Синия Дик се завърна. Той се бе справил майсторски с възложената му задача. Кустосът бе заминал; тръгнал бе точно призори.

— Добре — рече Джесурън. — Ала Къде е племенникът му?

Синия Дик се бе видял и със Синтия и бе й прошепнал две думички на ухото, както бе заръчал управителят. Робинята щеше да дойде в чифлика веднага, щом успее да се измъкне от Гостоприемната планина.

— Хубаво — одобри евреинът. — Но къде е младият Вожан. Къде се е дянал?

— Къде, къде? — блъскаше си главата Джудит, когато обедното слънце огря черните облаци, които помрачаваха челото и.

Слънчевите лъчи току-що бяха позлатили лъскавите стени на Дяволската канара, без да достигнат долината и подножието й, когато през прозоречните решетки на Гостоприемната планина заигра светлина, която сочеше, че обитателите на господарския дом са вече на крак.

Снопчета светлина се прокрадваха през жалузите на няколко различни прозореца — в спалнята на кустоса и в стаята на малката Куошеба, а сияйният поток, който се разля от прозорците на фасадата, показа, че в големия хол са запалили полилея.

Единствено от стаята на Смиджи не излизаше ни знак, ни признак на живот. Прозорците бяха тъмни, завесите спуснати. Гостът още спеше.

— Да — макар хората около него да се бяха размърдали, аристократичният Смиджи продължаваше да спи дълбоко и непробудно като мъртвец, сънувайки навярно „прекраасните креоолски създаания“ и своите дванайсет победи, покачили се вече, както желаеше, на тринайсет благодарение на вчерашното си успешно брачно предложение.

При все че в спалнята на кустоса и в Кейтината стая продължаваше да свети, и бащата, и дъщерята не бяха в стаите си. Те се намираха в големия хол, седнали на масата, на която въпреки ранния час бе сложена закуската. Това не беше редовното утринно ядене, както можеше да се заключи от някои подробности. Закусваше само г. Воуан, а Кейт му наливаше кафе и изобщо се грижеше за него.

Дрехите на плантатора се различаваха от всекидневното му облекло. Те бяха дрехи на човек, който се готви да тръгне на път — накратко казано, той носеше пътнически костюм: сюртук от здрав вълнен плат с широки външни джобове, ботуши до над колената, колан с кобури за пищови — една предпазна мярка против възможна среща с избягали роби, плъстена шапка, поставена на съседния стол, и връхна дреха от камилска вълна, метната на облегалката на същия стол. Всичко издаваше, че господарят на Гостоприемната планина се кани да потегли на път не след дълго.

Чифт големи сребърни шпори сочеха по какъв начин възнамерява той да пътува — на кон.

Това се потвърждаваше и от обстоятелството, че в тоя миг отвън в подножието на каменното стълбище се мяркаха смътно в синкавата дрезгавина очертанията на два коня. Те бяха оседлани и снаряжени, а отстрани чер прислужник, стегнат също за път, държеше поводите им в ръка.

Закрепените на задниците пътни чанти и преметнатите през задния лък на седлата дисаги сочеха, че пътниците ще носят багаж.

Целта на предстоящото пътуване е вече известна. Господин Воуан се канеше да осъществи дълго отлагания си проект да изпълни дълга си към своята дъщеря, който, ако останеше неизпълнен, щеше да застраши сериозно благополучието и щастието на бъдещия и живот. Кустосът възнамеряваше да отиде в столицата на острова, за да получи от парламента постановление, което единствено бе в състояние да освободи дъщеря му от унизителната неправоспособност, наложена от Черния кодекс на всички от нейната злочеста раса. Шест реда, гласувани от парламента и скрепени с утвърдителния подпис на губернатора, макар и да не можеха да заличат смесената кръв, нито да спрат подмятанията на злите езици, щяха все пак да отстранят законните пречки, които не позволяваха на Кейт Воуан да наследи бащиния си имот.

