зловещия си дом в селенията на мрака.

Въпреки свръхестествения страх, който внезапното изчезване събудил в нея, сърцатата девойка се решила да се доближи до загадъчното място.

Както уплахата, така и изненадата й намалели до известна степен, когато тя надзърнала над една канара и забелязала блясъка на вода в дъното на една пропаст, зинала в краката й. В дрезгавата светлина тя успяла да различи някакво приспособление за слизане в бездната и това изведнъж разсеяло страха от свръхестественото.

Йола не правила опит да продължава преследването. Видяното било достатъчно да може тя да насочи освободителите. Тя се върнала назад по пътеката и побързала да се спусне по планинския склон.

Тъкмо си мислела за Кюбина и мароните — колко бързо нейният храбър възлюбен и безстрашната му дружина биха освободили клетата й господарка, — когато в проблясъците на трептящия пламък зърнала лика на оногова, за когото мислела.

Фулахката разказа набързо преживелиците си на Кюбина и на другарите му, които, без да губят минута, излязоха през градинската врата с цялата скорост, на която бяха способни, и се заизкачваха по планинския скат.

Йола остана с Куоши и другите слуги, които сега се тълпяха около пожарището и на играещата светлина изглеждаха като призраци.

Кюбина не се нуждаеше от водач. Злодейският разговор, който той бе подслушал, и събитията от предишния ден му бяха вече подсказали кой е авторът на пъкленото дело. Той не само го бе отгатнал, а бе убеден, че каквито и да бяха подбудите за престъплението, ръката, която го бе извършила е на Чакра коромантиеца.

С устремността на хрътки, пуснати по прясна диря, и с цялата пъргавина на младите си силни нозе преследвачите бързаха по стръмната пътека, която водеше за Дупката на призраците.

Думите биха могли само бледо да изразят агонията, която разкъсваше сърцето на Хърбърт Воуан. Той не познаваше лично Чакра, но предишния ден Кюбина му бе описал напълно неговия нравствен и физически образ. Нищо странно, че младият англичанин трепереше от страх за участта на онази, която сега се намираше във властта на един толкова свиреп, сатанински изрод — нищо чудно, че момковата душа бе изпълнена с тревога.

Опасението: „Дано не бъде много късно!“, изказано, докато Хърбърт насърчаваше коня си из пътя, повторено, когато той наближи догарящата постройка, се изплъзна още веднъж от устните му, но сега много по-развълнувано и с далече по-зловещо съдържание.

Той се намираше в такова състояние, че душата му не можеше да се не терзае. Дори да не беше жертвата на гнусното похищение нищо повече от негова братовчедка, той пак би тръпнал пред опасността, която виснеше над нея.

Ала сега, когато Хърбърт виждаше Кейт Воуан в съвършено друга светлина и от Кюбина бе узнал, че тя споделя любовта му, това чувство засилваше отчаянието му десетократно. Колкото по-късно научи вестта, толкова по-сладостно опиянение тя предизвика, тъй че неочакваният обрат се оказа още по- непоносим.

Докато мълвеше думите „Дано не бъде много късно!“, Хърбърт не се осмеляваше да си представи под каква форма ще се изрази опасността, от чийто ужас се плашеше.

Кюбина, макар и не така разтревожен, като преди, ръководеше преследването с усърдие и всички марони проявяваха до известна мяра същата мъчителна загриженост, която тласкаше войводата им, за когото знаеха, че е приятел на младия англичанин. Никой не изоставаше назад. Всички желаеха, с еднакво старание, да допринесат за спасяването на нещастната млада господарка, позната на повечето от тях и уважавана от ония, които я познаваха.

Конете бяха оставени в стопанството. Те щяха да бъдат само пречка по стръмната, обрасла с храсти пътека.

