— Crambo — възкликна ловецът, който се наведе и погледна гърдите на беглеца, на които бяха дълбоко отпечатани буквите „J.J.12“ — С тая татуировка на кожата не ми е чудно, че си избягал от господаря си. Сиромахът! Те са го татуирали още по-жестоко по гърба!

Своите възклицания ловецът каза по-скоро на себе си, отколкото на коленичилия пред него нещастник, чиято риза той повдигна, за да разгледа гърба му. Кожата беше покрита с червени белези от бич, които се кръстосваха като артериите в анатомически препарат.

Възклицанията на ловеца бяха прекъснати от нови молби от страна на беглеца, казани и този път на непознат език.

Сега жестикулациите означаваха зов за закрила от някакъв враг, който го преследва, понеже съчувствените погледи на ловеца бяха спечелили доверието на избягалия роб.

— Ще те гонят, не се съмнявам — рече ловецът. — Добре, да заповядат. Които и да са преследвачите, няма да успеят. Тоя път наградата ще бъде моя, а не тяхна. Клетникът! Противно ми е да го предавам обратно и ако не ме заставяше законът, бих презрял жалката им награда. Аха, ето ги! Идат! Кучета! Да, наистина! Я чуй, лай на копои! Ех, ония проклети ловци на хора от Батабано! Казаха ми, че старият Джесурън ги взел на служба при себе си. Насам, друже, насам!

Ловецът придърпа беглеца над трупа на дивата свиня и го намести между високите като контрафорси корени на памуковото дърво.

— Стой по-близо до ъгъла — продължи тон. — Аз ще пазя фронта. Ето ти пушката. Виждам, че е пълна. Надявам се, че знаеш да си служиш с нея. Не стреляй, докато не си сигурен, че ще улучиш. Налага се да се борим с пушка и с нож, за да се спасим от тия испански песове, които не ще направят разлика между тебе и мене. Пък и самите испанци не си поплюват. Crambo! Ей ги!

Ловецът не бе изрекъл проклятието, когато две едри кучета изскочиха из храстите откъм противоположния край на полянката. Те въртяха възбудено опашки и душеха следите на беглеца. Червеният цвят на муцуните им показваше, че са ги поили с кръв, която, след като бе засъхнала, имаше тъмна краска и открояваше по-ярко белите им, прилични на глигански бивни зъби.

Копоите бяха от кръстосана порода: полухрът и полумастиф, но когато преследваха прясна диря, гонеха като чисто кръвни ловни кучета. Следите от стъпките на бития роб бяха съвсем свежи и само миг след като се показаха на полянката, песовете се насочиха към памуковото дърво, в чиито корени се бяха приютили беглецът и неговият покровител.

Кучетата нямаха инстинкт за самосъхранение, а единствено инстинкт за преследване и унищожение. Без да престанат да лаят или да скимтят, без да намалят скоростта, те припнаха напред, засилиха се и се хвърлиха върху жертвите си.

Първият пес се надяна сам на голото мачете на жълтия ловец и се строполи на земята с предсмъртно хриптене.

Другото куче, скачайки върху беглеца, получи съдържанието на пушката. При все че тя беше заредена само с дребни сачми за пернат лов, от това близко разстояние изстрелът имаше силата на куршум и повали копоя безжизнен до другаря му.

Седналият на клона на дървото наблюдател почна да си мисли, че сънува. За някакви си двайсетина кратки минути той видя много повече вълнуващи събития, отколкото би могъл да види за двайсет години в родината си. И все пак завършекът на драмата още не беше настъпил. Жестикулациите на беглеца и думите на неговия покровител дадоха възможност на Хърбърт да разбере, че следва ново действие; позицията пък, която двамата заеха, подсказваше, че това действие ще се разиграе на същата сцена, без да се сменят декорите.

Засега младият англичанин нямаше особени основания, които да го заставят да напусне положението си на зрител и да се превърне в действуващо лице в тази западноиндийска драма. Че жълтият ловец уби един глиган и залови един избягал роб, а след това защити своя пленник и себе си от двата песа, поваляйки ги мъртви, не беше работа на Хърбърт. Единственото нещо, което засягаше младия англичанин, беше безцеремонната употреба на ловната му пушка, но едва ли е нужно да се поменава, че ако бяха го замолили, той на драго сърце би я заел на беглеца.

