от млечнобял до абаносовочерен. Гъмжилото се пръсна по палубата, а пътниците от кораба, преситени от всичко свързано с него, избързаха да слязат на сушата.

Полуголи носачи — черни, кафяви и жълти — се засуетиха около багажите и задърпаха сандъци, кутии и чували във всички посоки; техните неразбираеми, остри и чести викове приличаха на маймунски крясъци.

На кея се заизреждаха коли, очакващи очевидно пристигането на ветрохода; не наемни файтони, както в европейските пристанища, а изключително частни екипажи: едни от тях — изящни двуколки с впрягове коне и черни кочияши в ливрея, други — обикновени кабриолети само с един кон или скромни каруци, според богатството и начина на живот на хората, за чието посрещане бяха дошли на пристанището.

Волски коли, някои от тях с по осем вола в ярема, бяха спрели недалече от разтоварището и очакваха багажи; голите черни колари се въртяха около животните и от време на време подвикваха имената им или им говореха нещо, като че добичетата можеха да ги разберат.

Между различните коли, които се подредиха на пристана, веднага се забелязваше богата каляска. В нея бяха впрегнати два коня с кремав цвят в разкошна сбруя. Един мулат возач седеше на капрата, наконтен в яснозелена ливрея с жълти ревери, а един лакей, с дрехи от същия цвят, бе застанал на стъпалото и държеше отворена вратата, за да се качи някой вътре.

Хърбърт Воуан стоеше на предната палуба на „Морска нимфа“ и се колебаеше дали да слезе на брега. Той забеляза луксозния екипаж и докато го разглеждаше, вниманието му бе привлечено от двама господа, които, слезли от кораба, се запътиха направо към каляската. Зад тях вървеше бял слуга, а подир него черни слуги с куфари и пакети в ръце. Хърбърт лесно позна единия от мъжете и белия му прислужник, и двамата бяха негови спътници: г. Монтагю Смиджи и лакеят му. Другият беше вероятно посрещач от острова, двамата негри бяха негова прислуга. Сега Хърбърт си спомни казаните преди малко думи, с които франтът му се похвали, че ще бъде гост на собственика на Гостоприемната планина. Нима скъпата кола принадлежеше на чичовата му плантация? А учтивият господин, който придружаваше контето, не беше ли сам непознатият чичо? Едва ли. Тоя мъж беше много млад. Пък и евтината дреха и дочените панталони не подхождаха за собственика на подобна каляска. Хърбърт се огледа, за да види дали има някой, когото да запита. На борда се суетяха многобройни бели и цветни островитяни, но повечето бяха далече: по средата на палубата или по квартердека. Близо до себе си младежът забеляза само едно негърче с такъв глупав и тъп вид, че се подвоуми дали да се обърне към него, убеден, че не ще получи свестен отговор.

Когато момъкът поразгледа по-внимателно черното момче, той откри, че очите му играят хитро, и издават повече ум, отколкото Хърбърт сметна в началото. Нещо повече, негърчето бе приковало в него поглед, като че очакваше въпроси или то самото желаеше да запита нещо.

Младият човек реши да получи от този източник сведенията, които го интересуваха.

— Ей, малкият — обърна се той мило, — можеш ли ми каза чия е оная каляска там долу с кремавите коне и кочияша със зелената ливрея.

— Да, да — отвърна негърчето и отвори широка уста, в която лъснаха белите му зъби, — долу каляска на господаря. Всичко знай каляска на господаря. Всичко в града.

— Какъв господар?

— Как! То мой господар.

— Че как се казва твоят господар?

— Име него! Голяма къща име него. Гостоприемна планина име него.

— Значи това е каляската на г. Воуан?

— Да, господин Вон, то голямо господар.

— А тоя, дето се качи на коня сега, лично г. Воуан ли беше?

— Господин Вон! Не. То управител. То среща голямо господар, кое идва с голямо кораб. Те отива на Гостоприемна планина. Там отива те. Хоп! Как Къджоу шиба коне!

