увещания…

— В такъв случай то не е обвързващо! — енергично прекъсна братовчедка си влюбеният. — Не е имало обет, не е имало годеж помежду ви. Дори и да е имало…

— Дори и да имаше — повтори Хърбъртовите слова девойката и горещата креолска кръв изби внезапно по бузите й, а очите и изразиха непоколебима решителност. — Нямаше обет, но даже и да имаше, той не би могъл повече да ме обвързва. Не! След всичко, което се случи тая нощ: да ме изостави в часа на опасност, не, не! Никога вече не бих се съгласила да стана съпруга на г. Смиджи. По-добре да понеса упрека за клетвопрестъпничество, от който моята съвест би ме освободила, отколкото да изпълня обета си. По-добре да бъда лишена от наследство, както татко ме заплашва и както положително ще стори, щом се завърне. Да, по-добре да умра, отколкото да стана жена на един страхливец!

„Малка опасност съществува да бъде лишена от наследство! — помисли си Хърбърт. — Как да й съобщя ужасната вест? Как да й разкрия, че в този миг тя е вече господарка на Гостоприемната планина? Сега — не, в никакъв случай — не!“

Младежът се умълча известно време, без да знае как да продължи разговора.

Кейт забеляза неговата замисленост. Неговият вид я насочи към неприятни предположения.

— Братовчеде, сърдите ли ми се за онова, което ви казах? Упреквате ли ме?

— Не, не — извика настойчиво Хърбърт, — ни най-малко. Поведението на тоя мъж — би трябвало да го нарека женствено създание, защото срами мъжкото име — държането му спрямо вас ви дават основание да се освободите от най-тържествената клетва, камо ли от едно обещание, дадено против волята ви. Мисълта ми не беше погълната от това.

— А от какво, Хърбърт?

При този въпрос младото момиче се наведе към момъка и се взря в очите му с тревожно очакване.

Хърбърт изпита затруднение при отговора. Неговата замисленост и мълчание накараха братовчедка му да изпита свиване на сърцето, което ставаше все по-силно. Нейният поглед издаваше мъчителна боязън.

Тя не изчака ответа, а с треперещ глас постави допълнителен въпрос:

— Дадохте ли вие обещание?

— На кого?

— О, Хърбърт, не ме карайте да произнасям името. Сещате се за кого загатвам.

Младежът се почувствува облекчен от въпроса, който промени посоката на мислите му и същевременно му помогна да се разприказва отново.

— Ха-ха — разсмя се той. — Струва ми се, че ви разбирам, братовчедке. Обещание ли? Нищо подобно, уверявам ви, макар че щом бяхте така добра да направите изповед, и аз не ще скрия какво се случи между онази, за която поменавате, и мене. Между нас нямаше любов, поне никога от моя страна, кълна ви се, братовчедке. Но ще ви призная, измъчван от онова, което взех за хладина от ваша страна, подведен от хиляди сплетни, които откривам сега — за щастие, — че са лъжливи, аз бях склонен да дам съгласието си и без съмнение щях да съжалявам през целия си живот. Слава на съдбата! Обстоятелствата ме спасиха, спасиха ни и двамата, бих казал.

— О, щастие! Хърбърт, тогава ще бъдете ли мой, единствено мой?

Поддавайки се на напора на своята всепоглъщаща страст, младата креолка постави своя въпрос без свян.

— Скъпа ми Кейт — отвърна влюбеният, зашеметен от радост, — сърцето ми ви принадлежи. То е изцяло ваше. Колко до ръката ми, о, братовчедке, просто не се осмелявам да ви я предложа. Вие сте богата, знатна, а аз — беден, без пукнато пени, дори без дом!

