Ако Хърбърт би могъл само да предугади, че в същия този миг прелестното създание, което гой обичаше с цялото си сърце, сега повече от всеки друг път, девойката, която го любеше, се бори отчаяно в лапите на…

Уви! Ужасната вест скоро щеше да долети и до него. Щеше да го пресрещне по пътя. Само след час сладките мечти, които бе лелеял през целия ден, щяха да бъдат попарени от сланата на покрусата.

На един завои от пътя няколко великански дървета се извисяваха и предлагаха своята сянка на друмника. Под тях спря и шествието по заповед на Хърбърт и Кюбина, които слязоха от конете.

Не сянката привлече пътниците, защото слънцето бе вече залязло. Нито носачите се нуждаеха от почивка. Те бяха здравеняци и за тях стопилото се тяло на смъртника съвсем не беше тежък товар. Заповедта за почивка бе дадена, защото младият англичанин, бе осенен от едно хрумване, което маронът одобри.

Двамата се разтревожиха от мисълта за убийствената изненада, която щеше да смаже дъщерята, чийто бащин труп носеха, ако процесията се яви без предизвестие в Гостоприемната планина.

Затова спряха насред пътя си и почнаха да дирят какво ще бъде най-уместно да се предприеме.

Скоро решиха как да постъпят. С единия от конете да се изпроводи вестител, който да предаде тъжната новина на управителя на имението, а Тръсти, от своя страна, да подготви внимателно и постепенно осиротялата си господарка.

Хърбърт би отишъл лично, но го възпряха собствените му чувства, които под напора на противоречивите вълнения правеха положението му твърде деликатно.

Всъщност нямаше никакво значение кой ще отнесе съобщението и изборът падна на черния слуга.

Лакеят получи надлежните упътвания, качи се на коня, който временно бе отстъпен на Кюбина, и потегли с такава скорост, каквато му позволяваше спусналият се сега над земята мрак. За да може пратеникът да вземе преднина, групата остана на мястото, където бе спряла. Тя се забави там близо час, после тръгна бавно. Всичките вървяха пеша, включително и Хърбърт, който, хванал коня си за повода, се изравни с капитана на мароните.

Охраната на пленниците се пое единствено от Куокоу. Той посрещна задължението си с равнодушие и го облекчи с помощта на едно въже, което завърза за врата на намиращия се най-близо до него испанец. Предназначението на този своеобразен оглавник бе да не може кой да е от злодеите да избяга в тъмнината. Те едва ли и биха се опитали да се отлъчат, защото знаеха, че при всяко помръдване върху гърба им ще се стовари дебелата сопа, която черният лейтенант държеше в ръка.

Шествието продължи своя път половин миля или горе-долу толкова и водачите дадоха нова заповед за спиране.

Начаса всички от групата отгатнаха ясно причината, която прекъсна движението им. Срещу тях по шосето се зачу бърз — тропот от конски копита.

Конникът препускаше в галоп и след пет минути, дори за половината от това време щеше да бъде при тях.

Свой или чужд беше ездачът? Не се ли връщаше техният пратеник? Той не бе получил нареждане да се връща. Бяха сметнали, че ще бъде достатъчно да намери Тръсти и да му съобщи вестта, която му бе наредено да предаде.

Когато конникът приближи до процесията, Хърбърт и Кюбина познаха не без смайване изпроводения слуга.

Той не им остави време да правят догадки върху тайнствената му поява. Бялата пяна по хълбоците на коня, която се забелязваше въпреки мрака, говореше, че прислужникът бе яздил стремглаво, а неговият запъхтян, заплетен говор направи още по-тревожна донесената от него новина.

В този момент Гостоприемната планина била нападната от шайка крадци, разбойници и убийци!

Едни били маскирани, други — немаскирани, но не по-малко страшни на вид. Те плячкосали големия хол, убили г. Смиджи, уловили младата господарка и стреляли с пушки и пищови по всеки, който се изпречел насреща им.

