Кюбина навлезе в изоставените тръстикови полета на старата захарна плантация и вървя, докато се показа къщата, без търсенето му да се увенчае със сполука.

Той продължи да се движи предпазливо и прехвърли разрушения зид на старата градина. Сега съобразителността бе повече от наложителна. Бе вече светло и ако не се прикриваше зад храстите, маронът не би могъл да направи крачка напред, без да бъде забелязан от жилището.

Той стигна до развалините, от които бе наблюдавал верандата, и още веднъж се покачи на купчината, за да обхване дългия коридор.

На трема се виждаше Джесурън — не както го бе оставил Кюбина, заспал в креслото, а на крак, суетейки се нагоре-надолу с припрени стъпки и възбудено изражение на лицето.

Чернобрадият управител бе застанал до вратата на една от стаите, сякаш слушаше някакви заповеди, които му дава евреинът.

Люлката продължаваше да виси на мястото си, ала извитите и страни показваха, че е празна. Маронът забеляза тази подробност, но не откри никаква следа от Хърбърт ни в галерията, ни около постройките.

Ако Хърбърт бе още в чифлика, той трябваше да бъде в някоя от стаите. Онази, която бе най-близо до койката и за която Кюбина предположи, че е неговата спалня, изглеждаше празна. Вратата бе полуотворена и никой не се мяркаше вътре.

Маронът обмисляше дали да продължи да стои на наблюдателното място, за да проследи движенията на двамата мъже, когато се сети, че ако младият англичанин е излязъл и е хванал верния път, той ще е прекосил едно мочурище точно край градинската стена.

Поради близостта на къщата и надеждата да види скоро дирите, които да му обяснят забавянето на момъка, Кюбина не се спря да разгледа тинята, когато приближи втори път чифлика.

Пълзейки внимателно между шубраците, маронът се върна при локвата и почти от пръв поглед окото му различи истината.

В калта имаше пресни отпечатъци от стъпки, чийто ток сочеше към къщата, а пръстите — към планината. Тези стъпки не бяха на Кюбина и принадлежаха положително на младия англичанин.

Маронът проследи дирята, докъдето тя се виждаше. Оттатък мочурището обаче почвата бе суха и твърда и бе обрасла с килим от ниско опасана трева, в който дори конски копита не биха оставили следа.

Отвъд тинята дирите все пак изглеждаха насочени към правилната пътека и Кюбина се убеди, че Хърбърт се е движил донякъде поне в направление към поляната.

Явно беше, че момъкът бе напуснал Джесуръновия дом и бе удържал обещанието си да последва Кюбина в гората. Ала къде се намираше в тоя час? „Кой знае дали не е пристигнал вече на поляната в мое отсъствие и ме чака там?“ — рече си маронът.

Шибан от тази мисъл и от огорчението, който съзнанието за несполуката и собствената непредвидливост му причиняваха, той се разбърза и припна по пътеката.

На поляната той стигна много по-скоро отпреди, но и сега я намери пуста. Под памуковото дърво не се мяркаше никакъв англичанин — никакво човешко същество.

Веднага, щом пое дъх, Кюбина реши да вика. Гласът му можеше да насочи лутащия се към мястото на срещата, защото сега маронът бе уверен, че Хърбърт се е загубил и блуждае из гъстака, може би недалече от памуковото дърво. Чужденецът можеше да чуе виковете и дори и да не познае приятелския глас, обстоятелствата бяха такива, че щяха да му позволят да схване, че той зове именно него.

Маронът извика най-напред умерено високо, сетне се напъна е пълни дробове.

Никакъв отговор — единствено ехото отвърна.

Последваха вик подир вик — все така безрезултатни.

— Crambo! — възкликна внезапно Кюбина, когато се сети, че има по-добро средство за влизане във връзка. — Той навярно помни рога ми и стига да го чуе, ще го познае. Ако е до една миля наоколо, ще го накарам да го чуе.

Маронът вдигна рога си и изсвири проточен висок зов, сетне втори и трети.

Чу се отговор, какъвто не можеше да се очаква от младия англичанин. Вятърът донесе трикратно пискливо изсвирване от рог в ответ на зова на Кюбина.

