около повече от половината на орбитите и се сключваха над тясната гърбица на носа. На главата му нямаше коса, т.е. не се виждаше никаква коса; едно кепе от белезникав памучен плат покриваше връхната част на черепа и стигаше чак до ушите. Над него бе нахлузена белезникава боброва шапка, чиито ожулени косми и протрити краища издаваха отколешна употреба.

Големи зелени очила, яхнали гърбавия нос, пазеха очите от слънцето, при все че те може би се носеха и с друга цел — да се прикрият злите пламъци, които играеха зад тях.

Избелял от продължително носене небесносин сюртук с метални копчета, някога бляскави, а сега тъмнобронзови; бричове, от янтарножълт ластикотин, по които блестяха мазни петна; дълги чорапи и нелъснати ботуши с обърнати навън краища на кончовите съставляваха облеклото на тая изключителна личност. На коленете й лежеше голям син чадър, защото двете ръце бяха заети с управляването на скифа.

Нарисуваният тук портрет или, по-сполучливо казано, профил бе на Джейкъб Джесурън, търговец на роби, евреин от португалско потекло, човек, за когото не би могло да се твърди, че е с чиста съвест. Двамата гребци бяха само негови роби. Малката ладия бе потеглила от едно усамотено място на брега, далече от града, но все пак на видимо разстояние от него. Гребците несъмнено гребяха с пълна скорост. Виждаше се как кормчията подканя негрите да напрягат последни усилия, като че поради някакви съображения желаеше да се добере до борда на кораба, колкото е възможно по-рано.

Нещо повече — от време на време той се извърташе в полукръг по посока на града, сякаш се страхуваше да не би оттам да е потеглила съперническа лодка, която да го превари.

Ако намерението му бе да стигне пръв, то се увенча с успех. Макар на малкия скиф да бе необходимо доста време, за да измине разстоянието от брега до барка — разстояние най-малко от миля, — той се озова на местоназначението си, преди да се покаже друга лодка.

— Корабе, е-хо! — извика евреинът, когато ладията се доближи до левия борд на кърмовата част на ветрохода.

— Хей, хей! — отвърна нечий глас.

— Капитан Жоулър ли чувам?

— Хилоу! Кой там? — запита някой от квартердека и малко подир това се показа на мостика загорялото лице на капитан Аминодаб Джоулър.

— Аха, господин Джесурън, вие ли сте? Решили сте пръв да хвърлите едно око на моите чернокожи? Заповядайте! Който пръв дойде, пръв бива обслужен — такъв е тук редът. Радвам се да ви видя, любезни. Как сте?

— Прекражно! Прекражно! Надявам се и вие също, капитан Жоулър. Как е щоката?

— Бива си я, драги. Тоя път всичко е първо качество. Какъвто щеш ръст, цвят и пол, ха-ха! Ще можете да си изберете и заделите, каквото ви сърце иска, повярвайте ми. Елате де, качете се горе да надникнете!

Поканеният търговец на роби улови въжената стълба, която му спуснаха за улеснение, и се покатери с пъргавината на стара маймуна до палубата на кораба. След някой и друг миг, посветен на ръкостискания и приветствия, които показваха, че капитанът и търговецът са стари познати и приятели, доколкото е възможна дружбата между двама разбойници, евреинът нагласи здраво очилата на носа си и започна да преглежда „товара“.

На квартердека на кораба на робите, недалече от изходния люк, се бе изправил млад човек с особена външност, отличаваща го не само от белите, които образуваха екипажа, но и от черните и кафяви роби, които съставляваха товара. Облеклото, държанието и някои други незначителни подробности сочеха, че той не спада нито към едните, нито към другите. Той току-що бе излязъл от каютата и се въртеше на задната палуба.

