По даден знак от управителя, който беше мълчалив по природа, няколко стари негри, привикнали очевидно с тази работа, задърпаха ибоанците и ги повлякоха към мангала.

Когато жертвите бяха доведени близо до огъня и видяха зачервеното желязо да свети сред въглените, див ужас се изписа по лицата им и телата им се разтресоха от уплаха. Някои от тях, по-младите, изпищяха гласно и биха побягнали от страх, ако слугите не ги държаха здраво. Молбите на нещастниците, техните съкрушени погледи и жестикулации бяха посрещнати с безсърдечни подигравки и кикот, към който се присъедини старият евреин и — невероятно, но истина! — неговата красива дъщеря! На лицето на прелестната Джудит не грейна само усмивка, а звънна ясен смях и разкри правилната редица блестящи зъби, сякаш дяволът бе взел чертите на ангел.

Прислугата отведе напред ибоанците, държейки ги здраво, докато се приготвят гърдите им за дамгосване. Червеното нажежено желязо, блясваше за миг пред очите на всеки един, после се стоварваше с тъп шум върху влажната кожа. Изскачаше дим, придружаван от леко свистене и следван от миризмата на изгорено месо. Кратко сборичкване, няколко диви вика и операцията завършваше. Робът се белязваше с неизличими инициали, които щеше да отнесе със себе си в гроба. Един по един ибоанците получиха огненото кръщение и бяха отведени.

Последва група поупоуанци от Видавския край. И тях ги водеха един по един като ибоанците, но тяхното държане бе различно. Те нито показаха необуздан страх, нито проявиха мъжествена храброст. Подчиняваха се с хрисимо примирение, като че ли изпълняваха някаква повеля на съдбата или на дълга. Тяхното дамгосване трая кратко и не предизвика веселие у публиката, защото липсваха прояви на уплаха, които будят смях. Тази кротост прави видавските хора най-ценните измежду робите.

После дойде ред на коромантийците. Храбрите и войнствени чеда на Африка показаха с държането и действията си, че притежават смелост, която ги отличава и от поупоуанците, и от ибоанците. Вместо да изчакват да ги отвеждат напред, коромантийците, един по един, пристъпваха смело и поднасяха гърди, за да се отпечати горещото желязо, на което те гледаха с надменно презрение.

Един момък дори измъкна желязото от ръцете на слугата, обърна дамгата към тялото си и безстрашно я прилепи към гърдите си, където я задържа, докато горящото месо показа, че отпечатъкът е достатъчно дълбок. После, поставяйки сечивото обратно в мангала, той напусна мястото си с вид на победоносен гладиатор.

В този миг настъпи пауза в церемонията. Не че представлението бе завършило, а бе приключило само едно действие от него. Очакваше се да последва друго действие.

Рейвънър се изкачи на терасата при Джесурън и дъщеря му. С господаря си или по-правилно и с двамата — господаря и господарската дъщеря, тон почна да разговаря шепнешком, не защото се страхуваше, че ще бъдат подслушани думите му, а защото изобщо не говореше на висок глас.

Двамата ловци на негри бяха единствените бели хора, от които би заслужавало да се пази той, но сега те се залисваха с кучетата си и не обръщаха внимание на онова, което става около тях. Дамгосването на робите не представляваше за тях нова гледка и те присъствуваха на зрелището само защото нямаха друга работа в момента.

— С кого да почна? — беше въпросът, поставен от Рейвънър на евреина. — С мандингоанците ли?

— Може ш тях, може и ш принша — отговори Джесурън. — Няма знашение кой ще бъде пръв.

— О, принца първо, на всяка цена! — намеси се милата Джудит с доволна усмивка. — Доведете него пръв, г. Рейвънър. Любопитна съм да видя как негова светлост ще издържи огненото изпитание.

Управителят не отвърна, но приемайки желанието на младата господарка за заповед, пристъпи към изпълнението му.

Той прекоси двора и отвори врата, намираща се в един ъгъл и водеща за стая, отделена от помещението, в което бяха настанени робите. След няколко минути той се върна, водейки един човек. Трудно можеше да се познае по дрехите, че това е младият фулах от кораба на робите, но благородният му изглед позволяваше въпреки всичко да се установи личността му.

Дрехите на султанския син бяха сменени. Тюрбанът бе изчезнал, скъпата копринена туника, сандалите и ятаганът, тези отличия на дворянство, бяха прибрани. Вместо тях момъкът носеше груба риза от домашно платно и памучни панталони като ратаите от плантациите. Той изглеждаше в окаяно положение и все пак не беше отпаднал.

