Ерагон тръгна напред. Не искаше да се дуелира пред толкова хора след тежките магически изпитания. Освен това Аря сигурно не беше във форма, тъй като бе излекувана съвсем наскоро. „Няма да я удрям силно, за да не я нараня“. Воините около тях бяха застанали в широк кръг. Елфката извади меча си с лявата ръка. Младежът измъкна Зар’рок, но го задържа с върха надолу. За момент двамата останаха неподвижни, гледайки се в очите. Повечето боеве с Бром също започваха по този начин.

Ерагон пристъпи напред предпазливо. Аря подскочи и замахна към ребрата му. Той успя да блокира по навик, но мечът му беше отблъснат настрани. Тя не се възползва от невниманието му, а се завъртя надясно и удари от другата страна. Ерагон едва успя да парира и отскочи назад, поразен от скоростта и уменията й.

Спомни си думите на Бром, че и най-слабият елф ще го победи с лекота. Нямаше никакви шансове срещу нея, точно както срещу Дурза. Елфката нападна отново, като замахна към главата му. Той приклекна и избегна острието на косъм.

„Тя иска да разбере колко съм добър. Тогава ще й покажа“.

Започна серия от най-сложните атаки, които знаеше, но каквото и да опитваше, не успя да засегне Аря. Ерагон не разбра колко дълго са се сражавали, но постепенно ръцете му натежаха и скоро елфката опря острието си в гърлото му. Младежът замръзна, когато металът докосна кожата му. Сапфира изрева, а воините наоколо нададоха одобрителни възгласи.

— Издържа изпитанието — каза Аря и прибра меча си. Фредрик се приближи и го потупа по гърба.

— Това беше невероятно! Особено дамата от прекрасния народ! Научих много нови движения.

„Само, че аз загубих“.

Орик също го поздрави, но Ерагон забелязваше единствено Аря. Тя посочи с пръст едно хълмче на около миля от полето и тръгна натам. Сред джуджетата и хората се разнесе шепот, когато премина покрай тях.

— Трябва да тръгвам. Ще се върна в леговището скоро — каза Ерагон на Орик, метна се на Сапфира и двамата се издигнаха. Докато летяха към хълмчето, младежът видя Аря, която бягаше равномерно.

— Тя ти харесва, нали? — попита Сапфира.

— Да.

— Хубава е, макар че лицето й е малко продълговато. Пък и е доста кльощава.

— Ревнуваш!

— Не. Аз никога не ревнувам.

— Хайде, признай си!

— Не ревнувам!

Сапфира щракна със зъби. Ерагон се засмя и поклати глава. Драконът се приземи тежко и го разтърси, но той не обърна внимание.

Аря се приближаваше със скорост, непосилна за човек. Когато се изкачи на хълмчето, дъхът й беше спокоен и равномерен. Тя го подмина и се насочи към Сапфира.

— Скулблака, ека целобра оно ун мулабра оно ун онр Шур’тугал не хейна. Атра носу вайсе фрикай.

Младежът не разпозна повечето думи, но Сапфира явно схвана посланието. Тя сведе глава и изръмжа нежно.

— Радвам се, че си се възстановила. Не знаехме дали ще оживееш — каза Ерагон.

— Точно затова съм тук. — Гласът й беше богат и ясен; трептеше, сякаш щеше да запее. — Имам дълг към тебе, който не ще забравя. Ти ми спаси живота.

— Няма нищо — Ерагон се притесни и опита да смени темата. — Как се озова в Гил’еад?

Аря пребледня и се обърна настрани.

— Нека да се поразходим.

Те се спуснаха от хълмчето и се насочиха бавно към града. Ерагон не искаше да нарушава тишината и изчакваше.

— Аджихад ми каза, че яйцето на Сапфира се появило пред тебе — започна дамата от прекрасния народ.

— Да. — Ерагон се замисли колко ли енергия е била нужна, за да се изпрати яйцето на толкова много левги. Той със сигурност нямаше да успее да го стори.

— В момента, в който ти си го намерил, аз попаднах в ръцете на Дурза. Той водеше ургалите, които ме причакаха и убиха моите спътници Фаолин и Гленуинг. Упоиха ме и ме отведоха в Гил’еад. Там ме разпитваха къде съм пратила яйцето и къде се намира Елесмера. Изтезаваха ме с месеци, без да постигнат успех. Дурза дори се опита да накара войниците да ме изнасилят, но за щастие бях съхранила част от силата си и ги спрях. Накрая Галбаторикс му заповяда да ме отведат в Уру’баен. Ужасих се, защото знаех, че не мога да устоя на могъществото на краля. За щастие се появи ти и успя да ме измъкнеш.

— Защо ми разказваш това? — Ерагон потръпна. Споменът за тежките й наранявания все още беше пред очите му.

— За да знаеш от какво ме спаси. Аз няма да забравя делата ти.

— А сега какво ще правиш? В Елесмера ли ще се завърнеш?

— Не още. Тук също ще съм полезна. Аджихад има нужда от помощта ми. Виждам, че Бром те е обучил добре да се справяш с оръжие и с магии. Готов си да продължиш тренировките си.

— Искаш да кажеш, че трябва да отида при елфите?

— Да.

— Кога? — Младежът се разгневи. Нима той и Сапфира нямаха право на глас?

— Не знам още. Може би след няколко седмици.

„Е, поне ми дават малко време“.

— А Близнаците какво ме караха да направя?

— Нещо, което дори те не могат да извършат. Ако изречеш името на някой предмет на древния език, можеш да призовеш истинската му форма. Изискват се дълги тренировки, но накрая постигаш пълна власт над предмета. Затова хората крият имената си — по същия начин може да бъде подчинен и човек.

— Странно, преди да ме заловят, имах видения за тебе в сънищата си, почти като гадаене.

— Понякога имах чувството, че ме наблюдават, но го отдавах на треската и мъченията. Досега не бях чувала някой да може да гадае насън.

— И аз не го проумявам — каза Ерагон и се заигра с пръстена на Бром. — Докато те лекувах, видях, че имаш същата татуировка като символа на пръстена. Какво означава?

— Имаш пръстен с яве!

— Да, беше на Бром. Ето виж.

— Това е знак, даван на най-доверените приятели на елфите, толкова е ценен, че никой не го е получавал от векове. Или поне така си мислех. Не знаех, че кралица Исланзади цени толкова много Бром.

— Значи не трябва да го нося!

— Напротив, задръж го. Това ще ти гарантира неприкосновеност, ако срещнеш елфи, и ще ти помогне да спечелиш доверието на кралицата. Моля те, не споменавай на никого за моята татуировка.

— Разбира се.

Беше му приятно да разговаря с Аря, но скоро се разделиха. Въпреки увещанията, Сапфира не искаше да му обясни какво е казала жената от прекрасния народ. Накрая Ерагон се сети за думите на Насуада.

— Ще хапна и след това ще отида при Муртаг. Ще ме изчакаш ли, за да се върнем после заедно до леговището?

— Ще те чакам.

Ерагон се нахрани набързо и като следваше указанията, стигна до малка килия, охранявана от джудже и човек.

— Когато решиш да излизаш, само почукай — обясни му мъжът.

Килията беше топла и добре осветена, в единия й край имаше малко писалище. В тавана бяха изсечени различни образи, а на пода бе сложен дебел килим. Муртаг лежеше на леглото и четеше някакъв свитък.

— Ерагон! Надявах се, че ще дойдеш!