странника, незапознат с обичаите в Западна Индия, би изглеждало твърде любопитно.

Пръснати по пода на известно разстояние една от друга, седем-осем млади негърки бяха коленичили и всяка беше поставила до себе си под ръка по един току-що разрязан на две портокал, малко пчелен восък и част от влакнестата обвивка на кокосови орехи.

Подът не бе застлан с никакъв килим; той не бе направен от цели дъски, а представляваше мозайка от твърдо дърво с най-различен цвят. Можеше да се различи: махагон, нотелея, хлебен орех и сапота.

Клекналите черни девойки имаха за задача да лъснат мозайковидната повърхност и за това именно им бяха необходими портокалите и външната обвивка на кокосовите орехи.

За островитяните гледката беше съвсем обичайна, просто всекидневно събитие. Всеки ямайски плантатор се гордееше с лъснатия си под в хола, както европейският стопанин би се радвал на качеството или шарките на килима в своята приемна. Всеки ден, в един и същи час, тъмнокожите слугини идваха и освежаваха блясъка на повърхността, чиято лъскавина бе потъмняла от пиршествата на предишната нощ.

Часът, отреден за този чудноват обичай, предхождаше подреждането на обедната трапеза — около 3 или 4 часа след пладне — и за да не помътнее блескавината на пода при пренасяне на блюдата, босоногите прислужнички бяха възприели една тактика, която заслужава да се опише.

Всяка негърка се беше снабдила с по два ленени или памучни парцала, които постилаше на пода и след това стъпваше на тях. Тъй като пръстите на краката на една западноиндийска домашна прислужница са почти толкова гъвкави, колкото пръстите на ръцете, момичетата не изпитваха трудност да улавят парцалите между палеца и съседния пръст и да се плъзгат с тези примитивни чехли по пода, без да накърнят ни най- малко неговия гланц или да оставят следи от стъпки по лъснатата повърхност.

Докато горната сцена се разиграваше в големия хол на Гостоприемната планина, друга, но еднакво оживена картина можеше да се наблюдава в кухнята. Помещението бе разположено малко встрани от главното жилище и бе свързано с долния кат на къщата чрез покрит коридор. По него сега сновяха непрекъснато напред и назад черни и жълти слугини, които носеха всевъзможни продукти: сърнешки бут, глигански жамбон, водна костенурка, диви гълъби и камари от раци, предназначени да бъдат печени на шиш, задушени в тенджери или подгрети на котлон.

Подобно зрелище можеше да се види в Гостоприемната планина по всяко време на годината, но не винаги храните бяха така изобилни и разнообразни и не винаги прислугата така се престараваше. Днешната припряност беше не по-малко красноречива от изобилието и разнообразието на лакомства. Тя свидетелствуваше, че за този изключителен лен се очаква княжеска гощавка от сръчните ръце на готвачките.

Кустосът не остави да минат приготовленията без личния му надзор. От момента, в който съгледа кораба, той обикаляше навред: в конюшнята, за да види какво правят конярите; в кухнята, за да даде напътствия на готвачките; в големия хол, за да провери как върви лъскането на пода, и най-подир на терасата пред къщата, за да дебне с далекогледа кога ще се зададе по дългата алея каляската със знатния гост.

В най-отдалечения от шума и звъна на кухненските съдове кът от господарската къща на Гостоприемната планина се намираше богато и изискано обзаведена стаичка. В нея светлината проникваше от две страни през прозорци с жалузи, отварящи се към две балкончета.

Единият прозорец бе разположен на задната страна на сградата и гледаше към градината и залесения склон отвъд нея; другият прозорец, на лявата страна на постройката, бе с лице към парка, който се разстилаше чак до основата на рида. Дори и да нямаше никой в стаята, стилът и видът на мебелите подсказваха, че лицето, на което тя принадлежи, е от нежния пол. В единия ъгъл се виждаше легло с колони от жълто оксандрово дърво, украсени с дърворезба; от тях се спускаха завеси, които на пръв поглед изглеждаха муселинови, но които при по-внимателно проучване се оказваха тензухена мрежа против насекоми. Размерите на леглото сочеха, че то е предназначено само за един човек: следователно неговата обичайна гостенка не беше още омъжена.

