първите, които даваше, последните, които му бе съдено да получи от тези безкръвни устни; докато момъкът се реши да изтегли ръката си, с която крепеше красивата глава, чиито лъскави плитки, лежаха в безпорядък на скалата.

Факелът, който Кюбина държеше, догаряше. Чак когато забеляза трепета на пламъка, Хърбърт се изправи на нозе и като даде знак на обкръжаващите го, се насочи тържествен и мълчаливия към хода на пещерата.

Жестът му бе разбран и заповедта му бързо изпълнена. Силата на неговата велика печал му даваше право да ръководи траурната церемония.

Мароните кръстосаха внимателно ръцете си под безжизненото тяло, вдигнаха го от скалата и следвайки онзи, който им даде своята безмълвна заповед, отнесоха трупа в колибата, където го поставиха на тръстиковото легло. След като изпълниха задачата си, те с инстинктивна деликатност се оттеглиха, оставяйки Хърбърт и Кюбина сами в хижата.

Изтекоха няколко минути, преди кой да е от двамата та заговори. Подтискаше ги дълбока мъка, която почти ги лишаваше от способността да размишляват. Кюбина пръв даде друг ход на вълнението си.

— Santa virgen! — почна той с пресипнал от вълнение глас. — Не ми е ясно как е умряла, освен ако видът на Чакра не я е убил. Достатъчно е било тя да го зърне.

Хърбърт отвърна на предположението на приятеля си само със стон.

— Ако чудовището — продължи маронът — е употребило някакво друго насилие, щеше да има следи от него. А няма ни рани, ни белези от нещо, което да предизвиква смъртта. Клето младо същество! На устните й има нещо тъмно, но не е кръв…

— О, господи! — изпъшка Хърбърт в нов пристъп на печал. — Два трупа в един и същи дом: баща и дъщеря — в един и същи ден, в един и същи час! И двамата жертва на злодеяние. О, боже!

— И двамата жертва на един и същ вдъхновител, уверен съм — добави Кюбина. — Същата ръка, която повали кустоса, лежи, ако се не лъжа, и в основата на това гнусно престъпление. Чакра е само оръдието. Друг е подбудителят. Сещате се кой, нали, господин Воуан?

Хърбърт не успя да отговори. На вратата се мярна една тъмна фигура и отвлече вниманието на приятелите.

Куокоу бе узнал печалната вест и освободен от поста си при ладията, бе избързал към колибата. Сега огромната му фигура се показа на входа.

Ни началникът му, ни младият англичанин направиха някаква забележка. Появата на Куокоу не ги изненада. Естествено бе той да дойде в колибата, макар и само за да задоволи любопитството си. Подтиснати от тъга, те не му обърнаха внимание, след като той влезе в хижата, което стори, без да чака покана.

Когато се озова вътре, колосът остана няколко мига до одъра, взрян в омайния безмълвен образ. По лицето му се изписа израз на наскърбеност.

Постепенно обаче тя се разсея или по-точно претърпя сякаш пълна промяна и бавно, но сигурно се превърна в израз на облекчение.

Слаба в началото и почти незабележима поради огромното лице на исполина, бодростта ставаше всеки миг по-подчертана, докато накрая привлече вниманието на двамата другари въпреки горестта, която ги смазваше.

Те забелязаха повишеното настроение на Куокоу едновременно и изпитаха чувство на раздразнение, което стигна, току-речи, до възмущение.

— Лейтенанте — рече Кюбина, обръщайки се към подчинения си с тон на упрек, — не му е сега времето да бъдеш весел. Мога ли да те запитам какво те кара да се усмихваш, докато други около тебе ги гнети печал?

— Защо, капитане? — отвърна Куокоу — Не виждам за какво има да жалеете. Не вярвам да жалеете за кусос. Вие ще да сте прежалили него по-рано вече.

Отговорът, чудноват по съдържание и едва ли не шеговит по начин на изказване, порази още повече онези, към които бе отправен. Младежите трепнаха, когато го чуха, и бързо устремиха очи в черния великан с израз на изненада, примесена с негодуване.

