Щом стигна до канарата, над която падаше струята, той спря за миг на ръба на кипящото корито, сетне, приповдигайки облеченото в бяло безчувствено момиче, което лежеше безпомощно в ръцете му, чудовището се плъзна зад струите пенеща се вода и неочаквано изчезна като речен демон от сказанията, отнасящ в подводната си пещера чаровна пленница, която е успял да примами в леговището си, унасяйки я в дрямка, по-съдбоносна от смъртта.

След малко страшният изрод се показа отново на брега, ала без товара си. Чувайки отново подсвирването над скалите, той се запъти надолу по потока и избърза към лодката.

Когато се изкачи на върха на скалата, Чакра намери Джейкъб Джесурън в едно състояние на нетърпение, граничещо с мъчение. Чифликчията се разхождаше между дърветата нагоре-надолу, напред- назад, и на промеждутъци удряше с чадъра си земята, като необичайно често произнасяше любимите си възклицания „гошподи!“ и „божишко!“

От време на време се чуваше дълбоко ахкане, което свидетелствуваше, че той се измъчва от нещо, което гнети душата му.

— Какво има, господарю Джейк? — запита магьосникът, когато излезе над пропастта. — Нещо нередно, ако се съди по свирнята ви. Чух да свирите четири пъти.

— Нещо нередно! Много нередно, дявол да го вжеме! Защо се забави, Шакра? — добави чифликчията с нескривано раздразнение.

— Бога ми, господарю Джейк, заспал бях. Това бави мен.

— Как тогава шу поджвирването шетири пъти? Въпросът изглежда позатрудни коромантиеца.

— О-а, подсвирването четири пъти? — избъбли той след кратко мълчание. — Хм, да! Вижте, първо подсвирване чувам насън, второ събужда мен, на трето аз ставам на крака и когато чувам четвърто…

Търговецът на роби, доволен от обяснението или твърде припрян, за да го изслуша до края, прекъсна Чакра на „четвъртото“.

— Няма време за прикашки, когато Гощоприемната планина гори. Жнаеш го, нали?

Чакра се поколеба, сякаш не можеше да реши дали да даде отрицателен или положителен отговор.

— Ещещвено, ше го жнаеш. Няма нужда да питам. Кой я запали? Адам ли беше там? Той ли беше?

— Стари Адам трябва да има пръст в тази работа, мисля.

— Жнаеш го, Шакра. Но аж жная и един друг, който е замесен в тая ищория. То не ми влиза в работата, нито има нещо общо с онуй, за което дойдох тук. Има нещо по-лошо!

— Нещо по-лошо, господарю Джейк?! — запита магьосникът с престорена изненада, която можеше да бъде и истинска. — Нещо по-лошо! Не се ли връща момък?

— Ах, то е нищо. Друго има, по-лошо. Ищинска опажнощ, гошподи!

— Опасност! От какво, господарю Джейк?

— Най-напред кажи ми къде е сега Адам? Трябва ми той и бандата му.

— Върна се в планини.

— Ах, върна се, кажваш! Колко е далеше? Можеш ли го нащигна, Шакра?

— Може би ще успявам. Те не могат да вървят много бързо. Те имат много тежък товар. Но за какво трябва на вас стари Адам, господарю Джейк?

— Работа от върховна важнощ. Въпрош на живот и жмърт. Синия Дик беше в Гощоприемната планина. Наушил неприятни новини, ужажни новини. Един пратеник, който дошъл от шосето за Савана, съобщил много неприятни неща, между другото, ше моите ишпанци били заловени от Кюбина и оня неблагодарник Вожан. Обвиняват ги, ше убили кущоса. Божишко!

— Какво вреди това на вас, господарю Джейк. Къде тук опасност?

— Опажнощ! Не виждаш ли я, Шакра? Ако тия ловци бъдат предадени на съда, ошакваш ли те да си щишкат зъбите. Гошподи, те ще щанат прокуроршки жвидетели и аш ще бъда ижложен, задържан, разорен! Ах, защо поверих такава отговорна работа на тия дръвници!

— Дръвници! Такива са, господарю Джейк.

