пристигнал от Африка. Колкото пък до отпечатъците по гърба му, те са оставени от една играчка, в която белите плантатори и техните управители из тъдявашните краища са просто влюбени — бича. Те са били с гърбач нещастника и, crambo, кожата са му одрали!

При тази забележка маронът повдигна окървавената риза и оголи жестоко набраздения гръб на роба. Гледката беше потресна. Хърбърт не можа да я понесе и начаса отвърна очи встрани.

— Току-що пристигнал от Африка, казвате? Че той няма черти на негър!

— Що се отнася до чертите, това е без значение. Има много африкански племена, които нямат негърски черти. Видът му издава, че е фулах. Чух го да употребява тая дума, когато говореше.

— Йой, фулах, фулах! — повтори злочестият момък, когато чу да се произнася името на народа му, после почна отново да обяснява нещо на същия език, като ръкомахаше възбудено.

— Бих желал да разбирам говора му — прошепна ловецът. — Зная, че е фулах. Има причини, които ме карат да се интересувам от него и може би само заради това бих…

Маронът, който сякаш говореше сам на себе си, замълча и продължи монолога си негласно. Подир кратка пауза той довърши мисълта си:

— Crambo, как ми се ще да не го връщам на господаря му!

— Нима сте длъжни?

— Да, ние, мароните сме обвързани с една спогодба, която ни заставя да предаваме всички избягали роби, които заловим. Когато не го сторим, тоест когато стане известно… но тия мръсници при стария Джесурън знаят, че съм уловил беглеца…

— Ще получите награда, казахте?

— Да. Те ще се опитат да не ми я дадат, но наградата не ме изкушава сега. Има нещо у тоя младеж… Честно слово, прилича й, негли е неин брат!

Последните думи се изтръгнаха неволно и приличаха на монолог.

— Прилича й! На кого прилича? — запита Хърбърт с озадачен поглед.

— Прощавайте! — измънка ловецът. — Направи ми впечатление известна прилика между тоя несретник и една позната, но г. Воуан — оживи се маронът, сякаш за да смени темата на разговора, — вие не ми обяснихте какво ви накара да нощувате в гората? Навярно бяхте на лов и загубихте пътя?

— Наистина загубих пътя, ала не точно защото ходих на лов.

— Може би туй е закуската ви? — и ловецът посочи няколко късчета зеле, които се търкаляха още по земята.

— Вечерях и закусих с палмовото зеле. Бях се покатерил на дървото за вода, когато дойде глиганът да си хрупне от зелевите останки.

Маронът се усмихна, защото сега му се изясниха някои обстоятелства, които го бяха подвели преди.

— Добре тогава — каза той, — ако не бързате да се върнете веднага в Гостоприемната планина и ако ми дадете пет минутки на разположение, мога да ви предложа нещо по-вкусно от суровото зеле.

— Не бързам особено за Гостоприемната планина. Дори… едва ли изобщо ще се върна там.

Тези слова и начинът, по който бяха произнесени, не убягнаха на умния марон.

„Има нещо странно в историята на тоя момък — рече си той, но бе достатъчно внимателен, за да не иска обяснения. — Не ми влиза в работата най-после!“

Сетне той се обърна към англичанина и го покани гласно:

— Бихте ли приели, г. Воуан, ако ви предложа една горска закуска, която ще ви приготвя сам.

— С удоволствие — съгласи се Хърбърт.

Ловецът вдигна извития рог, който висеше под лявата му ръка, постави тесния край на устата си и засвири с продължително тремоло.

Зовът на рога още не бе заглъхнал, когато от гората десетина подобни звука му отговориха. Те така приличаха на гласа на ловния рог на марона и така се сливаха помежду си, че на Хърбърт те се сториха като ехо на първия зов.

— Ще имаме дружина и хранителни припаси — поясни ловецът, като върна рога на мястото му. — Хе, пристигат вече — добави той. — Четата се събира. Знаех, че не е надалече. Виждате ли, ония лешояди нямаше лесно да ми излязат наглава, защото моите соколи бяха съвсем наблизо. Но въпреки това аз ви дължа много, г. Воуан. Не намирах за нужно да призовавам хората си. Знаех си, че ония страхливци само се перчат. Ето ги, идат.

