— Да ги шпешеля! Та нали тошно за това се мъша, дъще.

— Аха, мъчиш се, пък почна по такъв несръчен начин, че рискуваш да ги загубиш.

— А как да пощъпя, моя Жудит?

— Като си ги вземеш сам.

Търговецът на роби дръпна юздата и закова мулето на място, после впи очи в дъщерята с полуозадачен и полуизпитателен поглед.

— Добри ми старче — продължи тя, спирайки своя кон, — обикновено умът ти не работи толкова бавно. Докато те чаках пред външните порти на тоя надут плантатор, поразмислих и моите размисли ме доведоха до въпроса: какъв бяс те докара в тоя дом?

— И до какъв отговор щигна, Жудит?

— Нищо особено! Само че си губиш времето.

— Да, вярно! Загубих си само времето, беж да пощигна нещо.

— Е, има ли някакво значение, че не успя?

— Как знашение! Двайсет мандингоанци не са малко — две хиляди фунта ощровни. Шища пара, Жудит, милишка! Ей, знашението!

— Няма значение дори колкото строшен нокът от краката на твоите мандингоанци, казвам ти, добри ми рави Джесурън.

— Шакай! Какво думаш, мъдришка ми Жудит?

— Какво думам ли! Чисто и просто, че тия мандингоанци могат да станат твои и без толкова главоболия. Те могат ей сега да станат твои, ехе, заедно с господаря им, стига да ти се прище и принц да имаш за роб. Това думам.

— Говори яжно, Жудит! Не те ражбирам.

— Сега ще разбереш. Не каза ли, че капитан Джоулър има съображения, поради които не смее да стъпи на сушата тук.

— Капитан Жоулър ли? Той ще предпошете да жлезе на Канибалшките ощрови, но не и в Монтего Бей. Е, Жудит?

— Рави Джесурън, изчерпваш търпението ми. За фулахския принц, какъвто твърдиш, че е, ти носиш отговорност единствено пред капитан Джоулър. А капитан Джоулър не би дръзнал да слезе на брега.

— Ищина, ищина! — съгласи се евреинът с жест, означаващ, че почва да схваща значението на предишните й слова.

— Кой тогава може да ти попречи да разполагаш с мандингоанците, както пожелаеш?

— Прекрашно, Жудит! — извика бащата, вдигна нагоре ръце от възторг и обърна пълен с възхищение поглед към дъщерята. — Прекрашно, Жудит! Тошно така, гошподи! И аж да не се сетя!

— Точно така, татко. За щастие не е късно. Аз обмислих всичко. Знаех добре, че Кейт Воуан не ще се раздели с прислужницата си Йола. Аз ти казах, че тя няма да го стори. Впрочем надявам се, че не си се изпуснал да кажеш за какво ти е робинята. Ако си продумал…

— Думишка не съм обелил, Жудит! Думишка!

— Тогава няма какво повече да говорим. Що се отнася пък до капитан Джоулър…

— Жоулър не смее да се мерне в Монтего Бей, затова не ращовари щоката си направо на брега, не в прищанището. Той ще отплува жлед двайсет и шетири шаса.

— Значи след двайсет и четири часа мандингоанците могат да бъдат твои заедно с принца, прислугата и всичко останало. Но времето е ценно, татко. По-добре да избързаме за в къщи, че да смъкнем от негова светлост труфилата, преди да е довтасал някой любопитен съсед, иначе скандалът е готов. А колкото до твоя порядъчен управител…

— Ах, Рейвънър! Той жнае вшишко. Трябваше да му разкажа вшишко, когато жлязохме на брега.

— Естествено, че е трябвало. И топа ще ти струва един или двама мандингоанци, за да му се затвори устата. Той лесно ще се съгласи. По отношение на останалото не могат да се очакват затруднения. Няма никакво значение какво ще твърдят тия диваци за себе си. Добре, че думите на негрите не са в състояние да дадат повод за сплетни.