— Уви, къжно е да се вайкам. Необходимо е да се предприемат мерки, за да се педотврати тази беда. Трябва да нащигнеш Адам, да го намериш нашаса, незабавно, Шакра.

— Добре, господарю Джейк. Ще правя, каквото заповядате, не се тревожете. Бързо ще стигам Адам, но какво искате да казвам на стари разбойник, когато намирам него?

— Няма да му кажваш нищо. Доведи го само със себе си на Дяволшката канара. Ще шакам да дойдете там. Не ме карай да шакам много, Шакра. Побързай колкото можеш повеше. Ако не се върнеш преди ижгрев слънце, вшишко ще пропадне. Ще бъда разорен, божишко!

— Не се тревожете, господарю Джейк. Не ще загубвам ни миг. Не смятам, че стари разбойник отишъл много далече. Бързо ще стигам него. Веднага тръгвам да търся него. Въф!

Чакра се завъртя кръгом и понечи да тръгне по посока на Дяволската канара, покрай която минаваше пътят му към свърталището на черните бандити.

— Шакай! — извика евреинът. — И аш ще дойда ш тебе до Дяволшката канара. Мога да шакам там, вмещо другаде. Няма жмисъл а се връщам сега в къщи. Гошподи! Не мога да се ушпокоя, докато не се уреди тоя въпрош. Сега, когато премижлих, намирам, ше можеш да уведомиш Адам за какво ми е нужен, тъй ше да дойде подготвен. Кажи му да отиде направо в Гощоприемната планина, където е бил веше. Няма да се покажва там, а Да продължи по пътя, докато жрещне трупа на кущоса и ония, които са ж него. Тогава да потърси някакъв нашин да ожвободи ишпанците и да ги ощави да ижбягат при мене. Ти трябва да придружиш Адам и хората, и как може да объркат вшишко. Да доведе Адам хората си добре въоръжени, може да щане нужда от вшишки. Пратеникът каза, ше имало няколко негри от Контентовата плантация. Те не са щрашни. Те ще побягнат, щом се покажете, но другите може да се опитат да се сражават. Там е Кюбина, младият английшки негодяй, оня великан Куокоу и самият пратеник. Жмяташ ли, ше можеш да се шправиш с тях, Шакра?

— Положително.

— Трябва да ги нападнете иж жасада.

— Можем да пречукаме някой от тях.

— Колкото ишкате. Само ожвободете ишпанците.

— Няма да е голяма беда, ако убиваме и тях, щом са толкова гламави да допускат да ги уловят онези хубостници. Въф?

— Не, не, драги ми Шакра. Не бива да се посяга на нашите приятели. Може да ни потрябват отново. Обещай на Адам добра награда. Нямат жначение ражношките, щига вшишко да се ишпипа майщоршки.

— Отлично, господарю Джейк. Оставете това на мене и на Адам. Ще свършим работата майсторски, да се гръмна.

При това уверение магьосникът се разбърза нагоре, следвайки примера на Джесурън, който вървеше пред него.

Когато видя тялото на своята братовчедка, която смяташе за мъртва, Хърбърт Воуан изрази мъката си с див вик, със стонове на страдание. Той захвърли пушката си на каменния под, коленичи до трупа и повдигна главата на Девойката. Взирайки се в лицето й, не загубило своя чар и в смъртта, той го приближи до своето, целуна студените, безчувствени устни, повтори и потрети, сякаш се надяваше, че с пламенността на своята любов ще успее да съживи красивото създание, над което се бе надвесил.

Трепетните милувки продължиха известно време, без техният жар да бъде смущаван от присъствието на суровите другари, които заобикаляха, Хърбърт. Всички уважаваха горестта му и пазеха тържествено мълчание. Ни слово, ни звук се изтръгна от устните на никого. Кюбина единствен плачеше. Маронът също имаше основание да тъгува при това сърцераздирателно зрелище, но воплите му не се чуваха. Заглушаваше ги един по-мощен глас — еднообразният меланхоличен тътнеж на водопада, който разнасяше своя грохот от незапомнени времена.

Мина доста време, докато Хърбъртовото сърце се реши да прекъсне тези студени, ала сладки целувки: