— Как така? Ако генният анализ е определил партньорството, какво значение…

— Разбирам — побърза да каже Бейли. Спомни си за Земята и въздъхна.

Клориса попита:

— Има ли още нещо, което бихте искали да научите?

Бейли се зачуди дали ще има някаква полза от по-нататъшния му престой. Без съжаление щеше да приключи с Клориса и генното инженерство, за да пристъпи към следващата фаза.

Тъкмо бе отворил уста да каже нещо в този дух, когато Клориса изкрещя към някакъв далечен обект:

— Ей, момче! Какво правиш? — После през рамо: — Землянино! Бейли! Внимавайте! Внимавайте!

Бейли едва я чу. Той реагира на настойчивата нотка в гласа й. Напрегнатото усилие, изострило докрай чувствата му, отстъпи място на неудържима паника. Целият ужас от откритото пространство и безкрайния небесен свод се стовари върху него.

Бейли изломоти нещо. Чу се да издава безсмислени звуци и усети как се свлича на колене и бавно се търкулва настрана, сякаш наблюдаваше всичко от разстояние.

Също от разстояние той дочу свистящото жужене, което прониза въздуха над него и завърши със звучно тупване.

Бейли затвори очи, пръстите му се вкопчиха в един тънък корен, излизащ на повърхността на земята, а ноктите му задълбаха в пръстта.

Отвори очи (трябва да е било само мигове по-късно). Клориса строго се караше на някакъв малчуган, който стоеше на разстояние. Един робот, бе застанал мълчаливо близо до Клориса. Преди да отмести поглед, Бейли успя само да забележи, че момчето държи в ръка подобен на лък предмет.

Дишайки тежко, той с мъка се изправи на крака. Втренчи се в лъскавото метално острие, което стърчеше от дървото, на което се бе опрял. Дръпна го и то излезе лесно. Не беше проникнало дълбоко. Разгледа върха му, без да го докосва. Беше притъпен, но достатъчно остър да разкъса кожата му, ако не беше паднал навреме.

Едва след втория опит успя да раздвижи краката си. Пристъпи към Клориса и извика:

— Хей. Момче.

Клориса се обърна, лицето й пламна. Тя каза:

— Беше просто случайност. Пострадахте ли?

— Не! Какво е това?

— Стрела. Изстрелва се с лък благодарение на опънатата на него тетива.

— Ето така — извика безцеремонно хлапето, като прати във въздуха още една стрела, после избухна в смях. Имаше светла коса и гъвкаво тяло.

Клориса каза:

— Ще си получиш наказанието. Сега си върви!

— Чакай, чакай — извика Бейли. Той разтри коляното си, някакво камъче го бе натъртило при падането. — Имам няколко въпроса. Как се казваш?

— Бик — отвърна то нехайно.

— В мен ли се целеше, Бик?

— Точно така — каза момчето.

— Даваш ли си сметка, че щеше да ме нараниш, ако не бях успял да се наведа навреме?

Бик сви рамене.

— Това беше целта ми.

Клориса забързано рече:

— Позволете ми да ви обясня. Стрелбата с лък се насърчава. Това е състезателен спорт, който не изисква контакт. Организираме състезания между момчетата само с помощта на видеофона. Боя се, че някои от момчетата се целят в роботите. Това ги забавлява, а пък роботите не ги боли. Аз съм единственият възрастен човек в имението и когато момчето ви е видяло, то навярно ви е взело за робот.

Бейли слушаше. Мисълта му се проясняваше, а присъщото сурово изражение се изписа ясно върху дългото му лице. Той каза:

— Бик, ти за робот ли ме взе?

— Не — отвърна малчуганът. — Ти си землянин.

— Добре. Свободен си.

Бик се обърна и хукна, като си подсвиркваше. Бейли каза на робота:

— Ей, ти! Откъде знае момчето, че съм от Земята? Не беше ли при него, като стреля?

— При него бях, господарю. Аз му казах, че сте землянин.

— Обясни ли му какво е това землянин?

— Да, господарю.

— Какво?

— Низше човешко същество, което не бива да се допуска на Солария, защото носи зараза, господарю.

— И кой ти каза това, момче?

Роботът запази мълчание. Бейли попита:

— Знаеш ли кой ти го каза?

— Не, господарю. То е заложено в паметта ми.

— И тъй, казал си на момчето, че съм пръскащо зараза низше създание и то незабавно е стреляло по мен. Защо не го спря?

— Щях да го спра, господарю. Не бих допуснал да пострада човешко същество, даже землянин. То се движеше с голяма скорост, а аз не бях достатъчно бърз.

— Сигурно си помислил, че съм просто някакъв землянин, не напълно човек, и си се поколебал за миг.

— Не, господарю.

Това беше изречено с кротко спокойствие, но устните на Бейли се изкривиха в мрачна усмивка. Роботът можеше да отрича най-чистосърдечно, но Бейли чувствуваше, че тъкмо този факт е изиграл роля.

— Ти какво правеше при момчето? — попита Бейли.

— Носех стрелите му, господарю.

— Може ли да ги видя?

Той протегна ръка. Роботът приближи и му подаде около дузина стрели. Бейли внимателно остави първата — онази, която бе улучила дървото — до краката си и разгледа другите една по една. После ги върна и отново вдигна първата стрела.

Той каза:

— Защо даде именно тази стрела на момчето?

— Не зная, господарю. Малко преди това поиска стрела и тази беше първата, която взех. То се огледа за мишена, после забеляза вас и попита кой е този странен човек. Аз му обясних…

— Зная какво си му обяснил. Стрелата, която си му подал, има сиви пера на края. Другите имат черни пера.

Роботът само гледаше. Бейли каза:

— Ти ли доведе хлапака тук?

— Вървяхме напосоки, господарю.

Земният човек погледна през пролуката между две дървета — оттам стрелата бе профучала към целта си. Каза:

— Този хлапак Бик няма ли да се окаже случайно най-добрият ви стрелец тук?

Роботът наведе глава.

— Той е най-добрият, господарю.

Клориса зяпна.

— Как познахте?

— Това е логично — каза сухо Бейли. — Сега, моля ви, разгледайте стрелата със сивите пера и останалите. Върхът на стрелата със сивите пера изглежда мазен. Ще рискувам да бъда мелодраматичен, госпожо, като ви кажа, че вашето предупреждение спаси живота ми. Стрелата, която не ме улучи, е