Алабама — родното място на победената Конфедерация. Местните наемни работници им бяха оказали ценна помощ. Въпреки това силното течение, дълбоките води и самата широчина на реката им отнеха почти целия ден. За кой ли път Стив наблюдаваше пътниците с острия си поглед, но никой от тях не се държеше като човек, който се страхува от загубата на скъпоценни камъни. Започна да се пита дали информацията е била вярна и дали плановете на Червените магнолии не бяха претърпели някаква неизвестна за него промяна.
След като прехвърлянето завърши, всички седнаха да починат, преди да се захванат с всекидневните домакински грижи и вече станалото традиция ходене на гости. Стив прекара времето с Лутър Биймс, факт, който Джини отбеляза и възприе като поредната защитна реакция от негова страна.
Следващите четири дни пътуваха през местност, която изглеждаше вечнозелена. Растителността беше гъста: безкрайни иглолистни и по-рядко широколистни гори. Клоните на дърветата много често бяха покрити с имел. Ручеите се провираха през черни кипарисови дървета и върби, а повърхността на езерата бе покрита с водни лилии. На много места имаше бамбук и тръстика, но не чак толкова гъсти и дебели, че да блокират пътя им. Прекосиха железопътната линия, която се простираше в посока север-югозапад, и минаха през застинали в дрямка селища, осеяни с разпръснати домове, в които живееха бедни хора. Фермери и помощниците им работеха из нивите по тази плодородна земя. Подобно на другите южни щати, в Алабама имаше продължителен и мек период на съзряване на селскостопанските култури, може би със сто дни по- дълъг, отколкото в северните щати.
Пейзажът, който ги заобикаляше в началото, представляваше смес от ниски заоблени хълмове, разделени от ивици равнинна местност. Съвсем нарядко можеше да се види някое по-стръмно възвишение или по-гъста гора. Реките и потоците изобилстваха, като се започне от най-тясната бара и се стигне до сравнително широките реки. Вървяха по най-стария известен път на индианците, извеждащ към Атлантика.
Към края на този период на пътя им се изпречи верига от хълмове, която ги принуди да се движат по- бавно. Почвата започна да придобива червеникав оттенък и стана по-глинеста. Наложи се да търсят път през мочурища, но както те, така и безбройните ручеи не им създаваха проблеми. Все по-често сред кедрите и боровете се виждаха дъбове и магнолии. Фермите, покрай които минаваха, започнаха да стават по- оживени. Безкрайна пъстра пелена от цветя — розови, бели, сини и лавандулово зелени — ги поздравяваше всяка сутрин.
Всички забелязаха пълното отсъствие на следи от войната в този край. Това им позволяваше да се отпуснат й да забравят макар и за кратко ужасите, от които се бяха изтръгнали. Разговорите вечер край огньовете се въртяха на безобидни теми и бяха изпълнени с надежда. Все по-често вместо оплаквания можеше да се чуе музика и разкази за интересни истории.
Вторник вечерта нощуваха на петнайсет мили от Монтгомъри — родното място на Конфедерацията и първата й столица. Тук хората вярваха в превъзходството на белия човек. Сега, разбира се, тук управляваха военните, защото жителите на Алабама бяха отказали да ратифицират Четиринайсетата поправка на Конституцията, за разлика от повечето други южни щати. Като че ли войната беше оставила недокоснат този край, или ако бе нанесла някакви щети, то пораженията са били бързо заличени.
Джини помагаше на спътника си в домакинската работа: смазваше колелата, носеше зърно, грижеше се за мулетата, проверяваше запасите от прясна вода, готвеше, миеше чинии, поправяше каквото и когато се наложеше. Последните четири нощи след навлизането им в Алабама тя беше помагала и на приятелките си, включително с грижи за малките им деца, защото това отвличаше вниманието й от Стив.
Онези, които преди се бяха въздържали да отидат до града, за да попълнят запасите си, сега го направиха тук. Стив също тръгна за Монтгомъри, и Джини не пропусна да забележи, че настроението му беше странно. Понеже „баща й“ Чарлз не предложи и те да отидат, за нея нямаше никаква възможност да се види насаме с мъжа, когото обичаше отново. Той й липсваше и тя просто жадуваше за него. Страх я беше, че кратката им интимна близост е хвърлила Стив в паника. Не знаеше как да го убеди в противното. Колко сили й струваше да му осигури свободата, от която той явно имаше нужда. Не беше сигурна обаче, че би могла дълго да издържи това състояние на… неизвестност. Този човек можеше безкрайно леко да решава проблемите на другите и едновременно с това бе така неспособен да оправи своите. Ядосваше я, че е така несмел да изложи на показ чувствата си. Той нито за секунда не направи грешката да прояви слабост. Но защо, чудеше се тя, техният скаут изпитва такъв ужас да започне открито да ухажва една- единствена дама?
