— Добре, сега може да вървите. Прати ми Близнаците, преди да тръгнете.

— Искам да видя как е Аря — настоя Ерагон.

— Не може. Ще трябва да изчакаш, докато тя дойде при тебе. — Аджихад се наведе над бюрото и им даде знак, че са свободни.

Щом излезе в коридора, Ерагон се протегна. Беше се схванал от седенето на едно място.

— Съжалявам, че си навлече неприятности заради мене.

— Не се притеснявай — отвърна Орик. — Аджихад ми даде това, което исках.

— Какво имаш предвид? — учуди се младежът. — Не можеш да влезеш в бой, а трябва да стоиш и да ме пазиш. Нима това е желанието ти?

— Аджихад е добър водач. Той знае как да спазва закона и същевременно да остава справедлив. Не мога да се сражавам под негова команда, но аз съм поданик на Хротгар и това ми дава право да постъпя както искам.

Ерагон се сети, че е забравил за двойното подчинение на джуджетата.

— Значи всъщност Аджихад те постави в по-изгодна позиция от преди?

— Точно така. И сега Близнаците не могат да се оплакват. Това доста ще ги подразни. Хайде, приятелю, сигурен съм, че си гладен. А трябва да се погрижиш и за дракона си.

Сапфира изсъска.

— Името й е Сапфира — каза Ерагон.

— Извинявам се — поклони се Орик. Той взе един фенер от стената и тръгна по коридора.

— Има ли и други магьосници във Фардън Дур — попита младежът, докато се опитваше да поддържа бързата крачка на джуджето. Ръката му грижливо прикриваше емблемата на Зар’рок.

— Неколцина. Повечето стават само за лекуване на драскотини. Те в момента се грижат за Аря.

— Ами Близнаците?

— Тя със сигурност би отказала помощта им, пък и тяхната сила не е в лекуването. Най-много ги бива да кроят заговори за надмощие. Дейнор, предшественикът на Аджихад, им позволи да се присъединят към Варден, защото имаше нужда от тяхната подкрепа. Човек не може да се противопостави на Империята без опитни магьосници, които знаят как да се оправят на бойното поле. Близнаците са доста неприятни, но определено име полза от тях.

Тримата навлязоха в един от главните тунели, разделящи Тронхайм на четири. Около тях преминаваха множество хора и джуджета. При вида на Сапфира разговорите мигновено секваха. Орик зави наляво и се насочи към вратите на града.

— Къде отиваме? — попита Ерагон.

— Извън тези стени. За да може Сапфира да долети до Исидар Митрим — Звездната роза. Драконовата бърлога няма покрив, точно като Фардън Дур. Там са отсядал Ездачите, когато са ни посещавали едно време.

— Няма ли да е студено и влажно без покрив?

— Не. Фардън Дур ни пази от лошото време. Тук никога не вали нито дъжд, нито сняг. Освен това в бърлогата има множество мраморни пещери. Единственото опасно нещо са падащите висулки.

— Всичко ще е наред — обади се Сапфира. — Това ще най-безопасното място, на което съм отсядала от месеци.

— Може би. А дали Муртаг ще се оправи?

— Аджихад изглежда почтен човек. Едва ли ще наранят Муртаг, освен ако не се опита да избяга.

Ерагон беше замаян от развитието на събитията. Дългото препускане бе свършило, но тялото му не можеше да се отпусне.

— Къде са конете ни?

— В една конюшня извън града. Можем да ги посетим, на път са ни.

Излязоха от Тронхайм през същата порта, от която бяха дошли. Златните грифони блестяха, осветявани от множество фенери. По време на разговора с Аджихад слънцето бе залязло и кратерът на Фардън Дур беше тъмен. Единственото осветление идваше от блестящия Тронхайм.

Орик посочи към високия връх на града и се обърна към Сапфира:

— Горе те чакат прясно месо и студена вода. Избери си една пещера и никой няма да те безпокои.

— Мислех, че ще бъдем заедно — започна да протестира Ерагон. — Не искам да се отделям от нея.

— Ездачо, по-добре е Сапфира да остане в леговището. Тунелите до столовата не са достатъчно широки, за да дойде с нас.

— А защо не ми донесете храна горе?

— Защото я приготвят тук, а до драконовата бърлога има много път. Обаче ако желаеш, ще изпратя някой слуга. Ще отнеме доста време, но ще можете да се нахраните заедно.

„Той наистина е готов да го направи“.

Никой досега не беше полагал толкова грижи за Ерагон, но начинът, по който бяха произнесени тези думи, му загатна, че джуджето го изпитва.

— Аз ще се оправя — увери го Сапфира. — Това драконово леговище изглежда да е точно по вкуса ми. Върви да се наядеш и после ще се срещнем. Ще можем да си починем спокойно. Изкарахме твърде много дни в тежко преследване.

— Ще ям тук — заяви Ерагон на Орик.

Джуджето се усмихна доволно. Младежът се приближи до Сапфира и й махна седлото.

— Ще вземеш ли Зар’рок с тебе?

— Да, но си задръж лъка. Трябва да се доверяваме на тези хора, но не прекалено много.

— Знам.

Сапфира подскочи и се издигна във въздуха.

— Ех, момче, наистина си благословен — въздъхна Орик, докато я гледаше. — Понякога и на мене ми се иска да се рея като ястреб във висините, но предпочитам да съм на земята и даже под нея. Забравям задълженията си като домакин. Знам, че не си хапвал от снощи, когато Близнаците ви дадоха онази мизерна вечеря. Ела да намерим готвачите и да видим какво ще ни предложат.

Ерагон последва джуджето обратно в Тронхайм. Дълго вървяха през плетеница от коридори, докато не се озоваха в голямо помещение с наредени маси и пейки.

Орик поговори с едно набито джудже, което им подаде две чинии, пълни с топли гъби и риба. Двамата се изкачиха до една ниша във външната стена на града и седнаха с кръстосани крака.

Когато се нахраниха, Орик въздъхна и извади дълга лула.

— Добро хапване, макар че заслужава малко медовина за прокарване.

— Тук имате ли ферми?

— Не, слънчевата светлина е достатъчна само за мъхове и гъби. Тронхайм не може да оцелее без доставки от околните долини. По тази причина много от нас живеят в различни части на планините.

— Значи има и други джуджешки градове?

— Не толкова много, колкото бихме искали. Тронхайм е най-величественият. Ти видя само най-долните нива, но голяма част от града е празна. Колкото по-нагоре се качваш, толкова по-малко жители има. Много джуджета предпочитат да живеят в околните галерии. Копали сме под планините Беор цели векове. Можеш да ги прекосиш, без да излизаш на повърхността.

— Изглежда жалко да има толкова неизползвано пространство в Тронхайм.

— Мнозина се оплакват, но в едно отношение градът е много важен.

— В кое?

— В случай на голяма беда може да ни приюти всичките. Досега се е случвало само три пъти, но ни е спасявал от сигурна гибел. Заради това поддържаме гарнизон и го държим в готовност.

— Досега не съм виждал толкова величествено нещо.

— Радвам се, че ти харесва. Били са нужни няколко поколения, за да го построим, а ние живеем много по-дълго от вас. За съжаление заради проклетата Империя твърде малко чуждоземци могат да му се