Маронът го познаваше добре, затова отпусна рога си и се вслуша.

От посока на предишния звук достигна още едно — този път еднократно изсвирване.

— Три и един — прошепна си капитанът на мароните — това е Куокоу. И да не бе дал последния сигнал, пак щях да позная рога му измежду хиляди. Значи се връща от Савана-ла-Мер, при все че го окачвах да се прибере по-късно. Толкова по-добре. Той ми е необходим, Кюбина потъна в краткотрайно мълчание, като че размишляваше.

— Crambo! — промълви той след паузата с тон на досада. — Какво се случи на тоя момък? Трябва да му свирна още веднъж, да не би Куокоувият рог да го е заблудил. Тоя път, ти лейтенанте, мълчи!

Говорейки си, сякаш лейтенантът бе застанал до него, капитанът вдигна още веднъж рог и изсвири само един път със съвсем различна интонация отпреди.

Подир кратко мълчание той повтори зова все по същия начин и след нова почивка го потрети.

На ни един от тези сигнали Куокоувият рог не се озова, но не след дълго черният великан — отговаряйки на началното повикване — се яви лично.

Куокоу пристигна на поляната с тежък товар, който той мъкнеше на гръб чак от Савана-ла-Мер.

Той бе гол до кръста, на нозете си носеше свински опинци, а на главата — стара шапка без поли. Тези бяха всичките дрехи, които притежаваше и носеше, защото — макар и лейтенант — униформата му не бе по-добра от облеклото на последния човек от четата.

Неговият капитан следователно не се учуди от скромната му премяна, ала онова, което го порази, бе изражението с което негърът се показа на поляната, и някои други подробности в държанието му.

Лицето и тялото на колоса бяха облети в пот, която струеше от всяка пора на черната му кожа. Потта може би се дължеше на дългия път, последната част от който великанът бе извървял под палещите лъчи на слънцето, и на товара, понеже торбата на гърба му изглеждаше да тежи най-малко петдесет фунта, без да се говори за една голяма пушка, закрепена отгоре й.

Никое от тези обстоятелства обаче не можеше да се счита причина за необикновения израз на жълтите му очни ябълки, ускорената нервна крачка и необузданите ръкомахания с които той се приближи.

При все че, както се спомена, тези особености привлякоха вниманието на началника на Куокоу, последният, свикнал на известна въздържаност в присъствието на подчинените си, се престори, че не ги забелязва. Когато лейтенантът се представи, Кюбина само каза:

— Радвам се, че дойде, Куокоу.

— И аз също се радвам да виждам теб, капитан Кюбина. Аз тръгвам най-първо за къщи с всичка скорост, коя държат мои крака, с надежда, че ще намирам теб там.

— Хм — рече капитанът, — предполагам, че носиш вести. Срещна ли някого из гората. Оня, младия англичанин от Еврейския чифлик? Очаквам го тук. Трябва да е изгубил пътя.

— Не срещам никакъв англичанин. Най-първо срещам кусос Вун.

— Crambo! Срещна кустоса Воуан? — извика Кюбина. — Кога и къде го срещна?

— Кога — таз заран. Къде — горе-долу на четири мили отвъд пресечката на Кариън Кроу Роуд — пътя на Черния лешояд. Там аз срещам него.

Надутият тон, с който бяха произнесени последните слова, озадачи капитана. Той сякаш искаше да изтъкне, че Куокоу е срещнал и другиго по пътя.

— Другиго не срещна ли? — запита Кюбина бързо, явно нетърпелив да узнае отговора.

— Даа, даа — провлече глас лейтенантът с небрежност, която бе в силно противоречие с възбуденото досегашно държане. Но Куокоу забеляза, че капитанът чака пристигането на младия англичанин и затова реши, че няма защо да бърза със съобщението, което се канеше да направи. — Даа, срещам стари Плют, главен надзирател на Гостоприемна планина. Той язди заедно с кусос, за да прави на него охрана.

— Някого други още?

— Не точно тогава — отвърна Куокоу, задържайки очевидно за по-късно най-интересната вест. — Не