— Прекрашно, Жудит! — възкликна отново очарованият баща. — Шкъпа ми дъще, щруваш толкова жълтици, колкото тежиш. Двайсет и шетири роба беж пари и един принш отгоре на това. Гошподи, каква шудешна пешалба! Равна на цяла година търговия ж роби!

При това честно размишление евреинът зашиба мулето и последва „бежценната Жудит“, която бе вече ударила с камшика коня си и препускаше към къщи.

На третия ден, след като корабът на робите хвърли котва в Монтеговия залив, в далечината се появи голям ветроход с право парусно съоръжение. Държейки курс към брега, той се насочи смело към пристанището. Знамето на британския флот, развявано от бриза, се ветрееше свободно на хакборда, а всевъзможните кутии, бали, сандъци и куфари, пръснати по палубата, готови за разтоварване, както и откритото, мъжествено държане на моряците, които съставляваха екипажа, сочеха, че плавателният съд е почтен търговски кораб. Надписът на кърмата гласеше, че той се нарича „Морска нимфа“ и е от Ливърпул.

Макар и натоварен със стока и в действителност търговски, ветроходът превозваше и пътници, както можеше да се заключи от малкия брой лица, облечени не в моряшка униформа, а като хората от сушата.

По-голямата част от пътниците бяха западноиндийски плантатори със семействата си, ходили на посещение в родината; плантаторски синове, завършили вече може би науки в някой английски университет; плантаторски дъщери, получили последна шлифовка в някой светски пансион в метрополията.

Тук-таме се мяркаше и някой „пълномощник“, представителен член на западноиндийското общество, макар че въпреки подвеждащото название пълномощниците не влизаха в състава на юридическото съсловие. Можеха да се срещнат и един-двама прависти и един млад лекар, без клиентела, тръгнали да дирят щастие и с изгледи да го намерят в една страна, прословута с престъпността и нездравословния си климат. Тия хора и още малцина неописани съставляваха списъка на пасажерите от каютата на „Морска нимфа“.

Имаше и няколко пътника в трюма. Ония, които са принудени да прекосят океана по този мъчителен начин, имат незначителни възможности за успех в Западна Индия и другаде из тропическите страни, където черният труд е отреден изключително за мишците на робите. Само трима или четирима души се бяха настанили в трюма на ветрохода и на единия от тях бе съдено да играе важна роля в нашата история.

Този пасажер бе момък на около двайсет или двайсет и една година. Той имаше ръст, който обикновено наричат „среден“, крайниците му бяха добре развити и издаваха пъргавина и сила. Цветът на лицето, макар и не мургав, беше тъмен за англичанин, какъвто бе младежът. Чертите издаваха благородство и изобщо цялото държане на помъча бе достатъчно изискано, за да привлече вниманието дори на безразличния наблюдател. Кафявите очи и тъмнокестенявата коса, спускаща се на буйни кичури, бяха негови отличителни особености и, общо взето, той можеше да се нарече истински левент.

Дрехите му, ако и не богаташки и скроени по последна мода, бяха прилични и му стояха добре, тъй че не намаляваха напетостта, с която природата го бе дарила. Те представляваха облекло, каквото би могъл да носи по-скоро един млад студент, чиито любещи родители се подлагат на лишения, за да дадат на рожбата си едно по-голямо образование и външен вид, който да отговаря на положението, което се стремят да й обезпечат.

Дрехите, които носеше момъкът, бяха най-хубавите му и той ги слагаше за пръв път през пътуването по повод голямото събитие: пристигането на суша. В тях той не правеше жалко впечатление. Тяхната лекота само подсилваше още повече якото му телосложение. Тъмносиният редингот с черни галони и поли, достигащи до плътно прилягащите бричове, и високите ботуши му придаваха известна елегантност, макар че по шевовете дрехите бяха почнали да се протриват.

Заниманието, с което младежът бе зает, издаваше също изтънченост. Седнал на върха на фокмачтата, той скицираше на един лист от тетрадка, която му служеше за дневник, залива, в който влизаше ветроходът.