и да го заставя да го плесне — пляс, пляс. Няколко пъти така — и детето не рискува повече да разиграва шефа. А шефът беше достатъчно сръчен в тази работа — след това роботът се нуждаеше само от едно обикновено регулиране.

— А вие? Ходите ли при децата?

— Боя се, че понякога се налага. Аз не съм като шефа. Сигурно някой ден ще мога да се справям от разстояние, но сега ако опитам, просто ще съсипя роботите. Знаете ли, цяло изкуство е да се справяш наистина добре с роботите. Само като си помисля! Да излизаш сред децата. Малки животни!

Внезапно тя се обърна и го погледна.

— Мисля, че няма да имате нищо против да ги видите.

— Ни най-малко.

Тя сви рамене и го изгледа развеселена.

— Землянин! — Тръгна отново напред. — За какво е всичко това всъщност? Накрая ще видите, че Гладиа Делмар е убийцата. Така е.

— Не съм съвсем сигурен — каза Бейли.

— Нима има място за съмнения? Кой друг може да е?

— Има и други възможности, госпожо.

— Кой например?

— Ами вие например!

Реакцията на Клориса изуми Бейли.

Тя се смееше.

Смехът й се засилваше и не можеше да спре, докато тя започна да се задъхва, а закръгленото й лице се зачерви, стана почти пурпурно. Тя се опря на стената, останала без дъх.

— Не, не се… приближавайте — помоли тя. — Добре съм.

Бейли каза мрачно:

— Толкова ли е смешна тази възможност?

Тя се опита да отговори и отново започна да се смее. После шепнешком отвърна:

— О, вие сте землянин! Как е възможно да съм го убила?

— Познавали сте го добре — каза Бейли. — Знаели сте навиците му. Имали сте възможност да замислите убийството.

— И смятате, че бих могла да се видя с него? Че бих се приближила достатъчно, за да го ударя с нещо по главата? Вие просто не знаете нищо за това, Бейли.

Бейли усети, че се изчервява.

— Защо да не можете да се приближите достатъчно, госпожо? Имали сте опит… хм… в общуването.

— С децата.

— Едното води към другото. По всичко личи, че можете да понасяте присъствието ми.

— От двайсет стъпки разстояние — презрително отвърна тя.

— Току-що посетих един човек, който почти припадна, защото трябваше да изтърпи присъствието ми за малко.

Клориса стана сериозна и каза:

— Различна степен на поносимост.

— Струва ми се, че всичко е в степента на поносимост. Навикът да виждате децата би ви помогнал да издържите присъствието на доктор Делмар достатъчно дълго.

— Бих искала да отбележа, господин Бейли — каза Клориса, която вече никак не изглеждаше развеселена, — че няма абсолютно никакво значение какво мога аз да изтърпя. Доктор Делмар беше маниак. Почти толкова маниак, колкото и самият Лийбиг. Почти. Дори да бих могла да понеса присъствието му, той никога нямаше да може да понесе моето. Госпожа Делмар е единственият човек, когото той е допускал близо до себе си.

Бейли попита:

— Кой е пък този Лийбиг?

Клориса сви рамене.

— Един от онези гениални чудаци, не знам дали разбирате. Работеше с шефа върху роботите.

Бейли си отбеляза този факт мислено и се върна към предмета на техния разговор:

— Би могло също така да се каже, че сте имали и мотив.

— Какъв мотив?

— Неговата смърт ви поставя начело на фермата, дава ви положение.

— И вие наричате това мотив? О, небеса, кой би поискал този пост? Кой на Солария? Това е мотив да запазиш живота му. Това е мотив да бдиш над него и да го защищаваш. Ще трябва да се откажете от тази идея, землянино.

Бейли се почеса колебливо по врата с един пръст. Съзнаваше правотата на думите й. Клориса попита:

— Забелязахте ли пръстена ми, господин Бейли?

За момент му се стори, че тя се кани да свали ръкавицата от дясната си ръка, но се въздържа.

— Забелязах го — каза Бейли.

— Предполагам, че не знаете какво означава?

— Не зная. — Никога няма да се простя с невежеството си, помисли си с горчивина.

— В такъв случай имате ли нещо против да изслушате една малка лекция?

— Ако ми помогне да разбера нещо за тази проклета планета — изтърси Бейли, — непременно.

— О, небеса! — усмихна се Клориса. — Сигурно ви изглеждаме така, както Земята би ни изглеждала на нас. Представям си. Ето една празна стая. Елате вътре да седнем… не, стаята не е достатъчно голяма. Обаче знаете ли какво? Вие седнете вътре, а аз ще застана тук, отвън.

Тя продължи по коридора, за да му направи път, после се върна и застана до отсрещната стена така, че да може да го вижда.

Бейли седна и само за миг у него се обади чувството му за кавалерство. „Защо пък не? — каза си непокорно. — Нека космолитянката да стои права.“

Клориса скръсти силните си ръце върху гърдите и каза:

— Генетичният анализ е разковничето на нашето общество. Разбира се, не правим пряк анализ на гените. Всеки ген обаче управлява един ензим и ние можем да анализираме ензимите. Познаваш ли ензимите, познаваш и химията на тялото. Познаваш ли химията на тялото, познаваш и самия човек. Разбирате ли?

— Теорията ми е ясна — каза Бейли. — Не зная как се прилага.

— На практика тя се прилага тук. Вземат се кръвни проби, докато детето е все още в късния зародишен стадий. От тях получаваме първите приблизителни данни. В идеалния случай би трябвало да установим всички мутации още на този етап и да преценим дали да рискуваме с раждането. На практика ние все още не знаем достатъчно, за да можем да елиминираме напълно възможните грешки. Някой ден и това ще стане може би. Както и да е, след раждането изследванията продължават; биопсии, телесни флуиди. Във всеки случай дълго преди пубертета ние знаем точно от какво са направени нашите малки момчета и момичета. (Животът е пред тях… Баналната фраза изникна неволно в съзнанието на Бейли.)

— Ние носим пръстени с код, които показват генния ни строеж — каза Клориса. — Стар обичай, примитивна отживелица от времето, когато соларианите още не са били евгенически пречистени. Сега всички сме здрави.

— Но вие все пак носите вашия. Защо?

— Защото съм изключителен случай — каза тя с непринудена, неприкрита гордост. — Доктор Делмар дълго време търси асистент. На него му трябваше изключителен човек. Ум, изобретателност, трудолюбие, уравновесеност. Преди всичко уравновесеност. Някой, който би могъл да се научи да общува с децата, без това да го сломи.