Двамата не размениха слово. Един и същи ужас ги обхвана. Едно и също черно знамение ги вцепени.

Небето над възвишението бе озарено от жълта светлина, която блестеше като сияние.

— Пожар! — извика маронът. — Точно над Гостоприемната планина! Santa madre75, господарският дом е в пламъци!

— О небеса! — изохка младият англичанин. — Дано не бъде много късно!

Двамината не си казаха ни дума повече. Обладани от еднакъв бяс, те отново се понесоха в галоп и безмълвно един до друг устремиха конете си към билото.

За няколко минути те се добраха до планинския гребен, откъдето се разкри пълен обзор към долината на Гостоприемната планина.

Голямата къща бе в пламъци!

Не екнаха нови възклицания на почуда: изумлението бе отминало. Когато зърна заревото, Кюбина бе повече от уверен в правотата на своята догадка. А докато изчакваха склона, пращенето, което достигна до ушите им, потвърди предположението, преди очите им да зърнат самия пожар.

Нямаше вече господарски дом. Неговото място бе заето от огнена клада, чиито пламъци се извисяваха на гигантски снопове в небето и го закриваха с огромни искри и гъст дим. Горящата грамада непрекъснато буботеше и трещеше. Човек би рекъл, че хиляди дяволи са запалили злораден огън, за да отпразнуват някакво пъклено жертвоприношение!

— Много късно! Много късно! — промълвиха двамата конника в един глас. Сетне с отчаяние на лицата и черен страх в сърцата те още веднъж дръпнаха юздите на конете и се спуснаха безстрашно надолу по ската към пожарището.

След кратко време те прекосиха двора и спряха пред жилището на разстояние, до което изплашените коне се решиха да се доближат.

Младежите скочиха от седлата и с пушка в ръка, готови да се сражават с всякакъв враг, се придвижиха към постройката. Никой не се показа пред сградата. Те я обиколиха. Не намериха нищо. Еднакво пусти бяха градината и паркът. Никъде не се мяркаше жива душа. Не прозвуча глас; чуваха се единствено собствените им викове, заглушени от съскането и бумтенето на пламъците.

Двамата приятели тичаха напред-назад и обикаляха замаяни къщата. Не оставиха неогледано кътче, където очакваха, че може да се скрие приятел или неприятел. Ала усилията им не се увенчаха с успех. Не се показа никакво създание. Зовът им остана без отговор.

Спасителите се спряха за малко и почнаха да размишляват.

Явно бе, че пожарът бе избухнал доста отдавна. Горният етаж, който бе само рамкова постройка от лек дървен материал, бе вече изгорял почти напълно. Останала бе единствено каменната зидария на приземния кат. Над нея се бяха повалили грамадни греди, престанали да пламтят, струпали се напреко, една над друга, овъглени, зачервени, все още тлеещи.

Като не намериха жив човек около жилището, Кюбина и Хърбърт се насочиха към работилниците Те бяха незасегнати от пожара и личеше, че не бе правен опит да бъдат подпалвани. Опожарен бе само господарският дом.

Когато стигнаха до пристройките, двамата мъже се развикаха отново, но както преди не получиха ответ.

Тук всичко бе тъмно и глухо като гроб: внушителността на тишината се подсилваше от контраста на будещия ужас шум на бушуващия наблизо пожар. Двамата не сполучиха да попаднат на някого ни във ферментационната, ни във варилнята, ни в пресовата работилница, нито пък в конюшнята. Не се виждаше никой. Ничий глас не отговори на техните често повтаряни призиви.

Тогава спасителите припнаха към негърските колиби. Там положително щяха да намерят някого. Невъзможно бе всички да са побягнали от страх пред разбойническата банда.

Едва младежите свърнаха към негърското село, и от храстите изскочи на пътеката човек. В наподобяващата черно дяволче фигура, озарена от далечните отблясъци на пожара Хърбърт откри своя стар познат Куоши.

