насладят.

— Колко жители има?

— Джуджета или хора?

— Хора. Искам да знам колко са избягали от Империята.

— Някъде около четири хиляди. Но това не са всичките бегълци. Тук идват само хора, които искат да се бият. Останалите отиват в Сурда и търсят закрилата на крал Орин. „Толкова малко?“ Кралската армия наброяваше около шестнайсет хиляди, без да се броят ургалите.

— А защо Орин не се бори срещу Империята?

— Защото ще го премажат, ако се стигне до открит сблъсък. Сега Галбаторикс не се занимава с него, защото не го смята за заплаха, което е грешка. Сурда ни снабдява с оръжие и продоволствия. Без тях нямаше да издържим дълго. Ти обаче не се отчайвай от броя на хората. Тук има и много джуджета, които могат да се бият. Орин също ни е обещал войници, а и елфите може да помогнат.

Ерагон се свърза със Сапфира и разбра, че тя се излежава и дъвче парче месо на спокойствие.

— Какво означават чукът и звездите на шлема ти? Видях този символ и на пода на Тронхайм.

— Това е гербът на моя род. Ние сме Ингетум, ковачи и миньори. Символът е издълбан на пода, защото това е била резиденцията на нашия праотец Корган, и означава един род да управлява, дванайсет да го подкрепят. Крал Хротгар е от Дургримст Ингетум и ни донесе много слава.

Когато върнаха чиниите на готвача, срещнаха едно джудже, което се поклони на Ерагон.

— Аргетлам.

Жестът го накара да се изчерви. Никой досега не му се беше кланял.

— Какво означава това?

— Елфическа дума, с която се обръщат към Ездачите. Означава сребърна ръка. — Ерагон примигна и погледна към белега на дланта си. — Искаш ли да се върнем при Сапфира?

— Има ли къде да се изкъпя преди това? Не съм се мил от много време. Ризата ми е разкъсана и мръсна. Бих искал нова, но нямам пари да си купя. Дали не бих могъл да я отработя?

— Да не искаш да обидиш гостоприемството на Хротгар? Докато си в Тронхайм, няма да плащаш за нищо. Ще ни се отплатиш по друг начин. Ела, ще ти покажа къде да се измиеш и ще ти потърсим нови дрехи. Той отведе Ерагон по едно стълбище дълбоко под града. Тунелите бяха доста ниски и осветени с червени фенери.

— Така светлината не те заслепява, ако излезеш от тъмен проход — обясни Орик. Влязоха в малка стая с врата в далечния край.

— Там са ваните, има сапун и кърпи. Остави си дрехите тук. Докато свършиш, ще ти намеря нови.

Ерагон му благодари и започна да се съблича. Беше потискащо да е сам под земята, особено в това помещение с нисък таван. Влезе в съседната тъмна стая и опипом намери басейн с топла вода, чиято дълбочина стигаше до кръста му. Намери сапун и се изтърка добре, а после се отпусна, като се наслаждаваше на топлината.

Когато излезе, откри приготвена кърпа и чудесни ленени дрехи, които му бяха по мярка. Облече се и излезе в тунела, където го чакаше Орик с лула в ръка. Изкачиха стълбите и отново излязоха от Тронхайм. Ерагон погледна нагоре и призова Сапфира.

— Как общувате с жителите от високите етажи?

— Това е проблем, който сме разрешили отдавна — засмя се джуджето. — Не си забелязал, но около централната зала има едно стълбище, което се изкачва чак до драконовото леговище над Исидар Митрим. Наричаме го Вол Турин — Безкрайната стълба. Тичането по него е доста уморително, затова си разменяме съобщения чрез светлината на фенери. Освен това в случай на нужда има издълбан един улей, който е като пързалка.

— Опасен ли е? — попита младежът с усмивка.

— Не си помисляй да го използваш. Той е правен за джуджета и е твърде тесен за тебе. Ако излетиш от него, ще се размажеш жестоко.