Щом като имаше достъп до каютата и се ползуваше от привилегията да стои на квартердека, той, естествено, не спадаше към числото на „балите“ човешка стока, но, от друга страна, дрехите и цветът на кожата не позволяваха да се приеме, че той влиза в състава на корабния екипаж. Както облеклото, така и лицето издаваха африкански произход, макар чертите да не бяха от подчертан африкански тип. Те бяха по- скоро азиатски, или по-точно, арабски, ала в известно отношение те се различаваха и от арабските. Всъщност те се доближаваха повече до европейските черти, при все че цветът на кожата отхвърляше възможността въпросното лице да принадлежи към коя да е от европейските народности. Цветът на кожата имаше оттенъка на светъл флорентински бронз, който избива на кафяво.

Момъкът изглеждаше на около осемнайсет или деветнайсет години; висок и добре сложен, той имаше хубави вежди, които се виеха над големи топли очи; леко извит орлов нос, тънки, добре очертани устни; бели зъби, които изглеждаха бисерни поради контраста на тъмната краска на горната устна, и буйна къдрава коса с катраненочерен цвят.

Той по нищо не се различаваше така силно от тъмнокожите роби, както по облеклото. Докато те не носеха никакви или почти никакви дрехи, той, напротив, бе богато натруфен; лицето, гушата, ръцете и краката, от коленете до глезените, бяха единствените открити части от тялото. Туникоподобна къса дреха без ръкави от жълт сатен, покриваща риза с поли до колена, беше пристегната около кръста с пояс от червен китайски креп, по свободно висящите краища на който имаше сърмени ресни. Над лявото рамо се висеше преметнат ешарп от модър бурнусов плат, закриващ ръката, над която висеше; под него се подаваше полускрит ятаган с гравирана ножница и дръжка от слонова кост с резба. Тюрбан на главата и сандали от кордофанска кожа на краката завършваха тоалета.

Въпреки че облеклото имаше азиатски вид и притежателят му приличаше на индусите, известни под името „ласкари“, той бе същински африканец, макар и не от типа, който обикновено се свързва с тази дума и който буди представата за негроидни черти. Той спадаше към един народ, който се различава изцяло от негрите: великата нация на фулахите (фелдите), съставена от войнствени овчари, чиято страна се простира от границите на ДарФур до бреговете на Атлантическия океан; те са господари на Сокото и Тимбукту и фанатични последователи на лъжливия пророк; измежду тях излязоха заговорници против Лейнг4 и убийци на Мънгоу Парк5 в Куоро. От тяхната раса произхождаше и момъкът на задната палуба. Той не беше сам, придружаваха го трима или четирима мъже, които също се различаваха от нещастниците в трюма. По-простото облекло и скромната украса показваха обаче, че те са по-низши от него по чин, или, накратко казано, те бяха негови слуги. Смиреността, с която се обръщаха към него, и старанието, с което дебнеха всеки негов поглед и жест, издаваха навик на подчинение, а ако се съди по гъжвите на главата и начина да поздравят с темане, можеше да се заключи, че това е ориенталско раболепие.

Разкошът в момковите одежди се съчетаваше с надменност, която подчертаваше, че той е човек от знатно потекло, може би главатар на някое африканско племе.

А и в действителност той беше такъв човек — фулахски принц от сенегалския бряг.

Неговото присъствие или поява по тези места едва ли биха привлекли нещо повече от бегло внимание, ала тук, на другия бряг на Атлантика, на борда на един кораб за пренасяне на роби, те се нуждаеха от обяснение.

Очевидно беше, че той не се числи към злочестите човешки същества от трюма, осъдени на вечно робство. Нямаше признаци, че с него се отнасят като към пленник. Напротив.

Как тогава да се обясни присъствието му на барка на робите? Пътник ли беше? И какво го свързваше с останалите хора от ветрохода?

Подобно съдържание, макар и изразено другояче, имаха въпросите на евреина търговец на роби, когато на връщане от предната палуба, след като бе приключил прегледът на товара, очите му внезапно зърнаха младия фулах.

— Гошподи, капитане! — възкликна евреинът, вдигайки двете ръце нагоре и разглеждайки изненадано момъка с тюрбана на квартердека. — Гошподи! — повтори той. — Що за шудо! Бог да ми е на помощ! И тия ли са роби?

— Не, господин Джесурън, никакви роби не са. Оня, важният, в коприна и сърма е сам господар на роби. Той е принц.