Няма съмнение, че момъкът вече знаеше или предугаждаше участта, която му се готви. Въпреки това той не беше загубил достойнството си на принц и погледите, които отправяше към управителя и по-често към Джесурън, чието оръдие знаеше, че е брадатият мъж, бяха изпълнени с ненавист и предизвикателство. От устата на младия фулах не излезе ни дума на протест или на упрек. Всичко това се беше свършило, когато бяха предприели първото грубо нападение върху него, за да го лишат от премяната и принцовата украса. Часът на укорите беше минал. Той съзнаваше, че не му е останал друг изход, освен да се подчини, и той се покоряваше с тягостно и мрачно мълчание. Той не знаеше какво възнамеряват да правят с него сега. Бяха го затворили в една стая без прозорци и не бе видял нищо от зрелището, което току-що се бе разиграло. Той предполагаше, че ще му бъде нанесено ново оскърбление, но не можеше да си представи какво точно. Не го оставиха дълго време в неведение. Рейвънър го хвана грубо за китката и го отведе при мангала. Желязото беше готово, нажежено и зачервено във въглените. Операторът очакваше да му се даде знак, за да го използува. Когато получи нареждане, той улови сечивото и го вдигна. Принцът схвана вече намерението му, но не мигна при вида на дамгата. Очите му не бяха устремени в желязото, а пламтящи като жарта в мангала прострелваха ту стария евреин, ту ангелоподобния демон до него. Евреинът трепна от този взор, а дъщерята отвърна с насмешлив невъзмутим поглед. След миг нагорещеното желязо изсъска при допира му с човешката кожа. Принц Сингюз стана роб на Джейкъб Джесурън! Едва сега момъкът съзна за пръв път ужасната действителност. Той се хвърли напред с вик и преди някой да успее да го задържи, изкачи стълбището. Щом влезе във верандата, той се спусна по галерията и се добра до мястото, където седеше търговецът на роби с дъщеря си. Фулахът скочи като тигър и сграбчи евреина за гушата. Двамата паднаха на земята и се затъркаляха в отчаяна борба. За щастие на Джесурън жертвата му нямаше оръжие, инак този миг щеше да бъде съдбоносен за него. За малко пленникът не го удуши и, ако не бяха се притекли на помощ на Рейвънър и двамата испанци, измамата спрямо фулахския принц щеше да бъде последната подлост в живота на търговеца на роби. Неравенството в численото съотношение и грубата сила на управителя помогнаха нападателят да бъде укротен и да се освободи гърлото на евреина от смъртоносните клещи.

— Убийте го! — изкрещя Джесурън, когато успя да си поеме дъх и да отвори уста. — Не, не го убивайте още! — поправи се той. — Тошно сега не, докато не го накажа, както трябва. Ще го науша аж!

— Бичувайте дивака! — заповяда хубавата Джудит. — Господин Рейвънър, дайте пример, инак всички останали ще се разбунтуват срещу нас по същия начин.

— Да, битувайте го! Като за нашало! Битувайте го веднага! Що удара с гърбат, нашаса!

— Бива! — отвърна управителят, влачейки жертвата си по стъпалата. — Ще му дам пълна доза. Не се тревожете.

Завързаха младия фулах за един стълб, който бе предназначен нарочно за подобни случаи. Свиреп побойник размаха дългоремъчен плетен камшик и когато нанесе последния от ужасните сто удара, жертвата се строполи до стълба, изгубила свяст и потънала в кърви.

У наблюдателите от верандата не се проявиха и най-леки признаци, че ужасното зрелище буди в тях някакво чувство на състрадание. Напротив, и двамата, баща и дъщеря, изглежда изпитваха наслада й вместо да се оттеглят, когато жестокото наказание приключи, те със същото съвършено спокойствие останаха, за да присъствуват на завършека на работата за през деня — жигосването на мандингоанците.

Когато се раздели с прелестната си братовчедка, и същевременно напусна дома на негостоприемния си сродник, Хърбърт Воуан се мушна в храсталака, който се стелеше към рида вдясно.

Независимо от урагана, който бушуваше в гърдите му, той размисли и реши да не минава през главната алея. Страдащ от силно наранено честолюбие, той не желаеше да среща когото и да било от прислугата на чичо си, защото му се струваше, че и робите знаят унизителното му положение. Още по-малко му се искаше