сянката на дърветата тревогата отново завладя душата на момъка. Той забави хода на коня в една част от пътя, където почвата беше влажна и мочурлива, и се отдаде на размисъл, който не криеше нищо одобрително. Мрачният израз, който осени лицето на момъка, издаваше трескавото състояние на духа му. Лесно е да се отгатне предметът на размишленията му. Средището съставляваше въпросът: какъв прием можеше да очаква племенникът от страна на своя чичо. От онова, което Хърбърт вече видя, не можеха да се извлекат обнадеждаващи знамения за бъдещето.

Той бе установил — можеше ли да не я забележи! — разликата, която се правеше между него и спътника му. Докато за единия бе отредена бляскава каляска и пристигането му се бе превърнало в някакво тържество за управителя на чичовото му имение и слугите с лъскавите ливреи, за него бяха подготвили съвършено друг прием. Ни дума за добре дошъл от страна на този същия управител, така раболепен пред спътника му!

Сега имаше сигурно доказателство, че писмото му е било получено навреме. Мършавата, бедно оседлана кранта и обясненията на негърчето показаха, че чичо му го очаква.

Момъкът се почувствува не малко, а ужасно унизен и колкото повече размишляваше върху това обстоятелство, толкова повече се подлютяваше раната.

— За паметта на татко — гневеше се той — не ще отмина тази обида; тя е повече оскърбление за него, отколкото за мене. Ако не се налагаше да изпълня предсмъртната му воля, не бих направил крачка напред!

Произнасяйки тези думи, младежът спря дръгливия кон, сякаш реши да изпълни заканата.

— Може би — поуспокои се той и продължи с проблясък на надежда, — може би е станала грешка! Но не! — натърти той отново силно отрицателната частичка. — Тук няма никаква грешка! Този вятърничав празноглавец е богаташ, а аз съм бедняк — Хърбърт се засмя горчиво при това противопоставяне на двамата. — Ето защо ни приеха по различен начин.

— Така да бъде! — продължи той след кратка пауза. — Колкото и да съм беден, аз ще докажа на този чичо еснаф, че аз съм не по-малко горд от него. На презрението ще отвърна с презрение. Ще поискам обяснение за поведението му и колкото по-скоро, толкова по-добре!

Възбуден от накърненото си честолюбие и почти узрялото решение за възмездие, младият несретник шибна с камшика изпосталялата кранта и препусна в пълен галоп. Животното не се нуждаеше от много насърчения. Ако главата му беше насочена в обратна посока, то едва ли би минало без подкани, но сега то усещаше, че се връща у дома и примамливостта на яслите имаше много по-силно въздействие от ударите на бича и шиповете на шпорите. В продължение на цял час конникът препуска, без да прекъсне или да намали своя галоп. Пътят беше широк и очертан от коловозите, той водеше в права посока и ездачът беше сигурен, че не се е отклонил. От време на време през гъстака проблясваше вода — реката, която негърчето бе поменало в упътванията си. Най-после се показа бродът. Пътникът намали своя ход, за да премине реката. Не се виждаше мост, но водата беше само до колене и понито без колебание прецапа реката. Хърбърт спря на отвъдния бряг, изправен пред неочаквано затруднение. Там пътят се разклоняваше. Негърчето го беше предупредило за разклонението и му беше казало да не взема „лявото път“, но вместо два тук се оказаха три пътя. Лесно беше да се определи кой път да се не хваща, оня, който водеше наляво. Но кой от останалите два да избере, момъкът не можеше да реши. И двата пътя бяха равни и добре очертани: както единият, така и другият можеше да отива за Гостоприемната планина.

Ако ездачът оставеше да го води конят, животното щеше да избере правилния път. По всяка вероятност той и така щеше да постъпи накрая, но преди да продължи, реши, че е по-добре да огледа къде са оставили следи колелата на каляската, която положително го беше преварила.

Докато конникът се бавеше, в околната тишина прозвуча съвсем наблизо глас, който му се стори добре познат. Той се обърна рязко на седлото и погледна към посоката, откъдето гласът бе дошъл. Какво беше смайването на Хърбърт, когато зърна негърчето Куоши!

