полепнали по дрехите му, да преметне пушка на рамо и да потегли. Изпитваше глад, дори по-силен, отколкото предишната вечер. Суровото планинско зеле не представляваше съблазнителна закуска, но той реши, преди да тръгне, да се нахрани още веднъж с него, защото си спомни и разумно последва народната мъдрост: по-добре сврака в ръка, отколкото сокола в гора. От вечерята бе останало достатъчно палмово зеле за закуска, и с него младият скитник залъга още веднъж глада си. Ала сега се обади друг, далече по- неприятен глас. Той всъщност се бе обадил много по-рано и постепенно се бе засилвал, докато стана непоносим. Надигна се гласът на жаждата, която палмовото зеле, вместо да уталожи, засили поради своята тръпчивост. Жаждата се превърна в мъчение. Младежът беше готов да тръгне из леса, за да дири вода. Докато се бе лутал из гората, той никъде не бе намерил вода, но все пак хранеше надежда, че ще излезе на реката. Той би потеглил, без да отлага, ала сякаш си спомни, че има вода около мястото, където нощува. Къде? Той не бе срещал ни кладенче, ни извор, ни блато, ни река, а все пак се сети, че бе видял някъде вода. Той беше напълно уверен в това, защото водата се намираше над главата му в памуковото дърво. Предишната вечер, когато се намираше на короната на зелевата палма, косо наведен надолу, той зърна вода между клоните на памуковото дърво. Те, като повечето от дърветата в тропическия лес, бяха отрупани с паразитни растения: вризии, дълги парцаловидни кактуси, бромелпи, епифитни орхидеи и други подобни. Тиландсиите от рода, известен като „див ананас“, също се бяха разположили удобно в основата на клоните или по краищата им и се развиваха също така буйно, като че корените им смучеха сок от най-плодородната почва. Между тези въздушни растения се забелязваше и най-личният представител на рода, благородната Tillandsia lingulata със своите снопове прекрасни червени цветове, които се подаваха от сърцето на широките влагалищни листа. В дълбочината на тези листа Хърбърт беше видял нещо, което не влизаше в състава на растението, нещо, което той смяташе, че е вода.

Необходими бяха само няколко минути, за да се потвърди или опровергае това впечатление: едно покатерване по клоните на памуковото дърво. Друга исполинска лиана, която имаше общ корен с паразита, изкачил се до върха на палмата, се извисяваше към клоните на памуковото дърво и на места се допираше до тях или се обвиваше около тях. Наклоненото стебло на лианата улесняваше изкачването и младежът, подтикван от жаждата, се закатери. Не след дълго той се добра до главното разклонение на памуковото дърво, където се бе настанил един величествен див ананас. Хърбърт не беше се излъгал. Във влагалището, образувано от огромните издути листа, се намираше истинска иворка, където се събираше вода от росата, и дъжда, недокосвана никога от слънчевите лъчи. Нея бе видял той.

Когато момъкът се приближи, една зелена hyla — дървесна жаба — изскочи от локвичката и подскачайки от лист на лист като земните жаби, но защитена от падане чрез лепкавите си ходилца, се изгуби в листака. През цялата нощ Хърбърт бе слушал тайнствения глас на това животинче, който, съчетан с квакането на други жаби, бе събудил в паметта му спомена за воплите и скърцането на „Морска нимфа“ по време на буря.

Бягството на дървесната жаба от нейното естествено леговище не накара младежа да се откаже от решението да пие вода. Който страда от мъчителна жажда, не придиря много. Хърбърт се наведе над едно от листата на тиландсията, допря устни до хладната вода и пи до насита. От усилията при изкачването той се беше задъхал, даже поуморил. А подобна мъка го чакаше и на връщане, затова, вместо да слезе веднага, той реши да си почине, малко на големия клон на памуковото дърво, на който бе седнал.

— Хубаво — прошепна си той доволен, — ако хората на този остров се показаха негостоприемни, не може да се твърди същото и за дърветата. Тук две от тях, три дори, ако се прибави дивият ананас, първите, които срещнах, ми предложиха трите основни неща на живота: храна, питие и подслон, с превъзходно легло, каквото не винаги се среща в много от човешките страноприемници. Мигар мога да желая нещо повече? Под едно небе като островното човек, не се нуждае от стени около себе си и покрив над главата си. Та да се спи тук sub Jove — на открито — е по-скоро лукс, отколкото несгода. Ако не ми тегнеше самотата, защото човек е създаден да живее сред хората, бих могъл да прекарам целия си живот тука, из тези просторни гори, без да работя и без да ме измъчват грижи. Положително по тия места има дивеч и както ми казаха в Англия, няма ограничения за лова, тъй че ще мога да ловувам на воля. Ах, звяр! Какво виждам? Сърна! Не, свиня! Да, свиня, но що за необикновен екземпляр: щръкнали уши, червеникава козина, дълги крака и издадени зъби. Нерез! Дали не е глиган?

