се спряха в голямата къща, устремени в един заден вход, чиито стъпала водеха в градината. Хърбърт очакваше чичо му да дойде през този вход и нетърпеливо нервничеше.

Ако той беше зърнал ваклите очи, които точно в този миг го гледаха нежно през летвените решетки на срещуположния прозорец, наранената му душа щеше да се укроти. Но той не ги виждаше. Жалузите бяха затворени, обаче от сенчестата вътрешност на стаята можеше да се наблюдава павилионът и неговият посетител. Младият англичанин и не подозираше, че е предмет на наблюдение, може би на възхищение, от страна на две от най-чаровните очи в Ямайка.

След като се обърна за двайсети път към задната врата и огледа стъпалата с растящо нетърпение, той с досада посегна към един том и го разтвори, за да се опита да убие времето.

Книгата, която му попадна в ръцете — наслуки, защото той не я избира, — се оказа твърде малко подходяща за метежния му дух. Тя представляваше сборник ямайски закони върху робството: прославеният или по-правилно позорният чер кодекс на острова.

Там Хърбърт прочете, че човек може да осакати себеподобния си, да го изтезава дори до смърт и да се отърве от възмездие с някаква незначителна глоба; че един чернокож, даже бял човек, в чиито жили има следи от африканска кръв, няма право да придобива недвижими имоти; не може да става настойник и да свидетелствува в съд, макар и да е бил свидетел на убийство! Такъв човек не може да притежава и да язди кон, няма право да носи пушка или други оръжия за самоотбрана и ще му е позволено да се брани, когато го нападнат, нито да защити жена си, сестра си или дъщеря си, дори когато престъпни ръце искат да ги откъснат от него за най-гнусни цели. С една дума, един цветнокож няма възможност да стори каквото и да е, за да се различи от едно кротко и покорно добиче. У младия англичанин, току-що пристигнал от една християнска страна, която по това време се бореше чрез красноречивите изобличения на Уилбърфоус и човеколюбивите позиви на Кларксън10, прегледът на позорния законник, вместо да донесе успокоение, вля нова струя на огорчение; момъкът тропна с крак по пода и захвърли мерзката книга на мястото й.

В този момент, точно когато непримиримата предизвикателност в сърцето му беше достигнала връхната си точка, откъм голямата къща се зачу шум и пантите на вратата скръцнаха.

Естествено, Хърбърт очакваше да види своя сърдит чичо и реши да бъде не по-малко язвителен от него.

Ала за своя приятна изненада момъкът зърна на вратата едно омайно младо момиче, насочило към него мил поглед, молещ сякаш за отзивчивост.

Внезапен обрат на чувствата настъпи у младежа, лицето му замени гневното си изражение с възхищение, и неспособен да промълви думица, той се закова ням от възторг пред чаровното видение.

Много по-добре щеше да бъде за г. Воуан — поне за успеха на плановете му за брачен съюз — да беше се държал честно с племенника и да го беше представил веднага открито на дъщеря си и на аристократичния си гост. Ако кустосът знаеше преди обеда онова, което научи няколко минути след него, той по всяка вероятност щеше да възприеме това поведение. Щеше поне да си спести унижението, моето изпита, когато Монтагю Смиджи му предаде, че вече се е срещал с племенника му на борда на кораба, нещо, което франтът съобщи малко по-късно, след като Кейт бе така безцеремонно изпроводена в стаята си.

Смиджи също беше дочул вестта на управителя, поне думата „племенник“, и тя му припомни, не без неприятно усещане, подбивите и язвителността на пътника от трюма, когото бе срещнал на борда на „Морска нимфа“.

Жалкият сапунен мехур се пукна и сега на плещите на надутия плантатор, в чието сърце съобщението впръска капки жлъчка, легна тежката задача да скърпи някакво обяснение. Тъй като беше невъзможно да се поддържа повече измамата, той от немай-къде призна родствената връзка, ала тая изповед така възпламени искрата на гнева му, че подготви още по-неприязнен прием за злочестия племенник. Господин Воуан се измъкна криво-ляво от безизходицата с лъжа. С други думи, той каза, че не е очаквал племенника си. Смиджи не му повярва, но не възрази и темата бе изоставена. Лофтъс Воуан беше прост човек и възприетият ход — не скопосан и носещ поражение за него — свидетелствуваше, че умът му е толкова ограничен, колкото и чувството му за нравствен дълг.