Стив пак се бе отдръпнал на дистанция. През цялото време изглеждаше някак нащрек и проявяваше интересно любопитство. Понякога изглеждаше като че ли си търси причина да посети определени хора. Не можеше да се отърси от усещането, че Стив има конкретен мотив да бъде така откровено наблюдателен, но що за мотив можеше да бъде това, тя нямаше представа. Надяваше се и се молеше в плановете му да не влиза и намерението да използва и нея в разрешаването на тази загадка.
След вечеря тя заговори с Лутър Биймс — „Големия Л“.
— От колко време сте партньори с мистър Кар? — попита тя.
Истинският водач на кервана се усмихна и отговори:
— Работим заедно за първи път, но със сигурност няма да е за последен. Доставя ми удоволствие да работя със Стив. Докато той водеше тренировките ви, аз отговарях за останалата подготовка. И ако се съди по това, което виждам, той добре се е справил със задачата си.
— Наистина я свърши, мистър Биймс, и всички ние сме му дълбоко благодарни… Вие как се запознахте с него?
— Компанията нае и двама ни.
Джини продължи разговора още малко, но разбра, че няма да научи нищо ново за Стив. Виждаше колко е опитен Лутър Биймс и колко естествено се държи с всички, докато обикаляше из лагера или разказваше преживелиците си край огъня. Започна да си мисли, че компанията би трябвало да наеме Биймс за водач, а Стив за скаут и помощник. Не можеше да разбере защо бяха постъпили по обратния начин.
Когато пристигна в Монтгомъри, Стив се залови да наблюдава тримата мъже, които бе включил в своя списък на заподозрените. Те пазаруваха, разговаряха с местните жители, но за негово разочарование не се случи нищо особено. Съжаляваше, че не е в лагера при Ана… не, съжаляваше, че не е с нея в близкия хотел. Не можеше да забрави страстната нощ, която бяха прекарали заедно. Чувстваше я по-близка, отколкото всеки друг човек на света с изключение на майка си и, може би по-рано, на онзи измамник баща си. Жадуваше за още по-голяма близост с нея, но беше решил да не прави нищо, преди да е научил истината за нея и преди да е приключил със следващата си задача. Телеграмата от Джорджия, която бе в джоба му, го информираше, че Чарлз Ейвъри има деветнайсетгодишна дъщеря на име Ана, но това в никакъв случай не означаваше, че „неговата“ Ана е това момиче. Ако бе дошла и телеграмата от Тексас, щеше да разбере още дали Чарлз Ейвъри е закупил ранчото „Бокс F“ край Уейко, щеше да знае дали двамата са честни хора, щеше да може да реши дали тя заслужава да заложи за нея сърцето и душата си. Пътят до Джексън щеше да бъде дълъг и мъчителен, защото ако дойдеше отговор, той трябваше да го очаква там.
Стив разбираше, че я отбягва прекалено явно, но не можеше да помисли, че ще бъде близко до нея, без да може да я има, че ще може да забрави макар и за миг своя страх от предателство, че ще съумее да скрие напора на чувствата от лицето си.
През следващите три дни Джини беше много заета, защото й се наложи да дежури заедно с Чарлз Ейвъри и Джеймс Уигинс, тъй като Мери рухна на легло от болест, която я измъчи от повръщане, диария, световъртежи и обща слабост. Трите деца на Уигинс прекарваха деня във фургона на Ейвъри, за да облекчат малко Уигинсови. Вечер й се налагаше да помага в домакинството на болната си приятелка и в грижите по децата. Само най-малкото от тях — осемнайсетмесечно момиченце — изискваше да й се обръща повече внимание, тъй като не можеше да разбере защо собствената й майка не може да се грижи за нея.
Карането на фургона вече не беше проблем за Джини, та дори когато прекосяваха сякаш наредените един след друг потоци, или когато трябваше да се внимава да не счупи колелата в камъните по дъното на речното корито. Минаваха през крайно живописни места — видяха броненосци, лисици, зайци, катерички,