Животното действително беше дива свиня от ямайските гори, истински потомък на канарската свиня, пренесена тук от испанците.

Младият англичанин, не виждал никога глиган в своята родина, си постави въпроса колебливо, но след кратко наблюдение се убеди, че предположенията му са правилни. Късите прави уши, дългата глава, бутове и крака, четинестият врат и чело, лисичочервеникавият цвят на козината, бързата къса стъпка при движение напред — всичко съчетано с дивия вид, който Хърбърт забеляза веднага, го увериха, че звярът пред очите му не е домашен разплод, а истинска горска дива свиня. И грухтенето, което животното издаваше, като се движеше по полянката — кратко, остро и свирепо, — имаше съвсем слаба прилика с острото квичене на домашната свиня. Глиган без съмнение!

Когато видя този едър дивеч толкова близо до себе си, първата мисъл на момъка беше мисъл на безкрайно огорчение. Колко жалко, че е на дървото и че пушката му е долу на земята! Ако пушката му беше в ръце, той можеше да се прицели в глигана от мястото, където седеше, и при това твърде лесно, защото сега дивата свиня бе дошла под памуковото дърво на такова разстояние, че ако Хърбърт имаше камък, можеше да го пусне върху гърба й. Изкушението беше много силно, но той съзнаваше, че е невъзможно да се докопа до пушката си, без да изплаши животното. Само да се опиташе да слезе или да мръдне по клона, щеше да бъде достатъчно, за да прогони глигана и, естествено, да не го види никога вече. Давайки си сметка за това, младият англичанин предпочете да остане на клона, ням свидетел на една картина на дивата природа, която случаят му поднасяше така ненадейно.

Глиганът се спря пред останките от Хърбъртовата закуска: няколко листа планинско зеле, които момъкът бе изпуснал на земята. Животното въртеше космата опашка, издаваше къси грухтения, израз на задоволство, и лапаше пръснатите листа, хрускайки ги с огромните си зъби. Внезапно идиличната сцена взе драматичен обрат. Хърбърт забеляза как глиганът рязко трепна, вдигна високо зурла и издаде един особен звук — звук на тревога, примесен с гневна закана, ако се съди по настръхналата четина на гърба, превърнала се мигновено в бодлива грива.

Хърбърт се огледа да види неприятелят. Нямаше нищо — поне той не съзря нищо, ала глиганът беше видял или дочул нещо, защото явно се канеше да подскочи. Точно в този миг откъм полянката се чу гръм, във въздуха свирна куршумът и звярът с остро квичене се преметна. Кръв шурна от едното му бедро. Хърбърт видя, че животното не е убито, а само ранено в крака. За миг то беше отново на нозе и можеше лесно да избяга на здравите си три крака, но яростта изглежда го караше да остане на място. То само се оттегли няколко крачки назад и зае позиция между контрафорсите на памуковото дърво, на същото място, където момъкът бе пренощувал. Там, защитена от двете страни и отзад, дивата свиня, грухтейки свирепо и предизвикателно, остана да дочака врага.

Англичанинът насочи взор към посоката, откъдето дойде изстрелът, с надежда да види ловеца. Момъкът не чака дълго. След минутка се появи стрелецът и се спусна през полянката към ранения дивеч. Той тичаше със сабя в ръка, без пушка. Хърбърт допусна, че той е оставил празното оръжие на мястото, отдето беше стрелял. Чудноватият изглед на ямайския ловец порази младия англичанин, но той нямаше много време да го разглежда. С десетина бързи крачки стрелецът прекоси полянката, достигна до корените на памуковото дърво и почна смъртен двубой с ранения звяр.

Въпреки раната дивата свиня продължаваше да бъде опасен противник и се изискваше цялата сръчност на ловеца — а той изглеждаше опитен, — за да не бъде засегнат от страшните глигански бивни. Двамата противника се нападаха последователно: ловецът се мъчеше да прободе четириногото с дългия си нож, звярът, на свой ред, се хвърляше към врага, като се изправяше внезапно на задните си крака с вдигната нагоре въоръжена и квичаща зурла. Изстрелът беше засегнал единия от предните крака на животното, но раната, макар и да го омаломощаваше значително, не му пречеше да се брани продължително и отчаяно. Високите надземни корени на памуковото дърво, които се издигаха като контрафорси от двете му страни, се оказаха най-добрите му защитници, защото не позволяваха на нападателя да го нападне във фланг и да го