До покойника се бе надвесил един бял човек, който разглеждаше замислено образа му. Чифликчията позна, че това е управителят на стопанството. Останалите бяха негри, мъже и жени, и беше лесно да се отгатне, че са слуги и ратаи от плантацията.
Малко по-надалече се намираше друга група по-малобройна.
Двама мъже лежаха на тревата в положение, което издаваше, че са яко увързани. Те бяха бели хора според разбиранията в колониите, макар и цветът на лицето им да бе тъмномаслинен, малко по-светъл от този на заобикалящите ги чернокожи. Търговецът на роби лесно откри в пленниците собствените си наемници — кубинските ловци на хора.
Около тях се навъртаха трима-четирима негри, които очевидно ги охраняваха. Облеклото, оръжието и снаряжението, както и безстрашната, напета стойка на пазачите сочеха, че те са хора от тесто, което се различава от това на заобиколилите мъртвеца роби. Това бяха мароните, които Куокоу бе оставил да вардят пленниците.
Веднага щом приключи с разузнаването си, Джесурън отиде на мястото на срещата, където скоро го намериха Чакра и разбойниците. Бандитите, на път за дома, бяха спрели да почиват недалече от Дяволската канара, където магьосникът ги бе застигнал и върнал начаса.
Джесурън съобщи наблюденията си на коромантиеца, който заедно с Адам и шайката му се приближи до градинската стена, за да огледа обстановката.
Обстоятелствата подсказаха, че е наложително незабавно да се действува. Явно бе, че Кюбина и главното ядро на мароните са тръгнали веднага да преследват подпалвачите. Негрите от плантацията не бяха опасни, а слабата маронска охрана щеше да бъде лесно обезвредена.
Чакра и Адам стигнаха до тези заключения и решиха да действуват светкавично. Злодеите оставиха чифликчията да изчака завръщането им и пропълзяха напред през храстите на парка.
След малко проехтя пушечен залп, даден от засада. Повечето от охраняващите марони паднаха мъртви до пленниците, а хората от стопанството начело с управителя им се разбягаха.
Оставаше само да се освободят пленниците от въжетата, което бе бързо извършено. Сетне разбойниците и ловците на негри се оттеглиха в планината.
Когато наближиха Дяволската канара, съюзниците отново се разделиха. Адам и шайката му продължиха към планинските си убежища, а Чакра, придружен от чифликчията и следван от Мануел и Андрес, се запъти към Дупката на призраците.
Джесурън възнамеряваше да остави в сигурното скривалище като гости на магьосника двамата кубинци, докато се яви сгода да ги натовари на някой кораб за родината им.
Търговецът на роби още не бе получил съгласието на Чакра за своя план и с подобна цел той сега отиваше — за втори път през тази нощ — в мрачния пущинак на Дупката на призраците.
Глава CXXIII
НАДОЛУ ПО ПЛАНИНСКИЯ СКЛОН
Полунощ минаваше, когато влюбените напуснаха Дупката на призраците.
Хърбърт се застоя малко по-продължително в това диво място по разни съображения. Тревожеше го мъчителната развръзка, която ги очакваше при завръщането им в Гостоприемната планина. Какъв ужасен удар се готвеше на неговата братовчедка, която сега изживяваше върховно блаженство! Момъкът съзнаваше, че не ще може да се укрива още дълго време горчивата истина, и все пак му се искаше да забави нейното оповестяване колкото е възможно повече, поне докато младото момиче се съвземе от сътресението, което бе разтърсило духа му тази нощ.
Хърбърт и Кюбина обмисляха надълго как да скрият временно печалната вест.
От само себе си се натрапи едно-единствено разрешение: да отведат Кейт в дома на управителя, където тя да остане до часа, в който следваше да се предполага, че баща й ще научи за избухналия пожар и ще се върне в къщи.
На девойката бе известно, че жилището е изгоряло. Преди да изгуби съзнание, тя бе видяла с очите си пламъци да осветяват похитителя й нагоре по горската пътека. Покривът, който бе подслонил детството и, беше развалина. Всичко това тя го знаеше.