— Уви, Хърбърт, вие не знаете. Дори и да бях богата, десет пъти по-богата от вас, повярвайте ми, всичко бих разделила с вас. Но не! Кой знае дали и аз не ще бъда толкова бедна, колкото сте и вие. Ах, горко ми, вие не знаете, но трябва да го научите. Не ще скрия нищо. Знайте, скъпи ми братовчеде, че моята майка е била квартеронка и аз имам смесена кръв. Аз мога да наследя бащиния си имот единствено по завещание, и то само ако се издаде нарочно постановление от парламента. Татко замина, за да уреди именно този въпрос. Дали ще успее или не сега всичко е без значение. Твърде вероятно, той ще ме лиши от наследство, защото аз никога не ще се съглася да стана съпруга на един човек, за когото той ще ми заповяда да се омъжа — никога!

— О, братовчедке — възкликна младежът, очарован от пламенността, с която девойката подчерта своята решителност, — ако склоните да станете моя, не искам и да чуя за никакво богатство. Вашето сърце е съкровището, за което мечтая, то ми е достатъчно. Дори и двамата да сме бедни, няма никакво значение. Аз съм млад. Мога да работя. Ще се боря. Навярно ще намерим приятели, ала и да не намерим, ще минем без тях. Бъдете моя!

— Ваша ще бъда при всички превратности на съдбата! Ваша за цял живот! Завинаги!

Тържествените любовни клетви, които си разменяха двамата братовчеди, бяха прекъснати ненадейно. В нощната тишина и на същото място, където по-рано се бе извършило разбойническото нападение, прокънтяха зловещи звуци.

Пред погледа на Кейт и Хърбърт се разкриваше вече димящата грамада, която нявга беше господарският дом на Гостоприемната планина.

През храстите, които ограждаха пътеката, се виждаха да проблясват остатъци от червена светлина, потреперващи на места със слабо сияние. Докато братовчедите слизаха по склона, прокънтяваха от време на време трясъци от сгромолясващи се греди, повалени от унищожителния огън.

До ушите на двамата бе достигнал и шепот на човешки гласове, какъвто се чува от хора, увлечени в обикновен разговор или поне необхванати от възбуда, която да вещае завършек на онази сцена, която се разигра в плантацията.

Изневиделица относителното спокойствие бе рязко смутено, диалогът на влюбените бе пресечен, разнесоха се звуци от съвършено друго естество: викове на мъже, писъци на жени, изстрели и диви крясъци.

Изглежда цялата олелия идваше от мястото, което само преди няколко часа бе кънтяло от врявата на един хор със също така сатанински тонове.

Кюбина, който вървеше няколко крачки напред, мигновено свърна назад по пътеката и се спря пред влюбените с неспокоен вид.

— Какво ли означава това? — запита Хърбърт, проявяващ също признаци на тревога.

— Разбойниците, господин Воуан! Върнали са се, ако и да не мога да отгатна за какво. Те трябва да са. Познавам този по-дебел от останалите глас. Чувате ли го? То е викът на разбойника Адам. Crambo! Ще го накарам да замлъкне някой ден — не след дълго, може би още тая нощ! О, ето и друг един, още по-силен и див глас. Охо, и него го зная. Това е дяволският рев на Чакра!

— Но защо са се върнали? Те ограбиха всичко, което може да представлява интерес за тях. Какво ги е заставило да се върнат? Няма нищо…

— Има — извика Кюбина с отсечено движение, като че разрешението току-що се е натрапило в съзнанието му. — Там е Йола!

Капитанът на мароните се обърна кръгом, сякаш се готвеше да полети към сражението, чийто шум се бе засилил.

За миг Кюбина се поколеба, макар и не от страх да тръгне напред.

Не! Осени го друга мисъл, която стана причина за неговото двоумение и която той скоро изрази гласно.

— Господин Воуан — обърна се той умолително, — аз ви помогнах да спасите вашата любима. Сега моята е в опасност.

Младият англичанин не се нуждаеше от този призив. Той бе вече освободил ръката си от тази на братовчедка си и се готвеше за действие.

— О, Хърбърт — възкликна младото момиче е израз на силна възбуда, — много е опасно. Не трябва да отивате! О, не ме оставяйте!