тамариндово дърво. Божичко, той май че възнамерява да го стори! Ах, той е ужасно нетърпелив! Да идва толкова отдалече и татко да го остави да чака сега! Мисля, че трябва да отида аз лично при него. Какво ще кажеш, Йола? Ще бъде ли некрасиво, ако отида и поговоря с него? Той ми е братовчед.

— Какво това братовчед?

— Какво ли? Братовчед е нещо като брат, само че не съвсем точно, не е съвсем същото.

— Брат! О, господарке, ако той брат на Йола, Йола с него говори. Йола не иска той бъде сърдит.

— Така е, Йола. Ако ми беше брат, уви, нямам си братец, и аз така щях да постъпя, без да му мисля. Но братовчед е друго. Пък и татко не обича тоя братовчед, не зная по каква причина. Чудя се за какво. Но нима аз трябва да не го обичам? Щом ми е братовчед, защо да не отида при него да го заговоря.

— Пък и той — продължи девойката по-скоро на себе си, отколкото на прислужницата си — изглежда много-много нетърпелив. Татко ще го остави кой знае още колко да чака, защото е зает с г. Монтагю… Как му беше името? Ех, може би греша. Татко навярно ще се разсърди, ако узнае. А може и да не научи, че съм ходила. Хубаво или лошо, ще отида. Трябва да отида!

При тези думи младата креолка грабна от едно кресло шала си, наметна го на раменете и като излезе от стаята, тръгна безшумно по коридора, който водеше към задната страна на жилището.

Когато Кейт Воуан отвори вратата и излезе навън, тя неуверено се спря на площадката на стълбата, която слизаше в градината. Чувство на свенливост задържаше нейните стъпки и се бореше в нея, за да я отклони от изпълнението на прибързаното решение. Колебанието трая само миг. Тя се спусна по стъпалата и се насочи към павилиона. Руменина обагри лицето й.

Хърбърт още не беше се съвзел от изненадата, предизвикана от внезапната поява на девойката, когато дружелюбен глас го поздрави:

— Вие ли сте моят братовчед?

Толкова чистосърдечно поставеният въпрос остана за миг без отговор. Приветливият тон на запитването смая момъка и така го смути, че той не смогна да отвърне. Младежът се съвзе все пак и каза уклончиво:

— Ако вие сте дъщерята на г. Лофтъс Воуан.

— Аз съм.

— Тогава аз съм горд, че мога да се нарека ваш братовчед. Аз съм Хърбърт Воуан от Англия.

Все още под влиянието на оскърблението, което смяташе, че са му нанесли, Хърбърт отговори с известна вдървеност, която Кейт не пропусна да забележи. Тя изпита моментен изблик на антипатия, която можеше да се превърне в хладина. Младата креолка, дошла тук под напора на своя любвеобвилен инстинкт, трепна от едно противно чувство, причината за което не можеше да си обясни. Въпреки това тя добави учтиво:

— Очаквахме ви, защото татко получи писмото ви, но не днес. Татко каза, че ще пристигнете най-рано утре. Позволете ми, братовчеде, да ви поздравя с добре дошъл в Ямайка.

Хърбърт се поклони ниско. Отново девойката се почувствува отблъсната. Тя се изчерви объркано и замълча смутено. Хърбърт, чието сърце се топеше като сняг на мартенско слънце, почувствува своята грубост, толкова несвойствена на нрава му, че трябваше да води вътрешна борба, за да успее да се преструва. Защо греховете на бащата трябваше да тегнат върху дъщерята, и то каква дъщеря! Разсъждавайки така, младият англичанин побърза да изостави поведението си на студена въздържаност.

— Благодаря ви за любезното приветствие — рече той сега сърдечно и искрено. — Но, прелестна братовчедке, вие не ми казахте името си.

— Катрин, но обикновено ми викат галено Кейт.

— Катрин е семейно име; татковата и бащината ви майка, баба ни значи, се наричаше Кейт. Същото ли име носеше и майка ви?

— Не, мама се казваше Куошеба.

— Куошеба! Странно име!

— Така ли! Понякога и мене ме наричат Куошеба. Само старците от плантацията, които са познавали мама. Те ми викат „малката Куошеба“, ала татко не харесва името и им се кара.

— Англичанка ли беше майка ви?

— Не, тя се е родила на острова и е починала, когато съм била малка, съвсем малка, тъй че не я помня. Да си призная, братовчеде, аз не зная майчина милувка.

— Уви, и аз също, братовчедке. Мама умря рано. Но вие сама ли сте? Нямате ли сестри и братя?

— Не. Ах, как бих желала да имам сестри и братя!

— Защо го желаете?

— О, как може да се поставя такъв въпрос! За да си имам дружки, разбира се.

— Прелестна братовчедке, струва ми се, че бихте могли да намерите достатъчно дружки на тоя вълшебен остров.

— Ах, да. Доста може би. Но никого, когото да обичам, поне така мисля, както бих обичала сестра си или брат си. Истина ви казвам — добави момичето със замечтан поглед, — понякога се чувствувам толкова самотна!

— Нима!

— Може би сега като имаме гости, ще бъде по-различно. Господин Смиджи е толкова забавен.

— Господин Смиджи! Кой е той?

— Как! Не познавате г. Смиджи! А аз мислех, че двамата ще пътувате с един и същи кораб. Татко каза така, само че ви чакаше най-рано утре. Вие като че ли го изненадахте, пристигайки днес. Но защо не дойдохте с г. Смиджи? Той пристигна само час преди вас и току-що обядвахме заедно. Мене ме освободиха, защото татко и той ще пушат. Ах, божичко, прощавайте, братовчеде! Прощавайте, за въпроса, вие може би още не сте се хранили?

— Не, братовчедке — отвърна Хърбърт със сериозен глас, — и по всяка вероятност не ще вечерям тук днес.

Купът от въпроси, които младата креолка отправи чистосърдечно към момъка, го върна неочаквано към горчивите размисли, от които нейното чаровно присъствие и чуруликащ глас го бяха изтръгнали. Затова и той отговори така рязко.

— Но защо? — запита тя с нескривано учудване. — Ако не сте обядвал, не е много късно. Защо да не се храните тук?

— Защото — Хърбърт се изпъчи гордо — предпочитам да си отида, без да съм обядвал, вместо да се храня там, където не съм желан. В Гостоприемната планина изглежда аз не съм добре дошъл.

— О, братовчеде…

Думите и умолителният зов замряха на устата на девойката. Вратата скръцна и на входа се показа Лофтъс Воуан.

— Баща ви!

— Татко!

— Кейт! — извика плантаторът с тон, който издаваше неудоволствие. — Господин Смиджи иска да чуе как свириш на арфа. Търсих те в стаята ти и навсякъде из къщата. Какво дириш тук?

Говорът беше груб и просташки, маниерите — недодялани. Виното беше избило по зачервеното лице.

— О, татко! Хърбърт, моят братовчед, е тук. Той те очаква.

— Хайде идвай! — каза г. Воуан заповеднически. — Идвай, че г. Смиджи чака.

— Братовчеде, трябва да ви оставя.

— Да, виждам. Един по-достоен от мене се нуждае от обществото ви. Вървете! Господин Смиджи е нетърпелив.

— Татко го иска.

— Кейт! Идваш ли? Хайде, момиче, побързай, казвам ти!

— Госпожице Воуан, вървете! Сбогом!