„Марони“ ги беше нарекъл жълтият ловец и той бе употребил същото наименование, говорейки и за себе си.

Хърбърт беше чувал често тази дума, срещал я беше в книги и по вестници, но не знаеше точното й значение. Марон: под тази дума обикновено разбираха избягал негър. Ала мъжете пред него не се включваха в това определение. Макар и негри, те нямаха вид на бегълци. Напротив, жълтият ловец току-що доказа, че те самите преследват избягали роби. Следователно те не бяха никакви бегълци.

— Тоя бял благородник не е закусвал още — каза Кюбина, когато хората му го заобиколиха. Я да видим, Куокоу, какво носят момчетата в кошовете.

Негърът, към когото се обърна жълтият ловец, беше черен като смола великан със сериозно и все пак смешно изражение на лицето. Той изглежда беше нещо като лейтенант на четата, нейният черен „Литъл Джон“19.

— Ето, капитан Кюбина — отговори той, като поздравяваше малко тромаво. — Едно на друго, мисля ще има достатъчно, ако господарят ще има добър апетит и не ще е много придирчив.

— Какво носите? Я да видя! — прекъсна го Кюбина й почна да проверява съдържанието на кошовете. — Пушен бут от дива свиня — продължи той, опразвайки кошовете. — Добре! Като за начало не е зле, макар че вие, белите господари, не харесвате нашето пушено свинско. Какво друго? Два рака пустинници. Добри са. Аха, нещо по-добро: два горски гълъба и една дива токачка. У кого е кафето и захарта?

— У мене, капитан Кюбина — провикна се един от носачите на кошове и свали товара си на земята, откъдето извади няколко торбички с необходимите продукти за приготвяне на кафето.

— Накладете огън! Бързо! — нареди Кюбина, който беше явно главатар на негърската дружина.

При тази заповед мароните зацъкаха с огниво, събраха набързо сухи листа и съчки и скоро пламна буен огън, в който почнаха да пращят клонките и да се извисяват искри. Над огъня поставиха прът, закрепен на два побити в земята чаталести кола, и над пламъците увиснаха две железни котлета.

С толкова много готвачи всичко тръгна светкавично. Гълъбите и токачките бяха опърлени толкова бързо, колкото може да гори перушината. После негрите ги изчистиха, нарязаха на късове и сложиха в по-големия котел.

Същото се повтори с раците пустинници и няколко парчета от свинския бут. Сега готвачите прибавиха шепа сол, вода, няколко резена райски банани, корени от колокасия, ксантосома и червени чушлета, които те извадиха от кошовете си.

Обхванати от буйните пламъци на разгорелия се огън, котлетата скоро завряха. Лейтенант Куокоу, който навярно беше и главен готвач, след като опитва на няколко пъти гозбата, съобщи, че лютивата яхния е готова.

Занареждаха се най-разнообразни чинии, паници, канчета и гаванки, всички направени от кратуни. Веднага, щом Хърбърт и капитанът получиха най-хубавите късове от вкусното ястие, останалото се разпредели между черните ловци, които, насядали на групи по земята, нападнаха яденето с охота, сочеща че и те не са закусвали.

Лютивата яхния не беше единственото ястие. Последваха пържоли от прясно убитата дива свиня, а в пепелта готвачите изпекоха райски банани и корени от таро, един заместител на хляба, който не бива да се подценява.

Във второто котле, което вреше на огъня, имаше кафе. То бе изпито бавно с кратунките и имаше същия изискан вкус, като че се пие в чашки от най-чист севърски порцелан.

В тази гощавка на открито не бе забравен и плененият беглец. Той получи своя дял наравно с другите, като за него се грижеше състрадателният исполин Куокоу така тромаво, че будеше смях.

След закуската мароните стегнаха кошовете си и се приготвиха за път.

Те одраха глигана и го нарязаха на удобни за носене късове, които натикаха в кошовете.