Сапфира се приземи наблизо, а люспите й блестяха. Докато очакваше Ерагон, около нея се събраха хора и джуджета и започнаха да я оглеждат с любопитство. Младежът се почувства неспокойно в тълпата.

— По-добре да тръгвате — каза Орик и го бутна напред. — Ще се видим утре сутринта пред тази порта.

— Как ще разбера, че е сутрин?

— Ще изпратя някой да те събуди. Сега тръгвай!

Без повече приказки Ерагон си проби път през тълпата и се метна на гърба на Сапфира. Преди да успеят да излетят, една старица пристъпи напред и го хвана за крака. Младежът опита да се отскубне, но тя го стискаше сякаш с желязна хватка. В другата си ръка жената държеше обемист вързоп.

— Какво искаш? — попита той.

Старицата повдигна вързопа, който се оказа повито бебе.

— Детето е сираче и няма кой да се грижи за него, а аз съм стара и слаба. Благослови я, Аргетлам. Благослови я!

Ерагон погледна към Орик за помощ, но джуджето мълчеше. Тълпата притихна в очакване на неговия отговор.

— Благослови я, Аргетлам, благослови я — продължаваше да настоява жената.

Младежът не беше благославял никого досега. В Алагезия това не ставаше лесно, защото пожеланието можеше да се превърне в проклятие, ако не бе произнесено с искреност.

„Осмелявам ли се да поема такава отговорност?“

— Благослови я, Аргетлам.

Той се замисли за подходящи думи. В началото не му хрумна нищо, но после изплуваха няколко думи на древния език. Това щеше да бъде истинска благословия, изречена с могъщи думи от могъщ човек. Ерагон свали ръкавицата си и допря длан до челото на детето.

— Атра гулай ун илиан таутр оно ун атра оно вайсе сколир фра ратутр. — Думите го изтощиха, сякаш бе ползвал магия. — Това е всичко, което мога да направя за нея.

— Благодаря ти, Аргетлам — прошепна жената и коленичи. Тя започна да повива бебето, но Сапфира се извъртя и се надвеси над нея. Старицата се притесни и замръзна. Сапфира докосна леко с муцуна челото на детето и се отдръпна. Тълпата възкликна от изненада, защото на челото на бебето се виждаше бял белег, подобен на белега на Ерагон. Сапфира излетя с мощен замах на крилата си. Младежът се наведе и я прегърна през врата.

— Какво направи?

— Дадох й надежда. А ти й даде бъдеще.

Ерагон се почувства ужасяващо самотен. Всичко наоколо му беше много чуждо. За първи път осъзна колко далеч от дома се намира.

— В какво се превръщам? Само на шестнайсет години съм, а вече говорих с водача на Варден, пътувах със сина на Морзан и бях преследван от Империята. Вече започнаха да искат от мене и благословии! В състояние ли съм да дам на тези хора някаква мъдрост, до която те не са достигнали сами? Какво мога да постигна? Това е лудост! Трябваше да остана в Карвахол с Роран.

Сапфира изчака малко и отговори спокойно:

— Ти си едно новоизлюпено гущерче, което едва сега прохожда. Аз може да съм по-млада, но мисля по-разумно. Не се тревожи за тези неща. Примири се. Хората знаят какво да правят. Ти просто трябва да им посочиш пътя. Нито една армия не би постигнала това, което направи с тази благословия.

— Но то беше нищо. Просто няколко думи.

— Напротив. Ти току-що постави началото на нова легенда. Да не мислиш, че това дете ще стане ханджийка или фермерка с този белег и твоите думи? Подценяваш нашата сила и съдбата.

— Имам чувството, че живея в сън, в който всичко е възможно. Знам, че се случват странни неща — обаче на далечни места и в отдавна минало време. Но ето че намерих яйцето ти, бях обучаван от Ездач и се бих със Сянка. Това не са дела на едно фермерче, каквото бях. Нещо ме