— Що думаш, капитане? Принш?

— Не ви се хваща вяра май? Ехе, не ми е за пръв път да возя на кораба си африкански принцове. Тоя тук е негова светлост принц Сингюз, син на великия султан Фута-торо. Останалите около него са слуги, негови придворни. Оня с жълтата чалма е носител на „златния жезъл“, другият със синята гъжва — носител на „сребърния жезъл“, третият май е камердинер.

— Султанът Футо-торо! — смая се търговецът на роби, продължавайки да държи вдигнат чадъра си. — Кралят на ощрова на шовекоядците! Ама ше жмешка! Моля ти се, капитане, не се шегувай! Кажи защо си ги нагиждил. Да не жмяташ да ижмъкнеш нещо повешко за тоя салтанат?

— Не се шегувам, господин Джесурън. Не съм ги докарал за продан. Кълна се, че тоя приятел е африкански принц.

— Африканшки врели-некипели! — пригласи евреинът недоверчиво, вдигайки рамене. — Хайде, кажвай, капитане, какъв машкерад си правиш!

— Никакъв маскарад, любезни. Казах ти. Той е арабски принц и мой пътник. Нищо повече.

— Иштина ли?

— Истина! — натърти корабопритежателят. — Нали ви казах, господин Джесурън.

— Гошподи, пътник жнаши!

— Да-а! И за пътя заплати царски като същински принц.

— А какъв дявол го води в Жамайка?

— В Ямайка? Виж, то е съвсем друго. Хич и няма да се догадите за какво е тръгнал.

— Я кажи да шуя, шкъпи!

— Добре де. Тя, работата, кажи-речи, е такава: преди около година мандингоански войски нападнали столицата на стария Фута-торо и заедно с плячката отвлекли една от султанските щерки, сестра на оня писания там горе. Продали я на някакъв западнойндийски кораб за роби, който, разбира се, довел момичето на някой от тукашните острови, но не се знае на кой. Старият Фута-торо, пък и другите от хората му, мислят че робите са ги закарали всички вкупом на едно място. Той нещо се е смахнал от мъка по щерка си, тя му била любимката, че и голяма гиздосия била на туй отгоре, та сега праща брата да я дири и да я върне, дето и да е. Ето, такава е работата.

Докато капитанът разказваше историята, по лицето на евреина се изписа изражение, което издаваше нещо повече от обикновен интерес, нещо повече от чисто любопитство, но той се помъчи да скрие всякакъв външен белег на вълнение и да запази, доколкото му бе възможно, пълна невъзмутимост.

— Гошподи — рече той, когато корабопритежателят завърши, — наиштина шудна иштория! Но как, дявол да го вземе, ще намери сещра си? Вше едно да търси игла в копа сено.

— Вярно! — съгласи се морякът. — Ама това никак не ме интересува — добави той с най-голямо безразличие. — Моята работа беше да прекарам момчето през океана и ако бащата е съгласен да плати, да го върна при същите условия и за същата цена.

— Добре ли плащат? — запита търговецът на роби, видимо заинтересован да узнае отговора.

— Нали казах, платиха царски. Видяхте ли оная купчина жълти мандингоанци там долу до котвения шпил?

— Мда.

— Четирийсет парчета — ни едно по-малко.

— Е?

— Двайсет са за мене, дето ги докарах. Доста евтино, нали?

— Щрашно евтино, драги. А ощаналите двайсет?

— Те са си негови. Води ги, та да ги размени срещу сестра си, като я намери.

— Ако я намери.

— То се знай, ако я намери.

— Ехе — провикна се евреинът многозначително и повдигна рамене, — не му е лека работата, капитане.

— Христофор Колумб да им е на помощ! — рече възбудено корабопритежателят, явно осенен от някакво хрумване. — Текна ми на ум, че само вие можете да му помогнете да я намери. Няма човек, който да разбира тая работа по-добре от вас. Вие познавате всекиго на острова. Не ще и дума, че момчето ще си заплати добре за главоболието. Иска, ми се да сполучи. Старият Фута-торо е един от най-добрите ми доставчици и ако намерим и му върнем момичето, сигурен съм, че той ще ми се отплати щедро, когато го споходя отново.

