— Като начало просто искаме да се възстановим със Сапфира. Не сме тук, за да създаваме неприятности. Само търсим убежище. Аджихад може да ни прати при елфите, но дотогава бихме желали да останем тук.

— Значи само желанието за безопасност ви доведе? Ще останете ли да живеете тук, като забравите за враждата с Империята?

Ерагон поклати глава.

— Щом си научил миналото ми, тогава знаеш, че имам достатъчно причини да се сражавам с Галбаторикс. Нещо повече, искам да помагам на тези, които още не са се изплъзнали от него. Имам необходимите способности и трябва да го направя.

Кралят изглеждаше доволен от отговора.

— Драконе, а ти какво ще кажеш? Защо дойде тук?

Сапфира изръмжа.

— Кажи му, че жадувам за кръвта на враговете ни и очаквам деня, в който ще потеглим на бой. Няма да има никаква пощада за предателя Галбаторикс. Той ме е държал почти сто години и все още има двама от моя род, които искам да освободя. Кажи му, че сме готови да се нагърбим с това.

Ерагон се намръщи, но предаде думите й. Хротгар сви устни в подобие на усмивка.

— Виждам, че драконите не са се променили през вековете. — Той почука с пръсти по трона. — Знаете ли защо е направен толкова твърд и ъгловат? За да не може никой да седи удобно на него. Няма да съжалявам, когато моето време отмине. А на тебе, Ерагон, какво ти напомня за твоите задължения? Ще заемеш ли мястото на Галбаторикс като управник?

— Не ламтя за корона или титла. Това, че съм Ездач, е достатъчна отговорност. Не, няма да взема трона в Уру’баен освен, ако няма друг желаещ и способен кандидат.

— Със сигурност ще си по-добър от Галбаторикс, но никоя държава не трябва да има владетел, който не заслужава трона. Времето на Ездачите вече отмина. Те никога няма да се възродят отново — дори да се излюпят и останалите яйца. Виждам, че носиш вражески меч. Казаха ми, че си пътувал със сина на един от клетвопрестъпниците. Това оръжие не ми се нрави. — Той протегна ръка. — Бих искал да го разгледам. Ерагон извади Зар’рок и му го подаде с дръжката напред. Хротгар взе меча и прокара опитен поглед по червеното острие.

— Майсторска изработка. Елфите рядко правят мечове, предпочитат лъкове и копия, но когато се захванат, резултатите са несравними. Това острие е злокобно, не бих искал да го виждам във владенията си. Но щом желаеш, носи го. Може би ще промениш лошата му слава. — Той върна меча и Ерагон го прибра. — Надявам се, че племенникът ми ти оказва необходимата помощ?

— Кой?

— Орик, синът на най-малката ми сестра. Той служеше при Аджихад като знак на моята подкрепа към Варден, но изглежда, че отново е при мене. Радвам се, че си го защитил с думите си.

— Не бих могъл да имам по-добър водач.

— Добре — отвърна доволно кралят. — За съжаление не мога да говоря с тебе още дълго. Съветниците ми ме очакват. Но запомни, ако искаш подкрепата на джуджетата, първо трябва да се докажеш, и то не с думи, а с дела.

— Разбирам.

— Можете да си вървите.

Ерагон се обърна и излезе от залата, последван от Сапфира. Орик ги очакваше с напрегнато изражение на лицето.

— Добре ли мина всичко?

— Така мисля. Кралят ти е много предпазлив.

— Иначе нямаше да оцелее толкова дълго.

— Не бих искала Хротгар да ни е враг.

— И аз също. Усетих, че те гледа с неодобрение, въпреки че не каза нищо.

— Разбира се, че няма да каже. Особено след като ми стига до коляното.

— Вчерашната ти благословия разбуни Варден като кошер — каза Орик. — Провъзгласиха детето, което Сапфира докосна, за бъдещ герой и му дадоха най-доброто жилище. Всички говорят за това чудо. Майките обмислят как да те накарат да благословиш и техните деца.

— Какво да правя? — притесни се Ерагон.

— Не можеш да върнеш времето назад. Гледай да не се набиваш на очи, доколкото е възможно. Никой няма да посмее да те безпокои в леговището.

Все още не му се прибираше в бърлогата. Беше рано и искаше да разгледа Тронхайм заедно със Сапфира. Вече нямаше нужда да се движат разделени. От друга страна, тя щеше да привлече ненужно внимание.

— Сапфира, какво ще правим сега?

— Аз се връщам в леговището. Имам среща. Ти се поразходи, ако искаш.

— Добре, но с кого ще се срещаш?

Сапфира само примигна и изчезна по един от главните тунели. Младежът съобщи на Орик за плановете й и добави:

— А аз искам да закуся и после да разгледам Тронхайм. Ще издържа изпитанието утре, все още не съм си отпочинал.

— В такъв случай може би ще искаш да посетиш нашата библиотека? Тя е много древна и съдържа изключително ценни произведения. Можеш да прочетеш историята на Алагезия — истинската, а не променената от Галбаторикс.

Ерагон си спомни как Бром го учеше да чете. Отдавна не беше виждал книга.

— Да, ще ми е интересно.

— Много добре.

След като се нахраниха, Орик го поведе през плетеницата от коридори към библиотеката. Помещението напомняше на гора с дългите си колони, които се извисяваха към тавана. Между колоните имаше мраморни рафтове, пълни с книги. На земята бяха поставени малки мраморни пейки и масички.

— Това е истинското богатство на нашия народ — каза Орик. — Тук са описани делата на кралете — от древни времена чак до наши дни. Също така има много песни и поеми. Намират се и доста човешки книги, но почти няма елфически. Елфите пазят тайните си ревниво.

— Колко дълго мога да остана?

— Колкото искаш. Ако имаш някакви въпроси, ела при мене.

Ерагон започна да се разхожда между рафтовете, разглеждайки по-интересните заглавия и корици. Джуджетата използваха същата руническа писменост като хората. Четенето се оказа донякъде трудно, тъй като беше зарязал упражненията преди доста време. Все пак си избра поемите на Дондар, десетия крал, и се зачете.

Докато прелистваше страниците, дочу стъпки зад близките колони. Звукът го притесни, но после се досети, че едва ли е единственият, който посещава библиотеката. Все пак остави книгата и стана. Беше преживял твърде много засади, затова се доверяваше на вътрешното си чувство. Отново дочу стъпките, този път от две различни места. Опита се да си спомни къде седеше Орик и се отправи към него, но се натъкна на Близнаците.

Мъжете стояха един до друг и го гледаха с насмешлив поглед. Двамата се поклониха, но жестът им беше по-скоро подигравателен и презрителен.

— Търсихме те — каза единият. Гласът му наподобяваше този на Ра’зак.

— За какво? — попита Ерагон и незабавно се свърза със Сапфира.

— Търсим те, откакто се видяхме с Аджихад. Искаме да се извиним. — В думите им се долавяше насмешка. — Дойдохме, за да ти засвидетелстваме уважение.

Ерагон се разгневи, когато те се поклониха отново.

— Внимавай! Не можеше да си позволи открит сблъсък в този момент. Хрумна му една идея и той се усмихна.

— Не, аз трябва да ви изкажа уважението си. Без вашето одобрение нямаше да вляза във Фардън