запита:

— Каакво, нещо не ее в ред?

— Аз! Нищо! — заекна плантаторът. — Малка неприятност само, нищо повече.

— Неприятност, татко! Я погледни там долу — един конник, мъж, млад мъж. Ами че той язди нашето пони, а подире му припка Куоши. Колко забавно! Татко, кой е тоя ездач?

— Пет, седни си на мястото, дъще! — заповяда бащата възбудено и объркано. — Седни си на мястото, моля те! Като пристигне, ще узнаем кой е конникът. Кейт, не е прилично да прекъсваш десерта. Господин Смиджи, ще пийнете ли чаша мадейра с мене?

— С удооволствие — отговори франтът и се обърна към масата, за да поеме чашата.

Кейт изпълни заповедта с неохота. Тя дори малко се поуплаши, не толкова от думите на баща си, колкото от строгия поглед, с който те бяха придружени. Тя не отговори и седна, отправяйки недоумяващ поглед към г. Воуан, който зает с госта, се преструваше, че не я забелязва.

Понито и ездачът се изгубиха, защото се приближиха толкова до къщата, че первазът на прозореца ги скри, но тракането на копитата се долавяше отчетливо и звуците ставаха все по-силни и силни.

Плантаторът се мъчеше да изглежда съсредоточен и да разговаря, но неговото самообладание беше очевидно престорено и неестествено и тъй като той не беше в състояние да поддържа разговора, настъпи общо мълчание. Ударите на копитата престанаха да се чуват. Конят бе стигнал под прозорците и спрял. Тогава долетяха сериозни и настойчиви гласове. Сетне последва шум от стъпки по каменното стълбище. Някой се изкачваше по стъпалата.

Господин Воуан се отпусна унило. Всичките му прекрасни кроежи пропаднаха. Имаше несполука в програмата, Куоши не бе успял да се справи със задачата си.

— Аха! — промълви плантаторът ободрен, когато на площадката се показа загладената мазна физиономия на управителя. — Господин Тръсти иска да ми каже нещо. Извинявайте, г. Смиджи, само за минутка.

С тези слова той стана от стола и избърза да присрещне идващия, преди да е успял да влезе в хола. Но управителят застана на вратата и, ненадарен с особени дипломатически способности, съобщи без заобикалки за какво идва, с шепот наистина, ала все пак не достатъчно ниско, та да не може част от казаното да се дочуе и от другите. Между думите му и изразът „вашият племенник“ достигна до ушите на Кейт, която бе наострила слух, за да долови всеки звук.

Чу се откъслечно и отговорът, при все че бе прошептян с нисък и явно треперещ глас: — Покажи му павилиона… градината… кажи му там временно!

Господин Воуан се върна на трапезата с полудоволен вид. Той си въобразяваше, че се е измъкнал от затруднението, поне засега; изразът обаче, който се изписа по лицето на дъщерята, го накара да се усъмни дали всичко е наред.

Той няма време да прави преценки, защото почти в същия миг Кейт извика с тон на приятна изненада:

— Татко, какво чувам? Не ти ли съобщи г. Тръсти нещо за твоя племенник? Значи братовчедът пристигна? Той ли беше…

— Кейт, моето момиче — бързо я прекъсна бащата, преструвайки се, че не е чул въпросите й, — можеш да се прибереш в стаята си. Господин Смиджи и аз ще изпушим по една пура. На тебе димът ти вреди. Хайде, чедо!

Девойката стана начаса от стола и побърза да изпълни бащината заповед въпреки възраженията на г. Смиджи, които като че предпочиташе нейното общество пред пурите. Обаче баща и повтори настойчиво: — Хайде, моето момиче! — и съпроводи подканата си един от онези сурови погледи, които я бяха вече изплашили и смутили.

Но още преди тя да излезе от големия хол, мисълта й се върна към въпросите, които бяха останали без отговор, и когато прекрачи прага на стаята си, девойката промълви тихо:

— Дали наистина братовчедът пристигна?