Едва ли някога пешаци бяха изкачвали тази пътека за толкова кратко време. Тъмнината не им попречи. Сякаш по небесно благоволение месецът се показа съвсем навреме, точно когато излизаха от градинската ерата, и неговият светлик им позволи да се движат без почивка и прекъсване. Преследвачите не спираха никъде, докато не застанаха на ръба на скалите над Дупката на призраците и погледнаха надолу в черната пропаст, където се надяваха да намерят похитителя и плячката му.

Те не се маяха много на върха на бездната. Един зад друг, те се спуснаха по стълбата от дървета — начело Кюбина, подир него Хърбърт, следвани от останалите с еднаква бързина.

С инстинкта на опитни ловци всички слязоха безшумно.

Чак когато стигнаха до подножието на стената, възклицание се изтръгна от устата на водача — Кюбина.

Видът на една лодка, вързана под храстите, предизвика неговия отклик, изразяващ изненада, примесена с разочарование.

Хърбърт забеляза ладията почти едновременно с марона, но без да направи извода, който накара Кюбина да нададе своя вик. Младият англичанин се обърна към приятеля си за обяснение.

— Лодката! — прошепна Кюбина, сочейки към малката ладия, полускрита под разлистените клони.

— Виждам я — съгласи се шепнешком Хърбърт. — Какво означава?

— Че са излезли от Дупката.

— О, небеса — изохка момъкът с развълнуван глас, още по-изразителен поради ниския тон, с който бяха произнесени думите. — Ако е така, значи сме закъснели. Тя е загубена! Загубена!

— Спокойно, драги. Може би е излязъл само Чакра или някой от разбойниците, които са му помагали, и трябва да се очаква, че ще се върнат. Във всеки случай ние ще претърсим долината, за да проверим. Влезте в лодката! Вие не можете да плувате с дрехите, докато това не ще затрудни момчетата ми. Куокоу, насам! Натоварете пушките си на това корито и преплувайте всички вира. Плувайте безшумно! Никакъв плясък, чуваш ли? Придържайте се близо до стената! Плувайте в сянката и право насреща.

Незабавно пушките се прехвърлиха от ръка на ръка и се натрупаха в дъното на ладията. Кюбина и Хърбърт бяха вече влезли в лекия члун и първият от тях хвана веслото.

След миг малката лодка изскочи изпод храстите и се плъзна тихо под сянката на скалата.

Близо половин дузина човешки същества, чиито глави единствено се подаваха над водата, последваха браздата на ладията, плувайки безшумно като бобри.

Не беше необходимо да се отправя лодката към пристана й под дървото. Кюбина знаеше, че той служеше, за да бъде прикривана. Вместо да гребе натам, маронът се насочи към най-близката точка от насрещния бряг. Когато достигна сушата, той слезе и даде знак на спътника си да последва примера му.

Мароните преплуваха вира в следния миг и вземайки пушките си, тръгнаха подир капитана си и другаря му вече на път към горния водопад.

От мястото, където бяха излезли на сушата, нямаше пътека и известно време преследвачите се бориха с един почти непроходим гъстак. Опасност от загубване на посоката обаче не съществуваше. Грохотът на падащата вода беше безпогрешен водач, защото Кюбина помнеше добре, че колибата се намира близо до горния водопад. Всички държаха направление именно към тази цел.

Постепенно шумакът стана по-леко проходим и бе възможно да се напредва по-бързо.

Тътенът на водопада криеше нещо зловещо, което потискаше Кюбина и неговия другар и на двамата се струваше, че долавят сред сърдитото боботене на потока отчаяни стонове и сърцераздирателен женски плач.

Най-после групата достигна до края на отвора, който се разкриваше на известно разстояние отвъд клоните на памуковото дърво. Колибата бе насреща и през открехнатата й врата проблясваше светлина. Тя хвърляше отражението си на земята, засенчена от голямото дърво, за да се слее с посребрената от месеца открита повърхност. Слабата трептяща светлина зарадва очите, които я зърнаха. Тя бе доказателство, че в хижата има хора.

Кой друг, ако не Чакра, можеше да се намира вътре? А ако там бе магьосникът, следваше да се допусне, че и жертвата му е с него.