— Той самият не можеше, нали? Това мерило ли е за неговата неуравновесеност?

Клориса отвърна:

— В известен смисъл, да, но в повечето случаи това е все пак поносима неуравновесеност. Вие си миете ръцете, нали?

Бейли погледна надолу към ръцете си. Те бяха задоволително чисти.

— Да — каза той.

— Е, добре. Сигурно е признак на неуравновесеност и това да изпитваш такова отвращение към мръсни ръце, че да не си в състояние да почистиш някой омазнен механизъм дори в критични обстоятелства. Все пак хубаво е, че в ежедневието отвращението те пази чист.

— Разбирам. Продължавайте.

— Това е всичко. Моето генетично здраве е третото най-добро, регистрирано в историята на Солария, затова нося пръстена си. Той е документ, който обичам да имам със себе си.

— Моите поздравления.

— Не ми се присмивайте. Това може да не е моя заслуга. Навярно е резултат от произволна пермутация на родителските гени, но във всеки случай човек може да се гордее с такова нещо. Никой не би повярвал, че съм способна на толкова сериозно и ненормално деяние, каквото е убийството. Не и при моята генна структура. Затова не си губете времето да ме обвинявате.

Бейли сви рамене и не каза нищо. Жената, както изглежда, бъркаше понятията генна структура и улика и вероятно същото щяха да направят всички останали на Солария.

Клориса попита:

— А сега желаете ли да видите малките?

— Благодаря ви. Да.

Коридорите сякаш нямаха край. Очевидно сградата бе огромна. Нямаше нищо общо с грамадните жилищни масиви на земните Градове, разбира се, но за самотна сграда, вкопчена в повърхността на планетата, това сигурно бяха гигантски мащаби.

Имаше стотици креватчета с розови бебета, които пищяха или спяха, или се хранеха. Следваха детски стаи за прохождащите.

— Даже на тази възраст не са чак толкова неприятни — неохотно каза Клориса, — макар че ангажират огромно количество роботи. Практически по един робот за всяко бебе, докато проходи.

— Защо така?

— Разболяват се, ако за всяко едно не се полагат отделни грижи.

Бейли кимна.

— Да, предполагам, че потребността от нежност не ще изчезне никога.

Клориса се намръщи и каза рязко:

— Бебетата се нуждаят от внимание.

Бейли рече:

— Малко съм изненадан, че роботите могат да задоволят потребността от нежност.

Тя рязко се обърна към него и разстоянието между тях се оказа недостатъчно да скрие недоволството й.

— Вижте какво, Бейли, ако се опитвате да ме шокирате с неприятни изрази, няма да успеете. Небеса велики, не ставайте дете!

— Да ви шокирам ли?

— Аз също мога да употребя тази дума. Нежност! Искате ли още една — кратка, хубава думичка с четири букви! Мога и нея да произнеса. Обич! Обич! И макар да не е в навиците ви, дръжте се прилично.

Бейли не си направи труд да разисква въпроса за неприличното. Само каза:

— Е, добре, могат ли роботите наистина да се грижат както трябва за тях?

— Очевидно, иначе фермата не би имала такъв успех. Те си играят с децата. Галят ги, прегръщат ги. За детето няма значение, че това е само робот. Но после, между три и десет години, нещата се усложняват.

— О?

— През този период децата искат да си играят заедно. Съвсем безразборно.

— Предполагам, че им позволявате.

— Налага се, но никога не забравяме задължението си да ги подготвим за изискванията на зрялата възраст. Всяко си има самостоятелна стая, в която може да се изолира. От самото начало те трябва да спят сами. Държим на това. Имаме и часове за уединение всеки ден, които се увеличават с възрастта. До навършване на десетгодишна възраст детето е в състояние да се ограничи само с видеоконтакт в продължение на цяла седмица. Разбира се, видеосъоръженията са съвършени. Те могат да осъществяват видеоконтакт, когато са навън, по време на движение и да го поддържат през целия ден.

Бейли каза:

— Учудвам се, че успявате да се справите с един инстинкт така добре. Наистина успявате, както виждам. Все пак това ме изненадва.

— Какъв инстинкт? — запита Клориса.

— Стадния. Има такъв инстинкт. Вие самата казахте, че в ранната си възраст те обичат да играят заедно.

Клориса сви рамене.

— Инстинкт ли го наричате? И какво, ако е инстинкт? О, небеса, детето изпитва инстинктивен страх от падане, но възрастните могат да се научат да работят на високи места дори когато съществува постоянна опасност от падане. Никога ли не сте виждали акробатически номера на въже? Има светове, където хората живеят във високи сгради. Децата имат инстинктивен страх и от силни шумове, но вие страхувате ли се от тях?

— Не, когато са в разумни граници — отвърна Бейли.

— Готова съм да се обзаложа, че земните хора не биха могли да спят, ако наоколо е наистина тихо. Небеса велики, няма инстинкт, който да не се поддава на добро, последователно обучение. Не и при хората, където инстинктите и без това са слаби. Всъщност ако към това се подходи както трябва, с всяко поколение обучението става все по-леко. Въпрос на еволюция.

— И как става това?

— Нима не разбирате? Всеки индивид в развитието си повтаря собствената си еволюционна история. Онези ембриони, които отминахме, имат за известно време хриле и опашки. Не могат да прескочат този стадий. Подрастващият трябва да мине през социално-животинския стадий по същия начин. Но както ембрионът може само за месец да премине през стадий, който е отнел на еволюцията сто милиона години, така и нашите деца могат да преминат набързо социално-животинския стадий. Доктор Делмар беше на мнение, че с всяко поколение това ще става все по-бързо и по-бързо.

— Така ли?

— Той изчисли, че след три хиляди години, при сегашния темп на развитие, нашите деца ще започват с видеоконтакти от самото начало. Шефът имаше и някои други идеи. Искаше да усъвършенствува роботите до такава степен, че да могат да бъдат строги с децата, без да се увреждат умствено. И защо не? Наказвай днес, за да живеят по-добре утре, това е тържество на Първия закон, стига да можем да накараме роботите да го проумеят.

— Разработени ли са вече подобни роботи?

Клориса поклати глава.

— Боя се, че не. Доктор Делмар и Лийбиг работеха упорито върху някакви експериментални модели.

— Имаше ли доктор Делмар от тези модели в имението си? Беше ли достатъчно добър робоспециалист, за да провежда изпитанията сам?

— О, да. Често изпробваше роботи.

— Известно ли ви е, че при него е имало робот, когато е бил убит?

— Научих за това.

— Знаете ли какъв модел е бил роботът?