Дур — отвърна Ерагон и се поклони възможно най-пренебрежително.

— За нас е чест, че някой толкова важен ни забелязва. Ще сме твои длъжници за тези любезни думи.

— Ще си спомня това, когато се нуждая от помощ.

— Преиграваш! Не казвай нищо, за което ще съжаляваш. Те ще запомнят всяка дума, която може да се използва срещу тебе.

— Достатъчно ми е трудно и без наставленията ти.

Близнаците се приближиха и заговориха с по-приятен тон:

— Търсим те и по друга причина, Ездачо. Ние и останалите магьосници в Тронхайм създадохме група. Наричаме се Ду Врангр Гата, или…

— „Търсещите пътя“, знам — прекъсна ги Ерагон.

— Знанията ти за древния език са впечатляващи. Бихме искали да се присъединиш към нас. Смятам, че можем да ти помогнем.

— Как?

— Ние двамата сме много опитни. Бихме могли да те напътстваме, да те научим на нови думи и заклинания. Ще сме много радостни, ако ти помогнем да извървиш славния си път. Не искаме отплата, освен да споделиш с нас част от своите знания.

Ерагон се намръщи, като разбра каква е целта им.

— Да не мислите, че съм малоумен? Няма да ви позволя да узнаете думите, на които Бром ме е учил. Сигурно страшно сте се ядосали, когато не можахте да ги откраднете от съзнанието ми.

Близнаците спряха да се усмихват.

— Внимавай, момче! Ние ще изпитваме магическите ти умения. Знаеш, че е нужно съвсем малко разсейване на вниманието, за да загине някой. Ти може и да си Ездач, но ние все още сме по-силни от тебе.

— Ще размисля над предложението ви.

— Тогава ще очакваме отговора ти. Гледай да избереш правилния.

— Няма да се присъединя към Ду Врангр Гата, без значение какво ще кажат.

— Трябва да говориш с Анджела. Може би тя ще дойде утре с тебе и ще им попречи да те наранят.

— Добра идея.

Ерагон намери Орик, който седеше на една пейка и остреше секирата си.

— Искам да се върна в леговището.

Джуджето прибра оръжието си и го изпрати до вратите на града, където чакаше Сапфира. Младежът не обърна внимание на хората наоколо, метна се на гърба й и двамата излетяха.

— Трябва бързо да решим как да се справим. Не момеем да оставим Близнаците да те заплашват.

— Знам, но се надявам да избегна неприятностите. Те ще се окажат опасни противници.

— И какво ще правиш. Ще се съюзиш ли с тях?

— Не. Ще им кажа утре, че няма да се присъединя към групичката им.

Ерагон остави Сапфира в пещерата и излезе. Искаше да види Анджела, но не си спомняше пътя до нейното жилище. Помота се по изоставените коридори с надеждата, че ще го открие. След известно време се умори и реши да се върне в леговището. Когато наближи, дочу някакъв глас.

— Сапфира, кой е там?

— Една жена. Ще й отвлека вниманието, докато дойдеш.

Орик бе казал, че никой няма да ги безпокои. Кой ли беше нежеланият натрапник? Младежът разхлаби меча си и влезе в леговището.

В центъра на помещението стоеше една жена и наблюдаваше с любопитство Сапфира, която бе подала глава от пещерата. Жената изглеждаше малко по-голяма от Ерагон, а кожата й беше черна като на Аджихад. Носеше виненочервена дреха и кама в кожена кания на кръста си.

Младежът се спря и зачака да го забележи, а в това време момичето учтиво се поклони на Сапфира.

— Моля те, кажи ми къде да намеря Ездача Ерагон.

— Тук съм.

Тя се извъртя и посегна за камата. Имаше леко дръпнати очи, сочни устни и кръгли бузи.

— Аз съм Насуада — каза тя и отново се поклони.

— Очевидно знаеш кой съм аз. Какво те води насам?

— Изпраща ме баща ми, Аджихад. Искаш ли да чуеш съобщението му?

Водачът на Варден определено не приличаше на семеен човек. Ерагон се зачуди каква ли е била майката на Насуада, за да го заплени.

— Да, искам.

— Той се радва, че се чувстваш добре, но те предупреждава да се въздържаш от действия като вчерашното. Освен това те моли да побързаш с изпитанията, защото иска да знае способностите ти, преди да се свърже с елфите.

— Нима се изкачи чак дотук само да ми кажеш това?

— Използвах подемниците, с които прекарват провизии. Можехме да предадем съобщението със сигнали, но исках да се запознаем.

— Ще поседнеш ли?

— Не — засмя се Насуада. — Очакват ме другаде. Баща ми каза, че можеш да посетиш Муртаг, ако желаеш. Запознах се и с него. Той би искал да поговорите. Изглеждаше самотен и тъжен. Непременно иди при него.

— Ами Аря? Тя по-добре ли е? Искам да я видя.

— Аря се възстановява бързо, но само баща ми, Хротгар и лечителите имат достъп до нея. Сега трябва да тръгвам. Искаш ли да предам нещо на Аджихад?

— Не, освен желанието ми да видя Аря. И благодарности за гостоприемството му.

— Разбрах. Довиждане, Ездачо Ерагон. Надявам се да се срещнем скоро. — Тя се поклони и излезе от леговището.

— Трябва да има някаква причина, щом тя се е качила дотук, с или без подемник — отбеляза Ерагон.

— Да.

Ерагон се качи до пещерата и откри, че Солембум седи до Сапфира. Младежът поклати глава и се засмя.

— Сапфира, с него ли искаше да се срещнеш?

Нямаше нищо чудно. И двете същества бяха магически, с подобни характери.

— Солембум, случайно да знаеш къде е Анджела? Не можах да я открия, а се нуждая от съвета й.

— Тя е някъде из Тронхайм.

— Кога ще се върне?

— Скоро.

— Колко скоро? Трябва ми днес.

— Не чак толкова.

Котколакът отказа да говори повече, въпреки настойчивите въпроси на Ерагон. Младежът се излегна и започна да си играе с пръстена на Бром.

„Утре ще трябва да посетя Муртаг.“

На сутринта Ерагон се събуди свеж и пълен с енергия. Той препаса Зар’рок, взе лъка и колчана си и