— Добре, драги капитане. Не жная има ли надежда и не мога да дам никакви уверения на негова жветлощ принша. Не ме бива като преди. Но за твой хатър ще щоря, каквото мога. Както думаш, вше нешишко мога да щоря, за да го насоша. Дадено, ще поговорим по тоя въпрош, но нека уредим първо другата работа, инак вшишки ще се съберат на борда. Двайсет, кажваш, са негови?

— Двайсет от мандингоанците.

— А нещо друго има ли?

— В брой? Не. Ни пукнат цент. Мъже и жени са доларите на родината му. Има и четири слуги, които виждаш тук. Те са му роби като останалите.

— Двайсет и шетири знаши вшишко на вшишко. Гошподи, какъв щастлив шовек е тоя принш. Може би ще мога да щоря нещишко за него, но по тоя въпрос ще поговорим сетне в каютата. Пийва ми се нещишко, капитане. Какво има в сандъка ти? Трябва да пийна нещишко, преди да пошнем жделката.

Мляскайки с устни и щракайки с пръсти, старият негодник слезе по стълбището на люка, следван от корабопритежателя.

Можем само да правим догадки върху подробностите на сделката, която се сключи долу. Преговорите бяха тайни, каквото е и естеството на всяка сделка, която се сключва между един преносвач на роби и един търговец на роби.

Сделката все пак завърши с откупването на целия товар и не след дълго, т.е. точно когато слънцето заседна напълно в морето, гичката, катерът и баркасът на кораба на робите бяха спуснати във водата и под прикритието на нощния мрак „балите“ бяха пренесени на брега и разтоварени в малкото заливче, откъдето бе потеглила ладията на търговеца на роби.

Между робите бяха и двайсетте мандингоанци и прислужниците на принца.

Към брега се връщаше и скифът на кабелт разстояние от другите лодки, чието движение следеше. Сега обаче на него се виждаше и четвърти пътник, седнал на кърмата срещу собственика. Пъстробагреният цвят на дрехите, който даже в мрака се открояваше над спокойната, огледална повърхност на морето, позволяваше да се познае лесно, че този пътник е Фулахският принц. Израилтянинът и мюсюлманинът — вълкът и агнето — плаваха в една и съща лодка.

Рано-рано сутринта след деня, в който корабът на робите разтовари своята стока на сушата, г. Воуан, поглеждайки през предния прозорец на своя дом, съзря по дългата алея чудноват конник.

Когато странникът приближи повече, конят постепенно се превърна в муле, а ездачът се оказа възрастен мъж със син сюртук с метални копчета и широки външни джобове, под който се виждаха бричове и ботуши с обърнати навън краища на кончовите, всичко това омаслено от продължителна употреба. Една проскубана шапка от бобър, под която се подаваха краищата на бяло памучно кепе; зелените очила и един голям син чадър вместо камшик в дясната ръка позволиха на г. Воуан да познае начаса един от най-близките си съседи — животновъда Джесурън, за когото бе известно, че не се занимава само с отглеждането на животни, а е и едър търговец на роби.

— Евреинът? — прошепна г. Воуан, щом различи острите черти на израилтянина. — Какво ли търси толкова рано? Ще ми предложи роби, предполагам. Ветроходът, който вчера видях в открито море, приличаше на кораб за пренасяне на роби. Той положително е откупил първата партида. Май при мене няма да му потръгне. За щастие роби имам достатъчно. Добро утро, г. Джесурън — продължи той, поздравявайки госта от горната тераса на стълбището. — Както винаги рано-рано сте навън. По работа, нали?

— Ох, гошподин Вожан, работата не бива да се изощава. Сиромаси хора като мен не могат да шпят до къжно. Годините са тешки.