Момчето също позна младия англичанин.

— О, младо господар — извика негърчето, изправяйки се на крака, — „бъф“ гори. То изгаря до дъно.

— Crambo, кажи ни нещо по-ново — нетърпеливо се намеси Кюбина. — Кой подпали къщата? Знаеш ли?

— Видя ли подпалвачите? — бързо добави Хърбърт.

— Кого да виждам, господарю?

— Какви хора подпалиха къщата? — поясни младият господар със същата тревожна бързина.

— Да, господарю. Куоши вижда тях, кога влизат най-първо през предно стълбище.

— Добре, говори бързо! Кои бяха! Какви бяха? На какво приличаха?

— Господи, те същински дяволи. Всичките негри. Едно носи на лице маска. Тук наши негри думат: те марони от планини. Черна Бет вика не. Тя каже: те разбойници от планини. Те дошли да правят обир.

— А младата господарка? Госпожица Воуан? Къде е тя? — запита задъхано Хърбърт.

— А Йола? Моята мома? Видя ли я? — добави Кюбина.

— Не, господари — отговори Куоши. — Не видях ни младата господарка, ни кафява слугиня. Те били горе на голямо хол. Куоши не се качва там. Куоши се бои да не убиват него, ако се качва горе. Куоши стои долу, докато вижда господар Миджи да рипа по стълба. Господи, как фърчи той като стрела и бяга под свод долу. Куоши мисли той крие там. Тогава Куоши хукна с други слуги и се скри в храсти. Господин Томс и слуги от къща бягали на гора и там се скрили. Никой още не се връща.

— О, небеса! — завайка се Хърбърт с разтреперан глас. — Нима е възможно? Сигурен ли си? — обърна се той още веднъж към момчето. — Сигурен ли си, че не видя младата си господарка?

— Ни Йола? — допълни маронът, не по-малко развълнуван от другаря си.

— Кълна се, че не видях ни едната, ни другата — тържествено заяви негърчето. — Я гледай там! — добави то с тракащи зъби, като посочи към горящата грамада. — Божичко, разбойници се върнали! Разбойници!

Докато разговаряха с Куоши, Хърбърт и Кюбина бяха застанали гърбом към пожарището. Сега те се обърнаха рязко и зърнаха между себе си и светлия фон на пламъците да се движат няколко черни фигури. Исполинските очертания на сенките им достигаха до мястото, където стояха двамата мъже и момчето. Новодошлите бяха около половин дузина, на каквото число възлизаха — според Куошевите твърдения — и подпалвачите.

Без да мислят за последствията, решени на най-лошото, двамата младежи припнаха напред. Ако опасенията им излезеха верни, те бяха готови да се сражават до смърт, но да си отмъстят…

С вдигнати спусъци на пушките и готови за мигновена стрелба, Кюбина и Хърбърт бързаха да влязат в бой, когато един от хората при огъня засвири с рог.

Зовът бе успокояващ. Капитанът на мароните позна своя лейтенант, пък и двамата приятели приближиха достатъчно, за да различат в сиянието на пожара великана Куокоу, обкръжен от около половин дузина марони.

Исполинът бе оставил на пътя тялото на мъртвеца и пленниците под охраната на двамина от четата. Смятайки, че може да има нужда от него в Гостоприемната планина, той бе избързал веднага подир конниците.

Увеличението на силите щеше да бъде от полза, ако неприятелят бе още на полесражението. Ала къде се бяха дянали разбойниците? Подпалвачите? Злодеите, които може би бяха окървавили ръцете си и с убийство? Къде се намираше госпожица Воуан? Къде бе прислужницата Йола?

„Заедно с прислугата ли бяха избягали или?…“

Втората възможност беше потресаваща и човек трудно би се решил да я изкаже гласно. Ни Хърбърт, ни Кюбина посмяха да я произнесат, а само мислено си поставиха въпроса! „…или бяха загинали в пламъците?“