— Трима срещу двама! Не е честно! — намеси се младият англичанин, като се спусна от клона и застана на страната на по-слабите. — Сега силите са равни — добави той, извади изпод дрехата си пищов и го насочи към управителя с намерение да стреля, ако брадатият мъж продължи настъплението.

Това присъединяване към сражаващите се противници — еднакво неочаквано и за двете страни — предизвика общо смайване.

Но когато се видя на коя страна застана Хърбърт, други вълнения отстъпиха място на изненадата. Едната страна го посрещна с погледи на благодарност, а другата — с нескривана враждебност.

Намесата на младия англичанин, не само изравни числото на противниците, но почти уравновеси и силите на двете групи и принуди, кое го не бе рядкост в подобни случаи, брадатият управител и двамата му помощници да се откажат от сражението внезапно изоставени от нападателния си устрем. Почнаха се преговори.

— Кой сте вие? — запита водачът на преследвачите грубо. — Кой е, искам да зная, тоя бял човек, който се осмелява да нарушава островните закони? Знаете какво наказание ви очаква, и давам ви дума, че ще заплатите за постъпката си.

— Ако съм погазил закона — отговори Хърбърт, — готов съм да отговарям за провинението си. Но най- напред трябва да зная какъв закон съм нарушил и не вие ще бъдете мой съдник.

— Помагате на един роб да се укрие.

— Не е вярно — възрази жълтият ловец. — Робът е вече уловен и не може да избяга. Тоя млад благородник, който е толкова непознат за мене, колкото и за вас, сигурен съм, не подпомага никакъв роб да се укрие.

— Ба — тросна се управителят, — не искам и да зная какво дърдориш. Ти нямаш право да го улавяш и не можеш да се бъркаш в нашите работи. Ние бяхме открили дирята на беглеца с кучетата и щяхме да го уловим и без тебе. Нам се пада наградата и ти казвам още веднъж да ни го предадеш.

— Хайде де! — подигра се жълтият ловец.

— Искам го — поде брадатият мъж, правейки се, че не е забелязал подбива — в името на Джейкъб Джесурън, чийто управител съм аз, както вече обясних.

— Даже и лично Джейкъб Джесурън да сте, пак няма да го предам — отвърна ловецът студено, без гласът му да издава желание за самохвалство.

— Значи отказваш да го предадеш? — рече управителят, като че питаше за последен път.

— Да — беше решителният отговор.

— Достатъчно! Ще се разкайваш за това. А вие — продължи пратеникът на Джесурън, обръщайки се към Хърбърт — ще отговаряте пред съдията за участието си в тая история. Само за Ямайка сте вие! Неколцина като вас и добре ще се подредим с негрите! Не се тревожете, ще се срещнем пак.

— Не държа — възрази младият англичанин. — Досега — продължи той язвително — не бях срещал по-неприятна физиономия от вашата и не ще изпитам никакво удоволствие да ви се любувам още веднъж.

— Проклятие! — изръмжа управителят. — Ще се разкайвате за тая обида, преди да е минал и месец. Жив да не остана, ако не се разплатя с вас.

С тази закана негодникът обърна гръб и тръгна сърдит.

— Cosita!16 — възкликна единият от испанците, които избързаха да последват водача си. — Хубавите ни кучета! Ах, demonio, скъпо ще ни платиш за тях. Двеста песи за всяко едно, ни меден петак по-малко.

— Ни меден петак по-малко! — отвърна жълтият ловец с насмешлив глас. — Видяхте ли се колко пари струвате? Само се хвалите с песовете си, а ей ги къде лежат. Vaya17, приятели, връщайте се в родината си и там ловете негри бегълци! Тук тоя дивеч ще го оставите за ония, които знаят как да го ловят — за мароните.

Хърбърт забеляза, че когато ловецът произнесе последната дума, той се изпъчи гордо и погледна презрително испанските ловци на негри.

Едно яростно caray, изскочило едновременно от устата на двамата, беше единственият отговор на испанците, които, обръщайки гръб на памуковото дърво, догониха водача си през полянката.

След някой миг и друг тримата преследвачи се шмугнаха в шубрака и се загубиха от погледите на англичанина, жълтия ловец и червения беглец.

Веднага щом преследвачите изчезнаха, ловецът се обърна към Хърбърт с поглед, пълен с благодарност.

— Думите — каза маронът, като се поклони ниско — съвсем бледо могат да изразят благодарността ми за онова, което сторихте. Но ако сърцатият бял благородник, който изложи на опасност живота си заради една цветна отрепка, благоволи да ми каже името си, то не ще бъде забравен от марона Кюбина.

— Марона Кюбина!

Младият англичанин, изненадан от особеността на името и титлата, както вече го бе изненадал външният вид и държането на момъка, който уби глигана, повтори последните му слова машинално, без да влага някакво съдържание в тях.

— Да, така се наричам.

Отговорът не помогна много на Хърбърт да разбере чудноватото название, но той беше достатъчно добре възпитан, за да не поиска обяснения.

— Прощавайте, че не отвърнах направо на въпроса ви. Аз съм англичанин и се казвам Воуан — Хърбърт Воуан.

— Ако се съди по името, допускам, че имате роднини на острова. Собственикът на Гостоприемната планина…

— Той ми е чичо.

— Е тогава, онова, което може да направи за вас един беден ловец марон, ще е твърде малко. Все пак аз ви благодаря и ако… Но — прекъсна маронът и смени тона си, като че се поддаде на някакво любопитство, — ще ми позволите ли да запитам защо сте толкова рано на крак? Няма и десет минути, откак слънцето се извиси над върховете на дърветата, а Гостоприемната планина е на три мили оттук. Трябва да сте вървели по тъмно… не е леко из тия гъсти гори.

— Тук прекарах нощта — рече англичанинът с усмивка. — Леглото ми беше там, където сега лежи глиганът.

— Тогава пушката е ваша, а не негова?

Ловецът направи въпросителен знак с глава към беглеца, който, застанал на няколко крачки, се бе прехласнал в двамата си спасители, с поглед, пълен с благодарност и едновременно с боязън.

— Да, пушката е моя. Радвам се много, че оръжието не беше празно и позволи на тоя нещастник да се спаси от свирепото животно, което инак щеше да го разкъса. Колкото и да е изтощен, бедният, добре се справи. Какво представлява той всъщност и защо го преследват?

— Ах, г. Воуан, от тия ви въпроси е лесно да се заключи, че сте чужденец. Мисля, че мога лесно да ви дам отговор, макар никога да не съм виждал тоя младеж. Отговорите са написани на кожата му със знаци, които не изискват голяма ученост, за да се разчетат. Тия букви на гърдите показват, че той е роб — роб на J.J.: Джейкъб Джесурън. Ще извинявате, ако не ви кажа мнението си за господаря му, защото той е мирови съдия в околията и е приятел на чичо ви кустоса.

— Какво ви сториха, приятелю? — обърна се Хърбърт към беглеца, защото живо съчувствие го направи нетърпелив.

Окървавеното същество, като забеляза, че го питат, почна да разказва нещо надълго, но на език непознат и за ловеца, и за Хърбърт. Последният можа да различи само две думи, които не бе чувал никога по-рано — фулах и аллах — и двете се повтаряха често в говора на беглеца.

— Няма смисъл да го разпитвате, г. Воуан. Подобно на вас и той е чужденец, при все че, както виждате, вече е запознат с начина, по който тук се отнасят с робите. Тази дамга върху гърдите е съвсем прясна, ако се съди по възпалената кожа около инициалите. Изглежда, че току-що са го разтоварили от кораба,