Досега обаче нищо не го караше да изостави пълния си неутралитет и той реши да не напуска положението си на бездействие, докато може.

Едва Хърбърт взе това решение, когато на сцената се явиха нови действуващи лица. Очевидно както беглецът, така и покровителят му ги очакваха, защото и двамата, след като се отърваха от кучетата, гледаха към гъстака, откъдето бяха изскочили животните.

Новодошлите бяха трима. Единият, който вървеше най-напред и вероятно водеше групата, беше висок мъж с чер на брада, жилетка от червен плюш и високи чизми от конска кожа. Другите двама бяха слаби, жилави хора с ризи и панталони на резки и широкополи палмови шапки, които засенчваха острите испански черти на лицата.

Брадатият човек беше въоръжен с пушка и пищови, а останалите не носеха огнестрелно оръжие; те държаха в ръка само по един дълъг като рапира нож, чийто калъф висеше на кръста им. И те използуваха същата сабя като оная, с която умело си послужи само преди малко жълтият ловец и която се наричаше мачете.

Когато зърнаха картината под дървото, новопристигналите се стъписаха, по лицата им се изписа силна изненада. Мъжете с испански образ останаха съвсем поразени; негодуванието се смеси със смайването при вида на проснатите на тревата мъртви кучета.

Брадатият мъж, който, както казахме, изглежда беше водач на групата, пръв даде израз на чувствата, които развълнуваха и тримата.

— Как — изкрещя той с пламнало от ярост лице, — как смееш да се бъркаш в нашите работи?

— Caray!13 Кой уби кучетата ни? — ревна единият от испанците.

— Demonios!14 С живота си ще платите! — викна другият испанец и вдигна заплашително своето мачете.

— Е, какво, като убих песовете? — отговори жълтият ловец с хладнокръвие, на което се възхити безмълвно наблюдателят от клоните на дървото. — Какво, като ги убих? Ако не бях ги убил, щяха да ме разкъсат.

— Не — обади се единият от испанците, — нямаше да те докоснат. Caramba!15 Те са достатъчно обучени, за да не те разкъсат. Кучетата гонеха само него. Защо го браниш? Какво се месиш в чужди работи?

— Грешиш, любезни — отвърна момъкът с чалмоподобната кърпа на главата, усмихвайки се подигравателно. — Не се меся в чужди работи, защото точно това ми е работата: да го запазя, иначе ще пострада джобът ми. Той е мой пленник.

— Твой пленник! — възкликна един от мъжете с озадачен поглед.

— Да, мой пленник и аз имам интерес да не го разкъсат копоите. За главата му ще ми дадат само два фунта награда, а ако го отведа жив, ще ми се заплати двойно повече, и премия отгоре, макар и със съжаление да виждам от инициалите на гърдите му, че премията не ще бъде голяма. Е, какво имате да възразите, господа?

— Ще възразим — разяри се мъжът с черната брада, — че не ни интересуват брътвежите ти. Хич и не искам да зная кой си ти. Досещам се кой ще си, но ще ти кажа направо да не се навираш в нашите работи. Беглецът е роб на Джейкъб Джесурън. Аз съм негов управител. Робът е уловен в Джесуръново землище, тук се простират неговите земи. Беглецът нито е твой пленник, нито ти се полага награда. Предай ни го начаса!

— Caramba — така е, да! — изкрещяха в един глас двамата испанци и в същия миг тримата пристъпиха към беглеца: брадатият управител с пищов в ръка, а двамата му помощници с голи мачетета.

— Само да посмеете! — закани се ловецът с предизвикателен глас, правейки знак на беглеца, чиято пушка той бе напълнил по-рано, да бъде готов. — Мислете му! Първият, който посегне към него или към мене, го чака смърт. Вие сте трима, ние двама, и то единият полумъртъв от нечовешкия побой.