало да използува койка за легло, дори да я обикне, и понеже нощта бе топла, той бе предпочел люлката пред кревата в съседната стая.

Чифликчията се опасяваше да не би гневният спор да е достигнал до слуха на спящия в койката, тъй като в своята възбуда нито бащата, нито дъщерята се бяха сетили да говорят тихо.

Люлката висеше неподвижно; само нощният ветрец, който леко подухваше по верандата, я разклащаше