промени.

— Всяка епоха има нужда от герои — може би тази участ се е паднала на тебе. Фермерчетата не ги кръщават на първия Ездач без причина. Името ти е началото, а ти си продължението или краят.

— Сякаш говориш с гатанки. Но ако всичко е предначертано, тогава какво значение има нашият избор? Трябва ли да се научим просто да приемаме съдбата?

— Ерагон, аз те избрах от яйцето си. Дадох ти шанс, за който мнозина биха умрели. Нима си нещастен? Изчисти съзнанието си от тези мисли. За тях не съществува отговор и те няма да те направят щастлив.

— Вярно е. Но въпреки това продължават да ме тормозят.

— Всичко е по-различно, откакто Бром умря. И аз съм неспокойна.

Вече бяха над Тронхайм. Ерагон погледна надолу и видя отвора във върха и пода на леговището — скъпоценния камък Исидар Митрим. Той знаеше, че отдолу се простира голямата зала на Тронхайм. Сапфира се спусна леко в бърлогата.

— Няма ли да го одраскаш?

— Не мисля. Това не е обикновен скъпоценен камък.

Ерагон слезе от гърба й и се огледа. Намираха се в кръгло помещение без покрив, в чиито стени бяха издълбани различни по големина пещери. До всяка от тях имаше стълба, за да са достъпни и за хората.

Младежът импулсивно легна на грамадния рубин под краката си и опита да погледне през него, но не видя нищо.

— Отделно от тебе ли ще спя?

— Не, в пещерата ми има легло. Ела да видиш. Сапфира се обърна и подскочи на двайсетина стъпки към едно средно голямо леговище. Той се покатери след нея. Пещерата беше по- голяма, отколкото си мислеше. Грубо обработените стени я правеха да изглежда с естествен произход. Осветяваше се от един червен фенер с приглушена светлина.

— Харесва ми. Чувствам се в безопасност — каза Ерагон.

— И на мене.

Сапфира се сви на една постелка на пода, а Ерагон се излегна на леглото.

— Сапфира, не си казала нищо, откакто сме тук. Какво мислиш за Тронхайм и Аджихад?

— Ще видим. Изглежда, че тук се води друг тип война. Мечовете и ноктите са безполезни. Близнаците не ни харесват, трябва да внимаваме с тях. Джуджетата ни нямат доверие, а елфите не искат човек Ездач, така че и с тях ще имаме неприятности. Трябва да се ориентираме бързо в новата обстановка.

— Дали можем да останем независими от другите водачи?

— Аджихад подкрепя свободата ни, но рано или късно може да се наложи да вземем нечия страна. Ще разберем скоро.

Когато се събуди, Ерагон откри, че е изритал завивките си. Сапфира все още спеше на пода. Младежът се чувстваше в безопасност за пръв път от много време. Беше му топло, имаше ядене и можеше да спи колкото си иска. Въпреки това обаче, дълбоко в себе си усещаше напрежение.

„Вече няма причини да се страхувам. Но какво ще стане с Муртаг?“

Ерагон чувстваше вина, понеже приятелят му беше затворен заради него. Трябваше да направи нещо по този въпрос. После се загледа в тавана и започна да мисли за Аря. Една голяма котка се промъкна до отвора на пещерата и го погледна с червените си очи.

— Солембум? — попита той невярващо.

— Очевидно.

Съществото се протегна и показа дългите си зъби. След това грациозно скочи на Исидар Митрим.

— Идваш ли?

Ерагон погледна към Сапфира, която се бе събудила.

— Върви, аз ще се оправя.

Солембум го очакваше пред арката, която водеше надолу към Тронхайм. Младежът излезе през нея и се озова в началото на Вол Турин, Безкрайната стълба. Бавно се спусна до следващото ниво. Озова се на балкон, който заобикаляше централното помещение на града. Стълбището продължаваше през безброй нива надолу, чак до основите на Тронхайм. До него се намираше улеят за спешни случаи. Вдясно имаше коридор, който водеше към помещенията на етажа. Солембум завъртя опашката си и тръгна по коридора.

— Чакай!

Ерагон зави зад ъгъла и видя Солембум да се шмугва през една врата. Младежът се спря и вдигна ръка да почука, но вратата се отвори сама. Той се поколеба за момент и пристъпи вътре.

Озова се в жилище с две стаи, което беше пълно с растения и книги. От стените и тавана висяха множество фенери. В центъра на по-голямата стая върху удобен кожен стол седеше вещицата Анджела и се усмихваше.

— Какво правиш тук?

— Седни на пода и ще ти кажа. Бих ти предложила стол, но нямам друг.

През главата на Ерагон преминаха цял куп въпроси, докато се настаняваше между две колби със зелена течност.

— Значи си Ездач! — възкликна Анджела. — Подозирах го, но не бях сигурна до вчера. Солембум знаеше, но не ми каза. Трябваше да се досетя още като спомена Бром. Сапфира — хубаво име за дракон, приляга й.

— Бром е мъртъв. Ра’зак го убиха.

Анджела се отпусна назад и се заигра с кичур от косата си.

— Съжалявам, наистина.

— Но не си изненадана, нали? Все пак ти предсказа, че това ще се случи.

— Не знаех кой ще умре, но не съм изненадана. Виждала съм Бром няколко пъти. Той не харесваше фриволното ми отношение към магията. Това го дразнеше.

— В Теирм ти каза, че сте се шегували със съдбата му. Какво имаше предвид?

— Това беше проява на лош вкус, макар че не знаех какво ще му се случи. Бром като че ли бе прокълнат. Съдбата му беше да се провали във всичките си начинания, освен в едно, въпреки че вината не бе негова. Беше избран за Ездач, но драконът му умря. Обичаше жена, но я погуби. Трябваше да те пази и да те обучава, но се провали и в това. Единственото нещо, което успя, бе да убие Морзан.

— Бром никога не ми е споменавал за жена.

— Знам го от много сигурно място. Но стига сме говорили за него! Животът продължава и не бива да занимаваме мъртвите с нашите грижи. — Тя вдигна няколко пергамента от пода и почна да ги подрежда.

— А ти защо си тук, а не в Теирм? — попита Ерагон.

— Най-сетне един добър въпрос. След като чух името на Бром от тебе, усетих, че става нещо интересно. Хората шепнеха, че Империята преследва нов Ездач. Досетих се, че яйцето на Варден се е излюпило, и дойдох тук.

— Значи си знаела за яйцето?

— Разбира се, аз не съм глупава. Обикалям наоколо много отдавна. Малко неща се случват, без да разбера. Както и да е, побързах и пристигнах тук преди около месец. Това място определено не ми е по вкуса. Всички във Фардън Дур са толкова благородни и сериозни. Най-вероятно ги очаква героична смърт. А джуджетата са суеверна сбирщина къртици. Единственото свястно нещо тук са гъбите, които растат наоколо.

— Тогава защо остана?

— Защото знам, че се задават интересни събития. А и ако бях останала в Теирм, Солембум щеше да