тръгне сам. А сега ми кажи какво ти се случи, откакто се разделихме?

През следващия час Ерагон й разказваше събитията от последните месеци.

— Муртаг! — възкликна Анджела.

— Остави ме да свърша, преди да си правиш изводи — кимна младежът. Когато разказът приключи, вещицата се отпусна на стола. Солембум скочи в скута й и загледа Ерагон.

— Удивително. Галбаторикс се съюзява с ургалите и Муртаг излиза на сцената. Предупреждавам те да внимаваш с него, но ти май сам си стигнал до такова заключение.

— Муртаг е мой приятел и надежден съюзник.

— Но все пак внимавай. А и тази Сянка, Дурза. Той май е най-голямата заплаха за Варден в момента. Ненавиждам Сенките, те практикуват най-злокобната магия след некромантството. Бих искала да изтръгна сърцето му и да го дам на прасетата.

— Не разбирам. Бром ми каза, че Сенките са магьосници, които използват духовете за своите заклинания, но защо това ги прави толкова зли?

— Не ги прави. Нормалните магьосници са нито по-добри, нито по-лоши от обикновените хора. Те използват силите си, за да контролират духовете. Сенките от своя страна изгубват този контрол и духовете ги обсебват. За съжаление само най-злите духове ламтят за човешки тела. Щом се създаде Сянка, е много трудно да бъде убита. Доколкото знам, само елфът Лаетри и Ирнстад Ездача са успявали да го сторят.

— Чувал съм историите им. — Ерагон посочи стаята и попита: — Ти защо живееш толкова високо? Не ти ли е неприятно? И как пренесе целия багаж?

— Честно ли? — засмя се Анджела. — Крия се. Когато дойдох, тук беше спокойно, но после някой се разприказва коя съм и всички магьосници започнаха да ме убеждават да се присъединя към тайните им групички. Особено онези противни близнаци. Накрая заплаших, че ще ги превърна в крастави жаби, пардон, в обикновени водни жаби. Когато това не помогна, се пренесох тук. Не беше особено трудно за човек с моите умения.

— Проверяваха ли те, преди да те пуснат във Фардън Дур? Мене ме принудиха да им дам да преровят спомените ми.

Очите на Анджела се изпълниха със студен блясък.

— Близнаците не биха се осмелили, защото ги е страх от мене. Със сигурност им се иска, но знаят, че ще пострадат. Идвала съм тук много преди Варден да почне да проверява съзнанията на хората. Тя погледна към другата стая и се изправи.

— Разговорът беше много приятен, но отварата ми от мандрагора и тритонски език започна да завира и трябва да се погрижа за нея. Ела пак, когато пожелаеш, но не казвай на никого, че съм тук, защото ще трябва пак да се местя. Това ще ме разгневи, а за тебе няма да е добре да ме виждащ разгневена.

— Ще запазя тайната ти — увери я Ерагон и стана.

— Добре!

Младежът се сбогува и излезе. Солембум го съпроводи до драконовата бърлога и изчезна нанякъде.

Когато се завърна в леговището, Ерагон откри, че го очаква едно джудже.

— Аргетлам — каза то с твърд изговор. — Добре. Буден. Кнурла Орик чака тебе. — Пратеникът се поклони и тръгна.

Сапфира изскочи от пещерата, стиснала Зар’рок с нокти.

— Това за какво е?

— Вземи го. Ти си Ездач и трябва да носиш достоен меч. Зар’рок може да има кървава история, но не бива да влияе на действията ти. Създай му нова легенда и го носи достойно.

— Сигурна ли си? Спомни си какво каза Аджихад.

— Ако искаш да запазиш независимостта си, не трябва да се съобразяваш непрекъснато с всички.

— Както кажеш.

Той се покатери на гърба на Сапфира и излетя от Тронхайм. Фардън Дур беше осветен и стените му се виждаха ясно. Докато се спускаха с бавни спирали към основата на града, младежът разказа за срещата си с Анджела. Пред портите ги очакваше нетърпеливият Орик.

