Колкото и ужасно да беше предположението, то не можеше да не изникне. В напрегнатото мълчание, което тревожните размисли наложиха, всички се заковаха на място и се завзираха с отчаяние в безжалостния вихър, които бързо доунищожаваше благородния дом и го превръщаше в неугледна развалина и пепелище.

В този миг тишината бе смутена от глас, крито достигна от един неочакван ъгъл. Звукът сякаш дойде откъм големия дъгов свод под каменното стълбище, потънал в относителна тъмнина. Зовът приличаше едновременно на вой и на хленч.

Куокоу пръв припна да види какво е. Той улови една пламтяща главня и без да обръща внимание на изгарящата топлина, която се излъчваше, се спусна към свода.

Хърбърт и Кюбина последваха великана. Когато тримата се озоваха под свода, лейтенантът размаха факела, за да освети мястото.

Очите и на тримата се насочиха задружно към един предмет, който по всяко друго време би ги накарал да се залеят от смях.

В ъгъла на свода бе поставена една каца или голям чебър, покрита отгоре с тежък капак. Близо до горния край бе изрязана широка квадратна дупка, през която можеше да се бръкне с едноквартово76 ведро, без да става нужда да се повдига капакът. Вътре и точно срещу отвора се подаваше човешко лице с гъсти бакембарди и мустаци един образ, в който, макар и изпоцапан с някаква течност, наподобяваща меласа или смола, тройката мъже тутакси позна аристократичния Смиджи.

— Господар Миджи! — извика Куоши, който се бе присъединил към тройката. — Аз видях него…

— Фаакт, прияятели! Това съм ааз — обади се смешният лик от кацата, щом видя стария си спасител Куокоу. — Ааз се скрих тук от тиия ужаасни бандиити. Бъдете така любеезни да вдигнете капаака, за да моога да изляза от тоова деликатно положеение. Страх ме беше да се не удаавя. Боога ми, тоова май е мелааса!

Куокоу, мъчейки се да задържи смеха си, вдигна начаса капака и извади страдалеца от сладкото му, но неприятно положение, защото наистина кацата бе пълна с меласа. Изплашеният франт се бе пъхнал и престоял в нея, потопен до гуша, през всичкото време, докато над главата му се разиграваше страшната трагедия.

Когато го изправиха на нозе на каменния под и лъсна в гъстата си обвивка от лепкава меласа гордият господар на Монтангювия замък представляваше много по-смешна гледка, отколкото когато Куокоу го видя за последен път на върха на кухия дънер.

Негърът си припомни тогавашното зрелище и неподтискан от тревоги, не можа да се въздържи повече: разкикоти се шумно. Разсмя се също така и безгрижният Куоши.

Ала на Хърбърт и Кюбина никак не им бе до веселба. Веднага щом контето се съвзе, двамата го отрупаха с нетърпеливи въпроси върху случилото се.

След като се опита заплетено да се оправдае, Смиджи изповяда, че бил избягал. Според думите му, а твърдението му бе съвършено вярно, той бе побягнал чак когато по-силният противник го бе повалил на земята. Какво друго можел да стори? Врагът бил чудовищен великан с огромен ръст и звярска сила.

— Едно ужаасно създаание! — продължи франтът. — Едно създаание с дъълги ръце и уродлиивост — една издадееност на раменета кат гърбиица на камиила.

— А какво стана с Кейт, братовчедка ми? — прекъсна контето Хърбърт с презрително нетърпение.

— Ай, ай, даа! Вашата братовчеедка, мояята беедна Кейт! Неколциина от разбойнициите я похитиха. Зная, че я отнеесоха навън. Чух я да пиищи, когато я влаачеха по стълбиището. Ай, ай!

— Слава богу! — въздъхна Хърбърт. — Жива!

Кюбина не изчака Смиджи да приключи с обясненията. Описанието на разбойника му бе достатъчно. Той изтича навън и бързо засвири „сбор“ с рога си.

Мароните, които се бяха пръснали около развалините, тутакси се отзоваха на сигнала и се събраха накуп.