В нишата на единия от прозорците се намираше тоалетна масичка от папие-маше, инкрустирана със седеф; над нея бе поставено на стойка от най-изящен испански махагон обло огледало. Пред огледалото бе наредена сбирка от предмети с различна форма, между които се забелязваха обичайните тоалетни принадлежности и много от ония дреболии на женското разточителство и добродетел, издаващи присъствието на представителките на прекрасния пол. Другите мебели в стаята се състояха от три или четири стола от китайски бамбук, една масичка с инкрустации, кутия за ръкоделие от костенурков фурнир с поставка от същия материал и сандъче от абаносово дърво с богата украса от метал и седеф.

Липсваше камина; вечното лято на острова я правеше излишна. Завесите на прозорците бяха от тънък прозрачен муселин, с втъкани бледорозови цветчета и ресни от редящи се хармонично бели и розови пискюлчета. Ветрецът, който полъхваше през летвите на жалузите, развяваше непрекъснато леките пердета и придаваше на стаята хладина, увеличена от блестящата гладкост на пода от твърдо дърво, който лъщеше като огледало.

Никой не можеше да хвърли поглед в тази стаичка, без да му направи впечатление нейната скъпа и все пак целомъдрена уредба. Богат и изящен калъф за не по-малко скъпоценен накит — тук беше спалнята и будоарът на „малката Куошеба“, предполагаемата наследница на Гостоприемната планина.

Само малцина имаха щастието да надникнат в кокетното гнездо. То беше свят кивот, до който не се допускаха любопитни погледи. Неговият лъснат под не можеше да бъде прекрачван от недостойни нозе. С изключение на бащата никой мъж не бе влизал в този момински храм. Дори и г. Воуан бе прониквал вътре в редки, изключителни случаи. Не бе свободен и достъпът за слугините. Една-единствена имаше право да влиза без ограничение — това беше кафявата доверена прислужница на господарката.

В деня на пристигането на английския кораб, малко след като то бе оповестено от звънците, и докато тъмнокожата прислуга се занимаваше с току-що описаните предобедни приготовления, в стаичката на господарката можеха да се видят две млади момичета. Едното беше девойката, на която принадлежеше стаичката, другото — прислужницата Йола. Господарката седеше пред прозореца на единия от китайските столове, а прислужницата, застанала отзад, оправяше прическата й.

Момичето току-що се бе заловило да изпълнява задължението си, ако така можеше да се нарече онова, което за него беше удоволствие.

Цялата сложна сбирка от гребени и фуркети беше вече пръсната по масичката и дългите кестеняви коси висяха с всичкия си разкош, разпилени по снежнобелите момински рамене, в чиято мека като кадифе кожа не личеше никаква следа от смесена кръв.

Неволно Йола прекъсна работата си, за да се полюбува на младата си господарка с израз на нескриван възторг.

— Ах, красота! — възкликна тя шепнешком. — Ти красота, господарке!

— Ех, Йола, само ме ласкаеш, като говориш така. Ти си толкова хубава, колкото и аз, само че твоята красота е друга. Не ще и душа, че в твоята родина си минавала за голяма хубавица.

— Ах, господарке, ти красота навред, черни, бели, всички казват ти красота, всички теб възхищават.

— Благодаря ти, Йола, но на мене никак не ми се иска да бъда предмет на такова всеобщо възхищение. Що се отнася лично до мен, не познавам ни едно мъжко същество, в чиито очи бих държала да мина за привлекателна.

— Кой знай, господарке! Ти не говориш така, щом пристига млад господар от английска земя.

— Кой господар? Очакват се двама от английската земя.

— Йола не чува двама да идва. Господар казва само един.

— О, ти си чула да говорят само за един. Поменаха ли името му?

— Да, той големец, султан Монгю. Друго име Йола чува, ама не може каже него.

— Ха-ха! Не ме учудва. То аз сама едвам „може каже“ това име. Не беше ли Смиджи? Него ли казаха?

— Него, господарке. Той много красив. Господар така каже на управител.