Полудял ли бе Куокоу?

— В присъствието на смъртта — каза капитанът на мароните, отправяйки суров поглед към лейтенанта си — можеш да се въздържиш от тази веселост, твърде обичайна за тебе.

— Смърт, думаш, капитане! — прекъсна началника си Куокоу. — Кой ще е умрял тука?

Неочакваният въпрос не получи ответ. Двамата приятели бяха твърде изумени, за да успеят да кажат думичка.

— Ако имате предвид млада господарка — допълни гигантът, — Куокоу ще дава всичко пушено свинско месо, което има, ако тя умряла. Мъртва, ха! Глупости. Тя само заспала!

Хърбърт и Кюбина трепнаха и възкликнаха от изненада. В гласа им прозвучаха нотки на надежда.

— Кой има парче огледало? — поде Куокоу и се заоглежда. — Ето — извика той, когато забеляза отражението — на едно късче строшено огледало, — ето какво трябва на мене. Сега гледайте тука — почна той, като взе късчето огледало и изтри повърхността му с един парцал. — Виждате ли на огледалото няма никакво петно?

Хърбърт и Кюбина продължаваха да стоят безмълвни от смайване, само кимнаха с глава в знак на съгласие.

— Добре — натърти лейтенантът. — Сега ще внимавате тука!

Той допря гладката повърхност на огледалото до безкръвните устни на Кейт Воуан и го подържа минута или две, сетне го обърна и го отнесе близо до светлината на кандилото.

— Виждате ли? — провикна се той победоносно, сочейки бялото матово петно, което покриваше част от стъклото. — Това тука е от неин дъх. Тя не умряла, иначе как ще диша.

Младежите бяха твърде много възбудени, за да смогнат да отговорят. Те изразиха съгласието си с истинността на Куокоувото предположение единствено чрез възклицания.

— Охо! — учуди се черният исполин и изпусна късчето огледало. Той се наведе и взе едно шишенце, което лежеше на земята и което той едва сега забеляза. — Що е това? — рече негърът и издърпа запушалката със зъби. Сетне приближи гърлото на стъклото до широките си ноздри. — Сънно питие! Така и предполагах. Ето това е питието, което приспало млада господарка. Хубаво! Има друго питие, което може да събужда нея. Само да мога да намирам него. То трябва да бъде тука някъде. Само да мога да слагам лапа на него, ще карам това младо момиче да проговаря за по-малко от десет минути.

При тези думи колосът се разтършува из колибата и взе да рови из многобройните пукнатини и ниши по стените и покрива.

Вцепенени от изненада, примесена с обнадеждаващо предчувствие, Хърбърт и Кюбина не се опитаха да се бъркат в действията на Куокоу ни с думи, ни с движения. И двамата останаха на местата си, очаквайки безмълвно, със свити сърца развръзката.

Хърбърт Воуан изживя мигове на бурни вълнения — в гърдите му бликна радост посред най-дълбокото униние. Той не се съмняваше повече, че братовчедка му диша. Той веднага повярва, че тя е още жива. При все че пълната прилика със смъртта го озадачаваше, Коукоувите думи го посветиха в една тайна и му вдъхнаха надежда, че неподвижното тяло не е безжизнен труп. Доказателство бе Кейтиният дъх, отбелязан на огледалото.

Тайната, в която Куокоу посвети младия англичанин, бе магьосническото изкуство. В тази област лейтенантът на мароните можеше едва ли не да съперничи на същинските жреци на Оуби. Той не само заместваше Кюбина във всички важни случаи, а и бе лечител на дружината. Покрай лечителството той се бе запознал и с някои от тайните на култа на Оуби, по-точно с хитрината, която позволява да се „възкреси“ едно мъртво тяло пред очите на невежите и лековерни поклонници — тази ужасна тайна на коромантийския измамник, известна в Западна Индия като магьосничество.

— Само сънно заклинание — поясни Коукоу, докато продължаваше да тършува. — Нищо повече. Едно питие, което дава магьосник на жертва. Знам всичко добре. Знам какво ще оправи отново всичко, макар че