Когато г. Монтагю Смиджи седна в каляската, черният лакей се качи на капрата, отстъпвайки седалката зад колата на английския слуга. Екипажът се понесе с вихрена скорост и подир него препусна управителят съпровождач. Хърбърт наблюдаваше отдалечаващата се каляска, докато тя се скри зад един завой. Тогава момъкът сведе поглед към палубата и се отдаде на размисъл, който далече не бе приятен. Той забрави за негърчето, което продължаваше да го зяпа с подчертано любопитство. Хърбърт обсъждаше положението си. Никой не дойде да го посрещне и поздрави с добре дошъл. Какво да мисли? Че чичо му не е получил писмото? Че то е пропаднало из пътя? Как да постъпи тогава? Да попита за пътя към Гостоприемната планина и да потегли начаса? Не виждаше друг изход: в джоба си нямаше пари, ни пукната крона, да заплати за нощувка в града. А трябваше да ходи и пеш, защото нямаше с какво да наеме кон. И когато пристигне в Гостоприемната планина, как ще го посрещнат? Ще го приемат ли? Той не знаеше какви чувства изпитва чичо му към него. С години плантаторът не беше благоволил да се обади на баща му, никога не беше писал на племенника си; той нищо не знаеше за младежа, и ето сега този племенник пристига без пари, бедно облечен и което е още по-лошо: без занаят и професия. На какъв прием можеше да разчита?

Печалните мисли помрачиха лицето на младия изселник.

Мълчалив, с устремени в палубата очи, той не виждаше нищо около себе си.

— Хм, хм — издаде звук негърчето и прекъсна хода на разсъжденията му.

— Аха, ти още ли си тука! — възкликна Хърбърт, изненадан от прикования в него поглед на момчето. — Какво чакаш, малкият? Ако е пари, губиш си времето. Нищо не мога да ти дам.

— Пари? Защо Куоши иска пари? Куоши прави, какво заповяда господар. Млад господар готово вече да върви?

— Готов да вървя! Къде? Какво искаш да кажеш, малкият?

— Върви на голяма къща.

— Голяма къща! За каква голяма къща говориш?

— Гостоприемна планина. Господин Вон. Вие за господин Вон отида.

— Какво! — учуди се Хърбърт и изгледа негърчето от пети до глава. — Откъде знаеш?

— Куоши знай хубаво. Капитан голямо кораб каже на управител. Управител покаже на Куоши млад господар от кей. Той праща Куоши да води млад господар на Гостоприемна планина. Сега, готово вече?

— Значи ти си от Гостоприемната планина?

— Да, Куоши коняр и пощаджия. Куоши довежда пони за млад английско господар. Управител води каляска за голям английско господар. Волска кола носи багаж.

— Къде ти е понито?

— Долу на кей. Готово да ходи.

— Отлично! — рече Хърбърт, който схвана как стои работата. — Вземи на рамото си тоя куфар, малкият, и го натовари на волската кола. Кой път ще трябва да хвана?

— Не може да губи път. Право по река. Кога стига брод, улавя път, кое не води наляво. Скоро вижда Гостоприемна планина.

— Колко е далече?

— Около четири мили. Там господар стига много преди слънце да залезе. Пони върви същинско светкавица. Значи господар хваща надясно на брод.

След като получи тези упътвания, младият пътник от трюма напусна кораба, но преди това се раздели сърдечно с дружелюбните моряци, които се отнасяха така мило с него по време на уморителното пътуване. Хърбърт прехвърли на рамо пушката си, едноцевно оръжие за лов на птици, и по моста излезе на дървения кей. Сетне освободи понито, което беше завързано за колелото на една волска кола, метна се на седлото и тръгна в тръс по пътя, посочен му от оня, който трябваше да го отведе в Гостоприемната планина.

Възбудата, предизвикана от внезапното преминаване от кораба на сушата, движението по улиците, през които пътят водеше, новите гледки и звуци, които поздравяваха на всяка крачка очите и ушите, не позволиха на Хърбърт Воуан да се съсредоточава върху нещата, които го засягаха лично.

Но мисълта му се отвлече само за кратко време. Той не язди продължително и пътят, който досега бе обграден от къщи, навлезе под тъмния покрив на горския листак. Самота обкръжи младия пътник. Под