Вестителят не се маял да търси г. Тръсти. Подробностите узнал от избягалите от господарския дом слуги. Изплашен от виковете и изстрелите, които сам чул, и смятайки, че най-вероятна помощ може да окаже групата, която току-що оставил и която смятал, че е по-наблизо, той препуснал обратно по пътя.

Това бе най-същественото от разказа на слугата, предадено без никаква последователност, безредно и примесено с обилни възклицания на уплаха.

Съобщението бе ужасяващо и падна като гръм върху Хърбърт и Кюбина.

Крадци, разбойници, убийци! Господин Смиджи мъртъв! Младата господарка пленена! А Йола? Навярно и тя…

— Куокоу — извика капитанът на мароните, който се спусна към лейтенанта си, — смяташ ли, че нашите хора могат да ни чуят оттук? Изсвири мигновено с рога си! Ти свириш по-силно от мене. Над Гостоприемната планина се е стоварило нещастие. Може да имаме нужда от всекиго от Момците ни. Бързо!

— По дяволи! — извика Куокоу, пускайки повода и вдигайки рога към устата си. — Ще карам тях да чуват мен, стига те да бъдат на остров Ямайка, Вий, лешояди, ще кротувате — обърна се той към ловците на хора, като държеше рога на инч или два от устните си. Ако някой ще мърда само фут, тутакси ще пращам два куршума през ваши вонещи трупове и ще заковавам вас на място. Мислете му!

След тази юнашка закана великанът прилепи рога до устните си и изсвири толкова силно, че зовът му можеше да се чуе на мили.

Неговият глас отекна по скатовете на Дяволската канара и много други върхове, които се издигаха отвъд нея. Той прокънтя с острота и звучност, способни да накарат човек, да повярва в Куокоувото твърдение, че рогът му ще бъде чут до края на острова.

Във всеки случай гласът му достигна до по-близки слушатели, защото едва престанал да ехти, и се обадиха от различни посоки и явно от различни разстояния половин дузина подобни рогове.

Кюбина не изчака те да се повторят.

— Достатъчно! — възкликна той. — Отвърнаха шестима. Стигат ни засега. Ти, Куокоу, остани тук да ги изчакаш да се съберат и веднага ела в Гостоприемната планина. Изсвири още веднъж, за да ги насочиш. И внимавай да не избягат тия двама кръволоци?

— Не ли по-добре да теглим на тях по един куршум? Ще спестявам на мен труд да се залисвам с тях. Какво ще речеш, капитан Кюбина?

— Не, не, Куокоу! Правосъдието трябва да си каже думата. Води ги с вас. И тръгнете веднага, щом нашите юнаци се съберат!

Преди лейтенантът да успее да направи друго внушение, капитанът на мароните се метна на коня на пратеника. Хърбърт бе вече яхнал своя кон. Без повече да разговарят, двамата младежи препуснаха толкова бързо, колкото можеха да ги носят конете им.

Двамата приятели яздеха, потънали в дълбоко мълчание. Не смееха да си поставят въпроси един на друг. Плашеха се от отговорите, чието съдържание предвиждаха. Всеки бе погълнат единствено от безпокойството за участта на девойката, която му бе свидна.

Те насърчаваха конете си еднакво припряно, защото и двамата бяха еднакво загрижени от предстоящата развръзка на страхотната драма, която в този час се разиграваше в господарския дом на Гостоприемната планина. Мислите им бяха почти еднакви.

Измъчваше ги страхът, че ще пристигнат може би твърде късно. Да не би, докато се явят на сцената, тя да бъде напусната, трагедията да завърши и актьорите да се разотидат?

Не бе нужно тези опасения да ги подтикнат към още по-голяма скорост: те и без това препускаха, като че животът им висеше на косъм.

Наближиха хребета на Дяволската канара и се насочиха към гънката, която отделяше Монтагювия замък от Гостоприемната планина.

Пътят излезе от гората и насреща се показа хълмът. 8 същия миг възклицание се изтръгна от устата на Кюбина, който бързо сви юздите на коня и го спря!

Хърбърт пригласи на вика на своя приятел и също се закова на място.