Куокоу намаза раните по гърба на беглеца с някакъв мехлем. С ръкомахания обясниха на пленника, че трябва да последва дружината. Вместо да възрази, той грейна от радост. От вниманието, което му оказваха, той заключи, че не може да очаква нещо лошо. Каквито и да бяха намеренията на ловците, техният вожд го беше спасил от врагове, чиято нечовешка безсърдечност беше неизличимо отпечатана на кожата му. Той знаеше, че не може да попадне в по-безчувствени ръце от ония, от които бе избягал. Доволен, той виждаше новите си познати в светлината на освободители. Ако той подозираше истинския характер и занятие на мароните, едва ли би се отдал на такива блажени илюзии.

Мароните, от уважение към своя главатар, към когото се отнасяха с покорна почтителност, се оттеглиха на известно разстояние и оставиха капитан Кюбина насаме с английския гост. Последният с пушка на рамо се готвеше да тръгва.

— Вие сте чужденец на острова, нали? — запита ловецът предпазливо. — Предполагам, че не сте живели дълго време у чичо си.

— Не — отвърна Хърбърт. — Не бях виждал чичо си до вчера следобед.

— Crambo! — възкликна капитанът на мароните с известна изненада, — вие значи току-що сте пристигнали. В такъв случай, г. Воуан — аз затова се осмелих и да ви запитам, — вие едва ли ще успеете да намерите обратния път за Гостоприемната планина. Един от моите хора ще ви придружи.

— Благодаря. Мисля, че ще се оправя и сам.

Хърбърт се поколеба дали да признае, че няма намерение да се връща в Гостоприемната планина.

— Пътеката е много объркана — настоя ловецът, — макар и да е достатъчно права за оня, който познава пътя. Не е нужно да отвеждате водача си до голямата къща, въпреки, че г. Воуан, зная, не забранява на нашите хора да влизат в земите му като някои други плантатори. Вие можете да освободите човека, щом се покаже плантацията. Без водач, опасявам се, не ще налучкате пътеката.

— Да си кажа истината, капитан Кюбина — рече младият англичанин, без да се грижи какво впечатление могат да произведат думите му на марона, — аз не държа да намеря пътеката, за която говорите. Аз не отивам в тая посока.

— Не отивате към Гостоприемната планина?

— Не.

Ловецът замълча; по лицето му се изписа озадаченост. „Едва пристигнал вчера — цялата нощ навън в гората, — не желае да се върне назад: има нещо нередно тук!“ Такива мисли бързо минаха през главата на Кюбина. Той беше вече забелязал разсеяния и мрачен вид на чужденеца. На какво можеше да се дължи това? И защо беше закачена светлата панделка на петелката на редингота му?

Капитанът на мароните беше на такава възраст и тъкмо по това време и в такова душевно състояние, че обръщаше внимание на подробности, издаващи някои нежни чувства. А както синята панделка, така и замисленото изражение имаха подобно значение. Ловецът беше донякъде запознат с белите обитатели на Гостоприемната планина и по-добре навярно с нейните цветнокожи жители. Не се ли дължеше на някакво семейно недоразумение странното поведение на младия англичанин?

Маронът мислено сам отговори на въпросите си със заключение, че вероятно нещо подобно се е случило.

А може би капитан Кюбина не правеше само предположения? Той навярно бе дочул вече някоя от сплетните в плантацията, защото едва ли електрическият ток се движеше по-бързо от новините в негърското поселище. Но дори и да имаше някакви подозрения относно действителното положение на своя горски гост, ловецът беше достатъчно внимателен, за да ги не издаде. Напротив, той отмина сгодата, която му се представи с двусмисления ответ на Хърбърт, и каза просто:

— Дори и да отивате другаде, пак ще имате нужда от водач. Тая полянка е обкръжена от непроходима гъста гора. Не се вижда никаква пътека, която да ви отведе на прав път.

— Много сте любезен — отговори англичанинът, трогнат от цветнокожия си домакин. — Искам да отида в Монтего Бей и ако някой от хората ви пожелае да ме придружи до главния път, ще се чувствувам много задължен. Но съжалявам, че за безпокойството му ще мога да го възнаградя само с гола благодарност, защото, да си призная, обстоятелствата тъкмо сега не ми позволяват да сторя нещо повече.

— Господин Воуан — рече маронът, усмихвайки се приветливо, — ако не бяхте чужденец за нас и за нашите нрави бих се засегнал. Вие изглежда забравяте, че само преди час се изложихте на дулата на