— Небивало щедър е тая сутрин! — прошепна плантаторът подир госта. — Кой знае какви гадни планове пак крои. Надявам се, че не го оставих да ги осъществи. Пък съм и доволен, че ми се удаде случай да подразня тоя дърт разбойник. Толкова мръсотии ми е правил!

Търговецът на роби се върна по алеята в най-мрачно настроение. Той бе толкова разстроен от изхода на преговорите, че не се сещаше да отвори синята омбрела и да се запази от изгарящите лъчи на слънцето, които вече падаха отвесно. Напротив, той използуваше чадъра за съвършено друга цел и от време на време с него налагаше гърба на мулето, сякаш искаше да разсее раздразнението си, стоварвайки гнева си върху невинния катър.

Макар и сам, евреинът не пътуваше мълчаливо. В някакъв несъзнаван разговор със самия себе си той произнасяше, като мърмореше, яздейки, дълги откъслеци от фрази, съдържащи упреци срещу домакина, чийто покрив току-що бе напуснал. Дъщерята на последния също бе предмет на нападки, които понякога се превръщаха в закани.

Част от хулите той произнасяше гласно и отчетливо:

— Лофтъш Вожан ще ищриваш праха на обущата ми. Ще ти го върна. Кълна се. Ще дойде време, когато би се радвал на моите двеща фунта. Не ишка пари! Ухаа! Голяма дама! Гошпожица Кейт — гошпожица Куошеба. Жная нещо, имам нещишко. Ще дойде ден може би и теб да продам за по-малко от двешта фунта. Охо, няма да ми се дожвиди и двойно повеше, само да доживея тоя ден. Праха на обущата ми ще ищривате и двамата! — повтори той на излизане от външната порта. — Сега, когато съм далеше от имота ти, защо не си тука да ти кажа нещишко, което имам на ум, нещишко, което ще те накара да ми дадеш момишето за по-малко и от двеща фунта. Ех, и това ще стане, ако е рекъл гошпод!

Последната закана търговеца на роби съпроводи с продължителна въздишка, сетне се изправи на стремената, обърна настрани мулето и размаха заплашително чадъра към Гостоприемната планина. Зловещият огън, който пламтеше в очите му по време на ръкомаханията, издаваше тайни намерения за мъст.

Когато евреинът тръгна обратно за дома си, на пътя се появи ездачка; тя свърна коня си и с бърз тръс се изравни с мулето.

Беше девойка или по-точно мома с небивала красота, същински ангел, застанал до приличния на демон старик.

Ездачката очевидно го очакваше на завоя; непринудената близост и липсата на взаимен поздрав при срещата на двамата сочеха, че те не са се разделили отдавна.

Коя беше тази чаровна ездачка?

Подобен въпрос би си задал всеки чужденец, когото рядката прелест на момата неминуемо щеше да плени; но към чувството на възторг не би могла да не се прибави и изненадата — изненада, че вижда хубавицата редом с грозния й спътник.

Не е необходимо да се описва подробно омайницата. Благородното заоблено чело, извитите като ятаган и черни като въглен вежди, тъмнокафявите искрометни зеници, заострената издаденост на носа и спиралната извивка на ноздрите съставляваха отлики на еврейската красота — олтар, пред който неведнъж мохамедани и християни са се кланяли коленопреклонно.

На плещите й тежаха двайсет века — двайсет века обиди, хули и гонения; скрити в бърлоги, ограбвани и преследвани, довеждани често до отчаяние, оставяни без покрив и без дом, гиздавите тъмнооки дъщери на Юдея бяха — всред всички и въпреки всички превратности — запазили своята хубост, сякаш продължаваха да танцуват под звуците на цимбали, зилове и дайрета или под напевите на златострунни арфи, пеейки химните на по-честити времена.

Тук в един нов свят под покрива на западноиндийското небе бе израснало едно рядко цвете на еврейската красота, защото едва ли нявга е имало измежду дъщерите на Юдея по-пленителна хубавица от рожбата на Джейкъб Джесурън, която сега яздеше редом с него. Двамата представляваха необикновен контраст — прелестната мома и уродливия старик — сякаш роза и бодливото й стебло.

За съжаление трябва да признаем, че противоположността беше само външна, нравствено баща и дъщеря си бяха лика-прилика. Отвън Джудит Джесурън изглеждаше ангел, но в душата си — трябва да го заявим с огорчение — тя бе истинско чедо на своя отец.

Достоверността на нашето твърдение може да се потвърди и от разговора, който се поде между двамата при срещата им.

— Неуспех? — почна тя първа. — Има ли нужда да питам; то личи от вида ти, макар че прекрасното ти настроение не е съвсем сигурен издайник на мислите ти. Какво каза Пустославец Воуан? Дава ли момичето?

— Не.

— Очаквах.

— Бога ми, не ишка.

— Колко му предложи?

— Ох, жрам ме е да кажа, Жудит.

— Хайде, стари рави, не бива да криеш от мене. Колко?

— Двеща фунта.

— Двеста фунта! Огромна сума! Ако е вярно, което казваш, знай, че дори собствената му дъщеря не струва толкова. Ха-ха!

— Пшт, Жудит сладишка! Не говори за това… моля те, не говори. Ще объркаш жметките ми!

— Не се тревожи, добри ми татко. Досега не съм попречила на ни един от помислите ти. Така ли е?

— Така е. Ти си пожлушно дете, дъще. Добро дете си, бог ми е жвидетел!

— А защо кустосът отказа да продаде момичето? Той обича парите не по-малко от тебе. Двеста фунта са премного за това тъмнокожо момиче. Двойно повече, отколкото струва.

— Ах, Жудит, милишка, не е самият Вожан, който не ишка.

— Кой тогава?

— Щерка му, същата, за която ти шпомена…

— Тя! — възкликна младата еврейка, като устните й се нацупиха, ноздрите се свиха, сияйното лице внезапно погрозня и изрази ненавист. — Тя, казваш? Просто невероятно! Суетен мелез! Самата тя е робиня!

— Шири, шири, Жудит! — прекъсна я бащата със сърдит поглед. — Запази го за себе си. Не го кажвай повеше, поне засега не, засега не! И дърветата имат уши, Жудит!

Избликът на ярост не позволи на еврейката да отговори. Известно време баща и дъщеря продължиха да яздят мълчешком.

Джудит първа поде прекъснатия разговор.

— Глупак си, татко — каза тя, — че изобщо искаш да купиш това момиче.

— Ай, какво ишкаш да кажеш? — запита старият евреин, като че ли упрекът беше отглас на собствените му мисли. — Какво ишкаш да кажеш?

— Искам да кажа, че си глупак, стари рави Джейкъб. Друго не искам да кажа.

— Божишко! Какво ожнашава това, Жудит?

— Чудно, мили, милмчък татко! Обикновено ти не схващаш така бавно. Отговори ми: за какво ти е тая фулахка?

— Ох, жнаеш за какво ми е. Тоя принц ще ни даде жвоите двайсет мандингоанци за нея. Няма съмнение — тя е неговата сещра. Двайсет яки мандингоанци, които щруват две хиляди фунта. Гошподи, цяло същояние!

— Е, какво като е цяло състояние?

— Какво ли! В името на отците ни! Говориш за две хиляди фунта, като ше не са нищо.

— Скъпи татко, криво ме разбра.

— Криво те ражбрах, Жудит!

— Да. Аз ценя две хиляди фунта повече, отколкото предполагаш. Толкова ги ценя, че искам да ти дам съвет как да ги спечелиш.