Лофтъс Воуан се гласеше да тръгне на път, за да направи прошение до парламента и да получи желаното постановление. Ако той беше само обикновен книговодител или незначителен занаятчия, изгледите му за успех едва ли щяха да бъдат големи, ала той възглавяваше съда на един важен окръг и имаше десетки приятели в парламента. Затова кустосът знаеше, че е достатъчно да поиска, за да му се даде.

Въпреки това той не тръгваше бодър. Досаждаше му мисълта за предстоящото дълго и уморително пътуване, тъй като обичаше удобствата и ненавиждаше безпокойствата, свързани с всяко пътуване.

Пък и нещо друго го подтискаше. От няколко дни не се чувствуваше добре със здравето. Изгуби апетит и почна бързо да слабее. Измъчваше го непрекъснато силна жажда, която той от сутрин до вечер се опитваше безуспешно да уталожи.

Фелдшерът на плантацията бе твърде озадачен от признаците на заболяването и лекарствата, които предписа, не облекчиха страданието на г. Воуан. Упоритата, неизлечима болест би накарала кустоса да се откаже от намерението да ходи в Спаниш Таун или най-малко да отложи пътуването си за по-подходящо време, но той хранеше надеждата, че в столицата може да се намери някой опитен лекар, който ще успее да открие причината на страданието му и да го излекува.

С подобно упование плантаторът се реши да тръгне и въпреки всичко да поеме несгодите на пътя.

На духа му тегнеше кошмар, който го измъчваше едва ли не повече от всичко останало. От смъртта на Чакра или по-правилно от деня, в който той съзря призрака на магьосника в неговата душа се всели особен свръхестествен страх. Лофтъс Воуан си блъска неведнъж главата върху загадката, без да стигне до някакво разрешение. Ако видението се бе явило само на него, той навярно щеше да превъзмогне изпитания ужас, защото възбудените му нерви можеха да обяснят видяното на Дяволската канара. Но Тръсти също бе забелязал бродника, а управителят не бе човек с болно въображение. И как се случи, че и двамата но едно и също време станаха жертва на една и съща халюцинация?

В каквато и светлина кустосът да разглеждаше събитието, все оставаше нещо необяснимо — нещо, което караше сърцето му да потрепва от безпокойство, колчем си спомняше за Чакра и за духа му.

Този постоянно възраждащ се ужас не престана да тормози плантатора от деня на описаното вече посещение на Дяволската канара, където той не стъпи повторно. Господарят на Гостоприемната планина дори вече не се решаваше да тръгне сам из планинските дебри, от страх да не би да се натъкне още веднъж на свръхестественото привидение.

С течение на времето уплахата вероятно щеше да избледнее. Наистина тя почна да замира и промеждутъците, през които тя изникваше, ставаха все по-големи. Лофтъс Воуан може би нямаше да успее да забрави напълно магьосника и съпровождащия смъртта му ужас, но вероятно щеше да престане да се измъчва от призрака на Чакра, ако в деня на пропадането на Смиджи в хралупата плантаторът не узна за нова поява на бродника.

Куоши съобщи, че когато се връщал в къщи, прекосявайки гори и хълмове, бе минал покрай една местност, наричана Дупката на призраците, и там бе видял „дух на старо Чакра“.

Когато негърчето пристигна в плантацията, то разказа преживелицата си, като тракаше със зъби и въртеше очи от уплаха. Макар другите роби да се присмяха на глуповатото конярче, вестта направи тягостно впечатление на господаря, в чиято душа отново се пробуди състоянието на постоянна тревога, която го бе овладяла по-рано и от която той не бе се освободил изцяло.

Мисълта за привидението, на което се бе натъкнал Куоши, се натрапи на съзнанието на кустоса и допринесе не малко, за да се увеличи чувството На потиснатост и гнет, което той изпитваше в часа на тръгването.

Лофтъс Воуан бе оклюмал, но не по-весела изглеждаше и дъщеря му, която обслужваше ранната закуска.

Посърналостта, която се бе изписала по лицето на младата креолка, сякаш отразяваше мрачното настроение на пътника.

Един външен човек можеше да допусне, че девойката изпитва съчувствие към баща си заради неговата