Унижавайки и отритвайки племенника си, той събуди у дъщеря си един романтичен интерес към момъка, какъвто той вероятно не би породил никога или най-малко не би предизвикал така бързо. Нещастието, най- вече онова, което произлиза от преследването, винаги печели големи симпатии, особено у благородните сърца, а сърцето на Кейт Воуан притежаваше това качество.

Опитите да се въведе тайно в къщи бедният сродник и да се прокара незабелязано като някаква контрабандна стока засилиха любопитството у ония, които те целяха да измамят. Поне такова въздействие те оказаха на младата креолка, защото щом излезе от столовата, която в действителност тя напусна с облекчение, Кейт прилепи очи към прозореца, който гледаше към градината, и повдигайки с пръст летвите на жалузите, впери взор навън.

От краткия разговор, воден в полушепот между нейния баща и управителя, тя беше доловила заповедта: „Води го в павилиона!“, а тя знаеше, че павилионът се вижда от стаята й. Кейт любопитствуваше да зърне онова, което никога през живота си не бе виждала; братовчед, и любопитството й бе задоволено. Братовчедът бе пред очите й; той се разхождаше нагоре-надолу из малкото помещение, както вече описахме.

Със синия галониран редингот, закопчан плътно на гърдите, лъскавите високи ботуши, гиздавата тривърха шапка, кацнала леко над кестенявите къдри, младежът нямаше вид, който може да изплаши една девойка, и още по-малко една братовчедка. Дори енергичното, леко разстроено изражение на лицето, отразяващо в този миг гнева, който кипеше в душата му, не намаляваше в очите на младото момиче привлекателността на благородния образ. Какво впечатление предизвика гледката? Положително — не ужас, сигурно — не отвращение. Напротив, Кейт изглеждаше доволна от нея, иначе не би продължавала да стои на прозореца и да се взира така напрегнато. А защо очите й пламнаха като омагьосани? И защо гърдите й почнаха да се надигат и да спадат, като че ли някакво ново, непреодолимо вълнение кълнеше за пръв път в тях? Тя остана известно време в това положение, гледайки неподвижно и мълчаливо. После без да се обръща, Кейт промълви ниско, сякаш зададе неволно въпроса:

— Йола, кажи не е ли хубав?

— Хубав, господарке? — повтори прислужницата, която още не бе съзряла предмета на възхищението. — Кой хубав?

— Кой! Братовчедът, Йола.

— Твой братовчед! Какво това братовчед?

— Погледни там и виж! Това е братовчед.

— Йола вижда мъж.

— Е, виждала ли си друг път такъв мъж?

— Вярно, господарке. Йола никога не вижда така човек да изглежда. Той сърдит.

— Сърдит!

— Много сърдит. Той отива назад, отива напред, като хиена в клетка.

— Той е само нетърпелив, защото го карат да чака. Честна дума, намирам, че така изглежда още по- добре. О, виж, как горят очите му. Ах, Йола, колко е хубав. Как се различава от младежите на острова. Не е ли красавец?

— У него къдрава коса като у Кюбина.

— Кюбина! Ха-ха! Та твоят Кюбина трябва да е същински Протей, че и Адонис отгоре на това. Не виждаш ли някаква друга прилика освен в косата. Ако откриваш, значи и братовчедът прилича на мене.

— У Кюбина кожа по-тъмна.

— Ха-ха! Не се съмнявам!

— У Кюбина същ ръст, съща снага, точно съща снага.

— Тогава може да се рече, че твоят Кюбина е добре развит, защото, доколкото разбирам, този мой братовчед изглежда добре сложен. Погледни ръцете му! С тях сякаш може да повали онова голямо