отровна.

Клориса каза:

— Невъзможно! Небеса велики, това е абсолютно невъзможно!

— Велики или не, но е така. Има ли животно във фермата, което може да се пожертвува? Доведете го, одраскайте го със стрелата и вижте какво ще стане.

— Но защо ще иска някой да…

— Зная защо — каза Бейли грубо. — Въпросът е кой?

— Никой.

Бейли отново усети замайване и изпадна в ярост. Запрати стрелата към нея и тя се взря в мястото, където падна.

— Вдигнете я — провикна се Бейли — и ако не искате да я проверите, унищожете я. Оставите ли я там, ще се случи нещастие, децата ще я намерят.

Тя бързо я вдигна, като я държеше между палеца и показалеца си.

Бейли изтича към най-близкия вход на сградата, а Клориса все още предпазливо държеше стрелата, когато го последва вътре.

Бейли почувствува как сигурността на затвореното пространство му възвръща част от самообладанието. Той каза:

— Кой е намазал стрелата с отрова?

— Не мога да си представя.

— Не ми се вярва да го е направило момчето. Възможно ли е по някакъв начин да се разбере кои са родителите му?

— Бихме могли да проверим в архива — отвърна мрачно Клориса.

— Значи все пак при вас са регистрирани родствените връзки?

— Необходимо е за генния анализ.

— Би ли могло детето да знае кои са родителите му?

— Изключено е — енергично отвърна Клориса.

— Има ли начин да научи това?

— Би трябвало да проникне с взлом в архива. Невъзможно е.

— Да предположим, че някой възрастен посети имението и пожелае да разбере кое е неговото дете…

Клориса се изчерви.

— Малко вероятно е.

— Но да допуснем. Ще му съобщят ли, ако попита?

— Не зная. Не бих казала, че е незаконно да знае. Но все пак е необичайно.

— Вие бихте ли му казали?

— Бих се опитала да не му казвам. Зная, че доктор Делмар не би го направил. Смяташе, че сведенията за родословието са необходими само за генния анализ. Преди него може да не е било толкова строго… Но защо разпитвате за всичко това?

— Не разбирам как момчето би могло да има свой собствен мотив. Помислих си, че от родителите си то може да е научило нещо.

— Всичко това е чудовищно. — И както беше развълнувана, Клориса се приближи повече от всякога. Дори протегна ръка към него. — Как може да се случват такива неща? Убиха шефа, едва не убиха и вас. На Солария няма причини за насилие. Имаме всичко, което искаме, затова няма лични амбиции. Родствените връзки не съществуват за нас, така че няма и семейни амбиции. Всички сме в добро генетично здраве.

Неочаквано лицето й се проясни.

— Почакайте. Тази стрела не може да е отровна. Не трябва да ви позволявам да ме убедите, че е отровна.

— Защо изведнъж решихте така?

— С Бик имаше робот. Никога не би допуснал това. Немислимо е той да извърши нещо, което би могло да навреди на човека. Първият закон на Роботиката е сигурна гаранция.

— Така ли? Питам се, какво представлява Първият закон?

Клориса го погледна с недоумение.

— Какво искате да кажете?

— Нищо. Изследвайте стрелата и ще откриете, че е отровна. — За самия Бейли това едва ли представляваше интерес. Че стрелата е отровна, за него бе извън всякакво съмнение. Той попита:

— Все още ли сте убедена, че госпожа Делмар е виновна за смъртта на съпруга си?

— Само тя е била там.

— Разбирам. Само вие бяхте тук, когато в мен стреляха с отровна стрела.

Тя енергично извика:

— Нямам нищо общо с това.

— Може би нямате. И може би госпожа Делмар също е невинна. Мога ли да използувам видеофона ви?

— Да, разбира се.

Бейли знаеше точно с кого възнамерява да се свърже и този човек не беше Гладиа. Ето защо той се изненада, когато чу собствения си глас да казва:

— Свържете ме с Гладиа Делмар.

Роботът се подчини, без да продума, а Бейли изумен наблюдаваше действията му, като се чудеше защо бе дал тази заповед.

Дали защото момичето току-що бе станало предмет на разговора им, или защото беше малко обезпокоен от начина, по който приключи последният им видеоконтакт, или пък просто защото при вида на едрата, почти невероятно практична фигура на Клориса в края на краищата у него се бе появило желанието да зърне Гладиа — като вид противодразнител?

Помисли си за собствено оправдание: „Йосафате! Понякога човек трябва да се остави на чувствата си.“

Тя внезапно изникна пред него, седнала в огромен стол с права облегалка, който я правеше да изглежда по-дребна и по-беззащитна от всякога. Косата й бе сресана назад и прибрана в хлабав кок. Носеше висящи обеци със скъпоценни камъни, които приличаха на диаманти. Роклята й беше съвсем обикновена и прилепваше плътно около талията. Тя каза с тих глас:

— Радвам се, че се появихте, Елайджа. Опитвах се да се свържа с вас.

— Добро утро, Гладиа. — Ден ли? Вечер ли? Не знаеше колко е часът при Гладиа, а и от начина, по който бе облечена, не можеше да отгатне. — Защо сте искали да се свържете с мен?

— За да ви кажа колко съжалявам, че избухнах последния път, когато имахме видеовръзка. Господин Оливо не знаеше къде да ви търсим.

За момент Бейли си представи Данийл, все още прикован на място от бдителните роботи, и почти се усмихна. Той каза:

— Няма значение. След няколко часа ще се видим.

— Разбира се, ако… Ще се видим?

— Лично присъствие — отвърна Бейли със сериозен вид.

Очите й се разшириха, а пръстите й се впиха в гладката мека материя на облегалките.

— Има ли причина за това?

— Необходимо е.

— Не мисля…

— Ще ме приемете ли?

Тя отмести поглед.

— Абсолютно необходимо ли е?

— Да. Най-напред обаче трябва да се видя с един друг човек. Съпругът ви се е интересувал от роботи.