— Хротгар, моят крал, желае да се види с вас. Трябва да побързаме.

Ерагон последва джуджето в Тронхайм. Сапфира вървеше зад тях, без да обръща внимание на хорските погледи.

— Къде ще се срещнем с Хротгар?

— В тронната зала под града. Това ще е частна аудиенция, като знак на доверие. Няма нужда да се обръщате към краля по специален начин, но покажете уважение. Хротгар е мъдър и предвидлив, затова мислете, преди да говорите.

Когато влязоха в централното помещение, Орик ги поведе по едно от двете спускащи се стълбища. След стотина крачки се озоваха пред две гранитни врати. Върху тях беше изобразена корона.

Седем джуджета стояха на пост отпред. Те носеха излъскани кирки и колани, украсени със скъпоценни камъни. Когато Орик, Ерагон и Сапфира се приближиха, стражите удариха пода с дръжките на оръжията си. Вратите бавно се отвориха навън. Тронната зала всъщност бе истинска пещера със сталактити и сталагмити, дълга колкото изстрел с лък. Подът беше гладък и полиран. В далечния край имаше черен трон с неподвижна фигура на него.

— Кралят ви очаква — поклони се Орик.

Ерагон и Сапфира бавно продължиха напред. Вратите се затвориха зад тях и те останаха насаме с владетеля. Стъпките им отекваха в залата, докато напредваха към трона. Между сталактитите и сталагмитите имаше големи статуи. Всяка представляваше джуджешки крал, седнал на престол. Имената им бяха изписани в основата.

Ерагон и Сапфира вървяха мълчаливо между двете редици отдавна мъртви крале. Минаха покрай четирийсетина статуи и още много ниши, които чакаха да бъдат запълнени.

Върху трон от грубо обработен черен мрамор неподвижно седеше Хротгар. От него се излъчваше сила, напомняща за отдавнашни времена, когато джуджетата са владели Алагезия още преди да се появят елфите и драконите. На главата на краля вместо корона имаше златен шлем, украсен със скъпоценни камъни. Изражението му бе сурово и угрижено. Той носеше ризница, а в краката му лежеше чук с емблемата на рода на Орик.

Ерагон се приведе и коленичи. Кралят го изгледа и се размърда, сякаш се будеше от дрямка.

— Изправи се, Ездачо. Не е нужно да коленичиш пред мене.

Погледите им се срещнаха.

— Аз кнурл дейми ланок. „Внимавай, камъкът се променя“. Това е стара наша поговорка. А в днешно време камъкът се променя много бързо. Не можах да се срещна с тебе по-рано, защото трябваше да се разбера с родовете. Мнозина искаха да ти откажа подслон и да те изгоня от Фардън Дур. Не ми беше лесно да ги разубедя.

— Благодаря ти. Не предполагах, че моето идване ще предизвика толкова неприятности.

Кралят прие благодарностите му и вдигна костеливата си ръка.

— Виж, Ездачо Ерагон, предците ми седят на каменните си тронове. Четирийсет и един са те, а аз съм четирийсет и вторият. Когато умра, и аз ще се присъединя към тях. Първата статуя е на нашия праотец Корган, който е изковал този чук, Волунд. От осем хилядолетия джуджетата живеят под Фардън Дур. Ние сме костите на тази земя, по-стари от крехките елфи и свирепите дракони. Хротгар се наведе напред и продължи да говори с дълбок глас.

— Аз съм стар, човеко, дори по нашите мерки. Толкова стар, че съм виждал Ездачите в най-славните им дни. Говорил съм с водача им, Враел, който ме почете в тази зала. Малцина си спомнят ония времена. Помня как Ездачите се намесваха в работите ни, но и как бяха изковали мир, в който бе възможно да отидеш от Тронхайм до Нарда. И ето ти стоиш пред мене в опит да възродиш традициите. Кажи ми искрено: защо дойде във Фардън Дур? Знам защо си избягал от Империята, но какво ще правиш сега?