— Кои?

— Мароните.

Младият англичанин чу да шумолят храстите отвъд полянката и след малко из листака изскочиха десетина въоръжени мъже, които забързаха към памуковото дърво.

Хърбърт се загледа с любопитство в приближаващите се хора. Те бяха около дузина, всички или почти всички — черни, само един или двама имаха по-светъл цвят на кожата. Ни един не беше хилав или недъгав. Напротив, всички се отличаваха със стройност, яки мишци, кожа, от която лъхаше здраве, и светещи очи, в които се отразяваше решителният блясък на вродено чувство за свобода и независимост.

Тяхното гордо, открито държане и напетата им смела стъпка затвърди у младия англичанин мисълта, че тия чернокожи не са никакви роби. Нямаше нищо робско ни в погледите, ни в движенията им. И ако не беше цветът на кожата, никога не би му минало през ума да свързва тези хора с представата за робство. Както бяха въоръжени с дълги ножове и пушки, някои и със здрави копия, тези мъже не можеха да бъдат роби. Снаряжението им също сочеше, че са ловци, и когато се наложи, воини. Всички носеха рогове и чанти, закачени на рамената. Всеки беше снабден с обвита в мрежа кратуна за вода като оная на жълтия ловец, която вече описахме.

Снаряжението на неколцина беше малко по-различно и представляваше малък кош от майсторски изплетена ракита или палмови влакна. Кошът бе закрепен на гърба с помощта на колани от същите палмови влакна, които преминаваха през раменете, гърдите и челото, за да се разпредели правилно тежестта. Тия кошове се наричаха „кътейку“ и представляваха „складът за провизии“ или за други припаси, необходими на четата при броденето й из дивите гори.

Що се отнася до облеклото на черните ловци, то изглеждаше чудновато и живописно. Не се срещаха двама души с еднакви дрехи и все пак се чувствуваше една своеобразна прилика, която издаваше, че всички са от една и съща дружина. Повечето бяха увили на главата си като гъжви пъстри кърпи — неколцина бяха предпочели палмовите шапки. Само малцина имаха ризи с ръкави — виждаха се няколко души с къси панталони, а един-двама бяха голи от кръста нагоре и носеха само къси гащета от бяло памучно платно, които оставяха открити голите им бедра. Краката и глезените на всички бяха защитени с цървули, за да се предпазят от каменистите и бодливи планински пътеки. Опинците бяха еднакви у всички и приличаха на плътно прилягащи ботуши от необработена кожа, без шев и клечки. Червеникавата четина, която покриваше повърхността на кожата, сочеше, че произлиза от дива свиня. Цървулите се приготовляваха от задните глигански бутове, чиято одрана кожа се надяваше прясна и топла на крака. След изсъхване тя прилягаше плътно като еластичен чорап. Един малък разрез с нож беше всичко, което се изискваше за тези готови мокасини, които веднъж обути не се сваляха никога, докато не се прояде подметката и се наложи да се подменят целите опинци. Следователно във всекидневните обязаности на ямайските ловци на диви свине не влизаше свалянето на ботушите.

Аз поменах, че Хърбърт Воуан разглеждаше новодошлите с любопитство и изненада. Няма нищо чудно! Начинът, по който те бяха призовани, ехото на ловджийските рогове, бързата, почти мигновена поява — всичко това представляваше поредица от събития, които приличаха повече на неща, видени на театралната сцена, отколкото в действителност, и ако жълтият ловец беше бял човек, а свитата му — облечена в светлозелени дрехи, младият англичанин би помислил, че е попаднал в Шеруудската гора и пред себе си вижда безстрашния Робин18, възкръснал с веселата си дружина, извикана на сбор.

Какви можеха да бъдат тия хора? Подобен въпрос си постави Хърбърт Воуан. Чернокожи разбойници? Оръжието и снаряжението им не изключваше възможността да бъдат шайка пладнешки разбойници.