или, пеейки провлачени песни, се отправяха с пълни кошове на глава в дълги редици към сушилнята.
Отвъд входните порти, по широката алея, която водеше за главния път, негри обяздвачи всекидневно укротяваха току-що доведени от пасищата непокорни жребци, а вътре, в голямата ограда, се колеха гойни волове; едри зли кучета се гощаваха с вътрешностите им; черни, полуголи колачи с вонещи от съсирена кръв кафяви ръце размахваха окървавени ножове и други сечива на свирепия им занаят.
Подобни картини бяха обичайно явление за стопанството на Джейкъб Джесурън, но в деня подир несполучливото посещение на търговеца на роби в Гостоприемната планина в чифлика предстоеше да се разиграе едно по-рядко зрелище. За негова сцена беше избран вътрешен двор, разположен непосредствено до господарския дом; голямата къща съставляваше едната страна на квадрата и гледаше към двора през занемарена, разнебитена веранда.
Точно срещу жилището се издигаше друга голяма сграда, образуваща противоположната страна на двора; двете постройки бяха съединени с високи и яки стени, които затваряха карето.
Здрава двойна врата в средата на една от дворните стени водеше за околовръстната външна ограда.
Поради липсата на комини и прозорци и заради своя гладък архитектурен стил, зданието, което се намираше срещу господарската къща, можеше да мине за голям хамбар или за плевник. Едно надникване в него обаче беше достатъчно за да се опровергае подобно предположение. Вътре се виждаха купчини от човешки същества с всички цветове на кожата: от абаносовочерно до белезникавожълто, заели всевъзможни положения: седнали, прави и легнали по пода; мнозина бяха оковани във вериги на двойки един за друг, Изражението на лицата им беше не по-малко разнообразно: едни се бяха сгърчили, унили и мрачни; други се оглеждаха с уплаха, сякаш се сепваха от мъчителен кошмар, недоумявайки дали всичко е насън или наяве; трети се бяха втрещили тъпо и безцелно като идиоти; тук-таме неколцина, явно нехаещи за миналото, настоящето и бъдещето, бъбреха на родния си говор с бодрост, която издаваше философско безгрижие.
Сградата, в която бяха настанени негрите, беше складът за роби на евреина. Нейните обитатели представляваха стоковият запас на търговеца на роби.
Той бе подновил своите запаси с откупения товар от кораба на робите, но имаше и няколко стари „бали“. Те сега посрещаха новодошлите и ги посвещаваха в обредите на чифлика. Техните средства за гостоприемство бяха ограничени, както можеше да се съди от празните кратуни и олизаните дървени гаванки, пръснати по пода. Ни зрънце ориз, ни лъжица чорба, ни резен райски банан. Празните съдове свидетелствуваха, че дажбите са оскъдни и ястията прости и евтини.
Отвън на двора се мяркаха няколко групи роби, щастливи, че са се измъкнали от смрадната атмосфера в претъпкания склад, макар той да представляваше просторно помещение в сравнение с корабния трюм.
Всяка група бе заобиколила някоя стара „бала“, някои — съотечественик, който бе прекосил преди тях голямото море и бе вече въведен в тайните на робството под западното небе; той им описваше какво ги очаква. Напрегнатите погледи на всички, отправяни от време на време към верандата, сочеха, че очакват някакво необикновено събитие.
Из двора се мяркаха и бели хора — трима на брой. Двамата бяха мургави; цветът на лицата им беше толкова смугъл, че не се различаваше от тоя на някои от робите. И двамата се въртяха около стълбището на верандата, единият бе седнал на стъпалата. Те носеха леко облекло: ризи на квадрати, памучни панталони, широкополи палмови шапки и обуща от груба чортова кожа, покриващи нозете и глезените.
Бяха препасани с дълги като рапира ками, наричани мачете, които висяха отстрани в кожени калъфи. Две свирепи кучета, вързани с памучни поводи и колани, клечаха в краката им.
Лицата на двамата бяха гладко избръснати и само по една островърха клиновидна брадичка или „еспаньолка“ стърчеше под долната челюст. Косата им бе ниско остригана. Техните черти, остри и ъгловати, разкриваха интелигентност, която би направила приятно впечатление, ако не се засенчваше от подчертан израз на жестокост.