— По следите ми, другари! — извика капитанът. — Зная звяра, който е нанесъл тая поразия. Зная къде е бърлогата му. Crambo, преди да измине час, ще отговаря с жалкия си живот за своето злодеяние. След мен, юнаци!

При тази заповед Кюбина се обърна с лице към планината и с бързи крачки се насочи към вратата на градинската ограда, но пред очите му се изпречи едно създание, което го накара да се стъписа. Неочакваната поява в мрака го изпълни с радост.

Той не беше единственият, когото споходи радостта. Между мароните, доведени от Куокоу, се намираше един момък, който бе изживял тревогата наравно с Хърбърт и Кюбина, един младеж, който имаше основание да жалее, ако не за загубата на своята изгора или на своята братовчедка, за загубата на същество не по- малко свидно и от двете — за своята сестрица.

Една сестрица, заради която бе преплавал безбрежния океан, заради която жестоки хора го бяха продали роб, ограбили, жигосали като престъпник, били безмилостно с бич, заради която той бе изтърпял всички унижения, които човекът е в състояние да нанесе на човек. Този страдалец беше младият фулахски принц — злочестият Сингюз.

Какво донесе на Кюбина радостта, към която се присъедини и Сингюз?

Лесно е да се отгатне: една девойка, която познаха и двамата — любимата на единия, сестрата на другия, Йола.

Точно в този миг момичето се зададе откъм градинската врата. Когато влезе в двора, то не се спря, а избърза през градината към групата хора.

След минутка Йола се озова между брата и любимия си, споделяйки милувките и на двамата.

Без да се бави, тя заразправя премеждията си. Всички я слушаха с притаен дъх. Хърбърт Воуан — с вълнение, което разкъсваше сърцето му. Разказът беше кратък и все пак твърде дълъг за тръпнещите от притеснение и жажда за мъст мъже.

Девойката била в една от стаите при нахлуването на разбойниците в големия хол. Тя се спуснала между тях, без да се плаши от последиците. Подобно на Смиджи и тя била повалена на пода, където останала да лежи в несвяст в продължение на няколко минути.

Когато си възвърнала съзнанието и се огледала, видяла, че младата господарка я няма вече в помещението. В това време чудовищата се готвели да подпалят къщата.

Един вик отвън упътил Йола. Тя познала гласа на господарката си.

Скачайки на нозе, девойката се промъкнала през отворената врата и се спуснала по стълбището. Разбойниците били твърде залисани: едни с плячката, други е подпалването. Те или не забелязали прислужницата, или не счели за необходимо да се занимават с нея.

Щом излязла вън, Йола зърнала един уродлив великан да носи на ръце младата и господарка. Той имал на лицето си маска, но въпреки това фулахката познала, че той е същият човек, когото видяла предишната нощ заедно с чифликчията. Маскираният злодей, цялото внимание на когото било изглежда погълнато от ценната плячка, се отдалечил сам, оставяйки другите да довършат своето грабителско и разрушително дело.

Африканската прислужница, свикнала на подобни отвличания в собствената си родина, схванала инстинктивно невъзможността господарката й да бъде спасена в този час, затова тя изоставила мисълта да прави празни опити за намеса и решила да тръгне подир похитителя, та да узнае къде ще отнесе той жертвата си. В случай на успех Йола би могла при завръщането си в Гостоприемната планина да упъти онези, които щяха да потеглят по дирите на разбойниците.

Плъзгайки се безшумно по пътеката и стараейки се да не бъде забелязана, фулахката проследила злодея, без да го изпусне от очи нито миг. Мракът й помагал, а стръмнината и позволявала да гледа отдолу при по-малка опасност тя да бъде видяна отгоре.

Така тя вървяла по петите на чудовището нагоре по планинския скат, сетне свила полегато през склона, докато за нейно изумление звярът неочаквано потънал вдън земя, отнасяйки на ръце младата й господарка подобно на ужасен зъл дух от преизподнята, който е отвлякъл лъчезарна рожба на светлината и я носи към