— Трябва да питате Лийбиг. Както ви казах, това е робоспециалиста, който работеше с доктор Делмар.

— И вие не знаете нищо по този въпрос?

— Нищичко.

— Ако си спомните нещо, съобщете ми.

— Непременно. Но не мислете, че доктор Делмар се интересуваше само от нови модели роботи. Той казваше, че ще дойде време, когато неоплодени яйцеклетки ще се съхраняват в банки при свръхниски температури и ще се използуват за изкуствено оплождане. По този начин ще могат да се приложат истински принципите на евгениката и ще се освободим напълно от необходимостта да се виждаме. Не съм сигурна дали споделям идеите му докрай, но той беше човек с напредничави схващания, много добър соларианин.

Тя добави бързо:

— Искате ли да излезем навън? Групата от пет до осем години ще бъде изведена за игри на открито и ще можете да видите децата в движение.

Бейли отвърна предпазливо:

— Ще опитам. Може да ми се наложи скоро да се прибера вътре.

— О, да, забравих. Сигурно предпочитате изобщо да не излизаме?

— Не. — Бейли се усмихна с усилие. — Опитвам се да свиквам с откритото пространство.

Вятърът бе много силен. Затрудняваше дишането. Не беше студен в прекия, физически смисъл, но самото усещане и движението на дрехите върху тялото му накараха Бейли да почувствува хлад.

Когато се опита да заговори, зъбите му затракаха и думите излизаха с мъка, на пресекулки. Очите го боляха, когато гледаше далечния хоризонт с преливащи зелени и сини цветове, и почувствува само известно облекчение, щом погледна пътеката непосредствено пред краката си. Преди всичко избягваше да гледа към празната синева, празна, ако не се смятаха скупчените тук-там бели облаци и сиянието на голото слънце.

Все пак успяваше да се пребори с желанието да избяга, да се върне на закрито.

Мина край едно дърво, следвайки Клориса на десетина крачки, и предпазливо протегна ръка да го докосне. Беше грапаво и твърдо. Папратовидни клони се поклащаха и шумоляха над главата му, но той не вдигна очи да ги погледне. Истинско дърво!

Клориса се провикна:

— Как се чувствувате?

— Добре.

— Оттук се вижда група деца — каза тя. — Заети са, играят нещо. Роботите организират игрите и следят малките животни да не си извадят очите. Личното присъствие може да доведе само до това.

Бейли бавно вдигна очи, плъзгайки поглед по циментовата пътека, към тревата, надолу по склона, все по-далече и по-далече — много внимателно, готов да го забие обратно пред краката си, ако се уплаши, — обхождайки с поглед…

Виждаха се фигурки на момчета и момичета, препускащи лудо наоколо, без да ги е грижа, че тичат по самата обвивка на планетата, а над главите им — нищо освен въздух и пространство. Тук-там сред тях проблясваше някой пъргав робот. Детската глъч се носеше като далечно, неясно писукане из въздуха.

— Това им харесва — каза Клориса. — Да се блъскат, да се дърпат, да вдигат врява, да падат и да стават, и изобщо да бъдат заедно. О, небеса! Как ли успяват да пораснат?

— Какво правят онези по-големите деца там? — попита Бейли. Той посочи към една усамотена група юноши, които стояха настрана.

— Контактуват по видеофона. Те не присъствуват лично. Но могат да се разхождат заедно, да разговарят, да се надбягват, да играят заедно. Всичко, освен физически контакт.

— Къде отиват децата, след като ви напуснат?

— В собствени имения. Броят на смъртните случаи е равен, общо взето, на броя на порасналите деца.

— В именията на родителите си ли отиват?

— Небеса велики, не! Би било поразително съвпадение, нали, да умре родителят точно когато детето навърши пълнолетие. Не, децата се настаняват в онова имение, което в момента се окаже свободно. Не съм сигурна, че някое от тях би се чувствувало чак толкова щастливо да живее в дома, който е принадлежал някога на родителите му. Ако, разбира се, допуснем, че знае кои са били родителите му.

— Не знаят ли?

Тя вдигна вежди.

— Защо трябва да знаят?

— Нима родителите не посещават децата си тук?

— Що за идея. Защо ще искат да го правят?

Бейли каза:

— Ако не възразявате, искам да си изясня един въпрос. Проява на лошо възпитание ли е да попиташ някого има ли деца?

— Това е личен въпрос, не мислите ли?

— Донякъде.

— Аз съм свикнала. Занимавам се с деца. Другите не са свикнали.

Бейли попита:

— Имате ли деца?

Адамовата ябълка на Клориса видимо подскочи, когато тя преглътна.

— Май си го заслужих. И вие си заслужихте отговора. Нямам.

— Омъжена ли сте?

— Да, имам си свое имение и щях да съм там, ако не бяха извънредните обстоятелства тук. Просто не съм сигурна, че ще успея да контролирам всички роботи от разстояние.

Тя извърна нещастното си лице и после посочи с ръка.

— Ето, едно от тях падна и разбира се, плаче.

Един робот тичаше, стопявайки разстоянието с огромни крачки.

Клориса каза:

— Ще го вдигнат, ще го прегърнат и ако има нещо сериозно, ще ме повикат. — Тя добави нервно: — Надявам се, че няма да се наложи.

Бейли пое дълбоко дъх. На петдесетина стъпки вляво забеляза три дървета, образуващи малък триъгълник. Запъти се нататък, тревата — мека и противна под краката му — отблъскваше с мекотата си (сякаш вървеше през разлагаща се плът и едва не повърна при мисълта.)

Озова се сред тях, облегна гръб на един ствол. Чувствуваше се почти заобиколен от несъвършени стени. Слънцето беше само рояк от трепкащи през листата проблясъци, така пръснати, че почти не навяваха ужас.

На пътеката Клориса се обърна към него, после бавно преполови разстоянието.

— Имате ли нещо против да постоя малко тук? — попита Бейли.

— Моля — каза Клориса.

Бейли попита:

— След като юношите напуснат фермата, как започват да се ухажват?

— Да се ухажват ли?

— Да се запознават — каза Бейли, като се запита разсеяно как би могла да се изрази тази мисъл по най-безопасния начин, — за да могат да се оженят.

— Това не е тяхна грижа — каза Клориса. — Подбират ги по двойки чрез генен анализ, обикновено докато са още съвсем млади. Така е най-разумно, нали?

— Винаги ли се съгласяват?

— Да се оженят ли? Никога! Това е извънредно травматизиращ процес. Най-напред трябва да свикнат един с друг, веднъж след като първоначалното отвращение премине, по малко виждане всеки ден може да извърши чудеса.

— Какво става, ако някой просто не хареса партньора си?