— Там, господарю! Куоши каже за това брод: не взема лявото път, то води Еврейско чифлик; не взема дясното път, то води Монгю замък, взема средното път, то на господар Вон, то води право Гостоприемна планина.

Младият пътник остана няколко мига неподвижен, без да продума или да направи знак за отговор, сякаш изненадата го скова. Той беше оставил момчето на предната палуба на кораба да се грижи за багажа му и го беше видял, готов беше да се закълне, все още на палубата, когато напусна кея. Бе яздил няколко мили, по-голямата част в галоп, и то с такава скорост, че никой пешеходец не можеше да го догони. Как тогава да си обясни присъствието на Куоши?

Този въпрос се натрапи веднага на съзнанието му и той го постави на негърчето тутакси, щом се съвзе от смайването и си възвърна способността да говори.

— Куоши следва млад господар. По пети на пони.

Отговорът обаче хвърли твърде малко светлина, защото младият човек продължаваше да смята за съвсем невъзможно за кой да е човек да тича толкова бързо, колкото бе препускал.

— По петите на понито! Какво плещиш, черни приятелю? Да не искаш да кажеш, че си припкал подире ми от пристана до тук?

— Да, господарю. Това прави Куоши.

— Че аз те видях на борда на кораба, когато потеглих. Как ме догони?

— Ехе, господарю! Лесно работа. Млад господар тръгне, Куоши носи куфар на волска кола. Господар върви бавно в начало. Куоши бързо гони и после лесно тича с пони. Не много трудно.

— Не много трудно! Как така, черно дяволче? Та аз яздех с десет мили в час. Как успя да ме догониш. Не мога да си го представя. Че ти тогава си голям бегач, да си призная. В надбягвания ще биеш всички — и черни, и бели. Средният път, казваш?

— Да, господарю. То път за Гостоприемна планина. Скоро виждаш голяма порта.

Хърбърт насочи коня към посоченото направление и тръгна, а мислите му закръжаха около чудноватата случка.

Поязди малко и му се прищя да погледне назад, за да провери дали Куоши продължава да тича по петите му, както и да поразпита необикновения си придружител.

Ново учудване очакваше момъка. Негърчето не се виждаше никакво. Нито вдясно, нито вляво, нито надире.

— Къде ли се е дянало това дяволче?

— Тук, господарю — обади се глас, който идеше сякаш изпод земята точно под коня, и начаса кафявата муцунка на Куоши, показваща се над конската задница, издаде къде се крие негърчето.

Сега стана ясно как момчето беше догонило понито: то бе висяло на опашката му! Гледката беше толкова смешна, че младият англичанин забрави за миг черните мисли, които го терзаеха, спря за малко крантата и избухна в смях. Негърчето се присъедини към неговото веселие с такава гримаса, че устата му се разчекна от ухо до ухо, макар то да не съзнаваше за какво се смее младият господар. То самото не намираше нищо смешно в този начин на пътуване, който почти всеки ден упражняваше, защото не за първи път Куоши пътуваше, увиснал на конската опашка.

След като Хърбърт Воуан язди още около половин миля пред него се показа входът на Гостоприемната планина. Липсваше вратарско жилище, а се виждаха две големи каменни колони с по едно крило от здрава тухлена зидария отстрани и тежка порта помежду тях. От сведенията, с които момъкът разполагаше, можеше да се заключи, че тук е входът на чичовата му плантация, но Куоши, който продължаваше да виси на опашката на понито, побърза да оповести:

— Ето порта за Гостоприемна планина.

Когато минаха през вратата, показа се самата господарска къща. Белите стени и зелените жалузи се открояваха ярко в горния край на алеята, която с редиците палми и тамариндови дървета придаваше на жилището величественост на дворец. Хърбърт не се учуди. В къщи бе слушал вече, че братът на баща му е много богат. То беше почти всичко, което знаеше за него. Каляската, която бе посрещнала неговия по- честит спътник и която бе минала по същия път близо цял час преди него, свидетелствуваше, че чичо му живее нашироко. Господарският дом пред очите му отговаряше на всичко, каквото беше вече чул и видял.