Възклицанията, които от време на време излизаха от устата им, заедно с откъслечните думи от разговора, който водеха помежду си, издаваха, че двамата мъже са от испански произход. Дрехите, снаряжението и другарите им, техните свирепи копои, показваха ясно занятието им и страната, откъдето идваха. Те бяха cazadores de negros — ловци на негри — от Куба.
Третият бял човек, който се виждаше в двора, се различаваше изцяло от двамата ловци не толкова по цвета на лицето, защото и той имаше тъмна кожа, колкото по ръст, облекло и занятие. Той беше обут в ботуши от конска кожа с кончови над колената и тежки шпори, чиито колелца имаха три инча диаметър. Едно палто от неподходящ за климата дебел плат се спускаше до бедрата; под палтото се подаваше жилетка от яркочервен плюш с потъмнели металически копчета и алено вълнено шалче. На главата си той носеше плъстена шапка, която сочеше, че и тя, като останалите части от облеклото му, е била излагана на всякакво време: слънце и дъжд, буря и торнадо.
Гъсти кичури къдрави коси с почти черен цвят, сплъстена брада, черна като въглен, покриваща по- голямата част от лицето; янтарножълти очи със зловещ, святкащ поглед, който сякаш никога не потъмняваше; устни с неестествена червенина, които се открояваха сред черната брада, и нос с орлова извивка бяха най-характерното в образа на този мъж.
Съчетанието на чертите подсказваше, че този човек спада към същата народност като собственика на чифлика. И наистина брадатият мъж беше друг представител на аврамовото коляно, и то един от най-малко симпатичните му потомци. Той се казваше Рейвънър и по занятие беше управител; той управляваше чифлика на Джесурън.
Рейвънър носеше под мишница символа на длъжността си — огромен гърбач. Той не се разделяше с него никога: нощем и денем, защото както през нощта, така и през деня си служеше с бича. Жертвите на жилавите ремъци не бяха волове и коне, а хора. Управителят не скъпеше употребата на своя камшик. „Пляс, пляс!“ — чуваше се от утрин до вечер; „Пляс, пляс!“ — от вечер до полунощ; даже от полунощ до утрото отново, защото някои твърдяха, че управителят на Джесурън никога не спи. „Пляс, пляс!“ — той се разхождаше из двора, горд, че може да покаже властта си пред новопристигналите негри; бичът му свистеше между групите, като че ли искаше да ги разпилее и разпръсне; единствено, защото жестокостта му доставяше наслада.
Глава XXVII
КРЪЩЕНИЕ С ОГЪН
Беше около дванайсет часа по обед. Джесурън и дъщеря му току-що бяха излезли на верандата и бяха седнали до парапета, от който се виждаше долу в двора. Лицата им издаваха известна напрегнатост, сякаш щяха да присъствуват на някакво събитие с по-особено значение.
Домашните прислужнички и другите слуги, които се тълпяха с любопитни погледи зад тях, показваха, че предстои да се разиграе някакво интересно зрелище.
В двора, недалече от основата на стълбището, бе поставен железен мангал с разгорени въглища. Около него се суетяха трима-четирима мъже, негри и мулати, със зловещ вид. Единият от тях се наведе над мангала и обърна в жарта един предмет, приличен на поялник или някакъв друг калайджийски инструмент. Но както зрителите знаеха добре, сечивото имаше съвсем друго предназначение. Ония, които го виждаха, познаваха страхотното желязо за
Предстоеше да започне безчовечната сцена. Появата на Джесурън и на дъщеря му бяха знак за нейното начало. Брадатият управител, който беше церемониалмайстор, очакваше само те да пристигнат. От опит знаеше, че господарят винаги присъствува лично на това събитие. На него му беше известно, че и господарската дъщеря също има навик да присъствува на тези интересни тържества.
— Пошвай, Рейвънър! — извика евреинът, подавайки глава от верандата. — Първо тия! — добави той и посочи една група ибоанци.