Съвсем естествено бе следователно да й се подири временно друг подслон, в къщата на управителя. Младата креолка нямаше да изпита никакво съмнение, ако я отведат там.
Хърбърт и Кюбина не знаеха дали тялото на кустоса е вече отнесено в плантацията. При бързата си раздяла Куокоу не бе дал заповед за придвижване напред ни на носачите, ни на мароните, натоварени с охраната на двамата пленници.
Не беше изключено траурното шествие да се намира още на пътя, където го бяха оставили двамата приятели.
В такъв случай щеше да бъде възможно да се мине покрай разрушената постройка и да се стигне до дома на управителя, без новината за кустосовото убийство да достигне до Кейт, единствената, която беше дълбоко засегната от потресното нещастие.
След като младата господарка бъдеше настанена под покрива на г. Тръсти, щяха да се вземат мерки, да не би онези, които биха влезли в допир с нея, да изтърват някоя дума.
Подобен план нахвърлиха набързо Хърбърт и Кюбина и сега пристъпиха към изпълнението му, като изведоха младата креолка от Дупката на призраците и насочиха стъпките си към долината на Гостоприемната планина.
Само двамата младежи придружаваха Кейт Воуан. Мароните останаха под заповедите на Куокоу в пропастта с важна задача: да пленят Чакра.
Кюбина също би останал, ала гореше от нетърпение да зърне отново любимата си Йола, която се намираше заедно с другите слуги в потъналото в печал имение.
Капитанът на мароните имаше пълно доверие както в сръчността на своя лейтенант, така и в храбростта на своите момци. Той можеше да се осланя на тях за подобна работи и когато напусна Дупката на призраците, твърде малко се съмняваше, че призори или даже по-рано Куокоу ще залови магьосника.
Хърбърт и братовчедка му се движеха бавно надолу по планинския склон. Сега месецът разливаше нежна светлина над дъхавата пътека и улесняваше слизането; те нямаше за какво да бързат, нито изпитваха желание да бързат. Кюбина вървеше напред, за да ги предпазва от изненада или опасност. Девойката крачеше редом с Хърбърт, облегнала се на ръката му, тази крепка десница, която веднъж той й бе предложил така великодушно. Настъпил бе часът, когато тя прие предложението с готовност — час на гордост, час на щастие за младия англичанин — да върви ободряван от докосването на Кейт, която ту притискаше гальовно ръката си до неговата, ту се отпускаше на ръката му не от телесна немощ, а от нежност.
Силите на младата креолка се бяха почти изцяло възстановили, действието на упойката бе напълно изчезнало. Подтиснатостта, която бе предизвикала отровата, се бе разнесла много по-рано благодарение на целебното присъствие на мъжа, който придружаваше страдалката.
Ужасното изпитание, което тя бе преживяла бе последвано от спокойно и дълбоко блаженство. Сега тя знаеше, че Хърбърт я обича: откакто се бе пробудила, той неведнъж й бе повторил своите любовни клетви.
Тя, от своя страна, не проявяваше ни въздържаност, ни кокетство. В отговор на Хърбъртовите обети тя му отдаде напълно драговолно сърцето си.
А поднесе ли му и ръката си? Беше ли още свободна ръката й?
По пътя момъкът потърси отговор на този въпрос — със заобикалки и с цялата деликатност, — която обстоятелствата позволяваха.
Беше ли вярно онова, което бе дочул: че Кейт била дала обещание на Смиджи?
Със сведени към земята очи девойката помълча известно време, без да отговори. Треперещата и ръка издаде мъчителната борба, която вълнуваше гърдите и.
Сетне сякаш бурята отчасти стихна. Моминските черти станаха решителни, като че предстои изповед. С твърд, нисък глас Кейт отвърна:
— Обещание? Да, Хърбърт. Изтръгнаха го от мене в най-черния ми час, тогава, когато мислех, че нехаете за мене, когато ми съобщиха, че вие сте дали подобно обещание на друга. О, Хърбърт, о, братовчеде, повярвайте ми! То бе против волята ми. Изтръгнаха го от мене насила, със заплахи, с