Част от равната площадка, на която бе построена Гостоприемната планина, се простираше зад жилището и бе заета, както вече описахме, от градина, пълна с редки и красиви растения. Недалече от средата на тази градина, на десетина крачки от къщата, се намираше малка самостоятелна постройка, направена от редки видове местно дърво, прочути с пригодността си за украса. Дървените части, които съставляваха виличката или „павилиона“, както обикновено я наричаха, бяха всички изработени е майсторска резба и цялата сграда представляваше миниатюрен храм с кубе, над което се издигаше лъскав позлатен ветропоказател.

Вътре в постройката нямаше стълбища и преградни стени; тя се състоеше от едно-единствено помещение. Липсваха и стъклени прозорци; стените бяха открити или затворени с жалузи от скъп махагон. Китайска рогозка покриваше пода. Мебелите се състояха от плетена бамбукова масичка и пет-шест стола със същата направа. Върху масичката бе поставена изкусно гравирана сребърна мастилница с пера за писане. Отстрани имаше хартия, лепенки, червен восък и печат. В един ъгъл се виждаше писалище с две-три дузини книги отгоре му, които заедно с още толкова книги нехайно пръснати по столовете, съставляваха библиотеката на Гостоприемната планина.

Няколко списания и вестника върху средната маса и една кутия с най-качествени хавански пури, отворена и преполовена, показваха, че павилионът се използува понякога и за пушалня. Случваше се да го именуват и „библиотеката“, но той всъщност се използуваше за най-различни цели. Навремени г. Воуан приемаше в него и посетители, дошли по работа, които, накратко казано, не бяха считани за достойни да бъдат въведени в големия хол.

Точно в момента, в който Кейт Воуан напусна трапезата, един момък, воден от управителя г. Тръсти, влезе в павилиона.

Този младеж беше Хърбърт Воуан.

Какво се случи, за да то отведат там, е лесно да се обясни. Когато Хърбърт узна от Куоши какво му се готви, той, обиден и разярен от разкритието, се устреми светкавично към господарската къща. Той съобщи на г. Тръсти, застанал на пост на долната площадка на стълбището, родствената си връзка с г. Воуан и поиска да говори с него, изразявайки желанието си така необуздано, че смути привичната невъзмутимост на управителя и го застави незабавно да предаде искането му.

И наистина момъкът беше така възмутен, че щеше да се изкачи по стълбите и да влезе направо в дома на чичо си, ако г. Тръсти не бе го задържал с най-благи думи, за да предотврати подобна катастрофа.

— Спокойствие, любезни — зауспокоява го управителят, преграждайки пътя на новодошлия към стълбището. — Господин Воуан ще ви приеме, но точно сега е невъзможно. Зает е. Има гости. Обядва със семейството си.

Тази вест, вместо да усмири разбунения дух на младежа, го разлюти още повече. „На обед, и то с гости. Разбира се, с пътника от каютата, упълномощителя, един чужд човек, а за него, племенника, няма гощавка!“ За Хърбърт това беше ново оскърбление.

С усилие той се овладя и не се изкачи по стълбището. Макар и беден, той беше добре възпитан. Доброто възпитание го накара да се въздържи от неканеното нахлуване, при все, че повече от когато и да било той изпитваше болка от обидата, която му се струваше преднамерена.

Той постоя известно време, премисляйки дали да се върне назад и да напусне чичовия си дом, без да влиза в него. Достатъчна беше една сламка, за да наклони везните. Сламката падна на отрицателната страна и го накара да остане. Когато го отведоха в павилиона и се Намери сам вътре, той не изпита никакво желание да сяда, а се заразхожда напред и назад в състояние на трескава възбуда.

Младежът обърна съвсем малко внимание на онова, което го обкръжаваше. Нямаше настроение да се вглежда, ала все пак на съзнанието му не можеше да не се натрапи елегантната пищност наоколо му, величествеността на господарската къща, разкошните лехи и градини, пълни с прекрасни растения и дъхави цветя. Прелестната гледка не само че не успокои възбудата му, но го накара да почувствува още по-силно своята бедност и неизмеримото разстояние, което го делеше от надменния му чичо.

През откритите отвори на павилиона той само погледна бегло към тръстиковите полета и после очите му