пристигаме? Може би са изпратили хора да ни помогнат.

— Съмнявам се, че ще ни помогнат, преди да разберат кои сме. Да се връщаме при Муртаг. Вече не виждам ургалите и може да го изненадат.

Ерагон разхлаби Зар’рок. Чудеше се дали е достатъчно силен, за да се бие. Сапфира се приземи на брега на реката и приклекна.

— Той идва.

Муртаг излезе от гората, като водеше конете зад себе си. Видя спътниците си, но не намали скоростта, с която се движеше. Ерагон скочи на земята и тръгна към него. Още преди младежът да започне да разказва, Муртаг каза:

— Видях, че хвърляте камъни върху ургалите. Имаше ли полза?

— Все още са зад нас. Но пък и ние почти стигнахме. Как е Аря?

— Още е жива. — Муртаг дишаше накъсано. Следващите думи произнесе с ужасяващо спокоен тон. — Има ли някаква странична долина или проход, където да се скрия?

— Беше тъмно, но доколкото успях да видя, няма.

Муртаг изруга и спря.

— Искаш да ми кажеш, че трябва да отида при Варден?

— Да. Не спирай. Ургалите са зад нас!

— Не! Предупредих те, че не искам да ходя при Варден, но ти продължи и ме натика между чука и наковалнята! Нали знаеше спомените на Аря? Защо не ми каза, че няма изход?

— Знаех само къде трябва да отидем, а не какво има наоколо. Не ме обвинявай, ти сам избра да дойдеш.

Муртаг изсъска през зъби и се обърна, като притискаше слепоочията си с ръце. Сапфира притеснено попита:

— Защо спряхте?

— Остави ме сега — отвърна Ерагон и се обърна към Муртаг: — Какво се е случило между тебе и Варден? Едва ли е нещо толкова ужасно, че да не те приютят при сегашните обстоятелства. Нима предпочиташ да загинеш, отколкото да ми кажеш? Кога най-сетне ще ми се довериш?

Мъжът мълчеше. Сапфира разтревожено напомни:

— Ургалите!

— Знам. Но трябва да разрешим това.

— Побързайте.

— Муртаг, освен, ако не си решил да умреш, трябва да отидем при Варден. Не ме карай да ходя при тях, без да знам как ще реагират на появата ти. И без това ще е достатъчно опасно.

Муртаг се обърна към Ерагон. Дишането му беше тежко и учестено, като на вълк, хванат в капан.

— Да, имаш право да знаеш. Аз съм син на Морзан, водача на клетвопрестъпниците.

Ерагон замръзна. Съзнанието му отказваше да възприеме думите на Муртаг.

„Нима клетвопрестъпниците са имали деца? Морзан! Най-верният привърженик на Галбаторикс, човекът, който е предал Ездачите! Не мога да повярвам“. Сапфира също беше ужасена. Тя тръгна бързо към него, като чупеше клоните по пътя си.

— Внимавай! Може да използва магия.

— Ти си негов наследник? — невярващо попита младежът и посегна към дръжката на меча си. „Защо ли пътува с мене? Сигурно работи за краля“.

— Човек не си избира родителите! — Муртаг смъкна ризата си и се обърна с гръб. — Виж!

Ерагон се наведе напред, напрягайки очи в тъмното. По мургавата кожа на спътника му се простираше белезникав белег от дясното рамо до лявото бедро.

— Виждаш ли? Бях само на три години, когато го получих. Морзан беше пиян и хвърли меча си по мене. Разряза ме с това острие, което носиш сега — единственото наследство, което се надявах да получа, докато Бром не го отмъкна от трупа на баща ми. За мой късмет наблизо имаше лечител, който ме спаси. Разбери, не обичам Империята и краля. Нито искам да ти навредя!

— Излиза, че твоят баща е бил убит от…

— …от Бром — отвърна Муртаг и закопча ризата си. Зад тях се разнесе зовът на рог.

— Хайде да тръгваме!

Муртаг поведе конете напред. Сапфира остана до Ерагон, пробивайки си път през дърветата.

— Ако вървиш покрай реката, ще ти е по-лесно — каза Ерагон.

— Няма да те оставя сам с него.

Младежът беше доволен от присъствието й. „Синът на Морзан!“

— Трудно ми е да повярвам на думите ти. Откъде да знам, че не лъжеш?

— За какво ми е да лъжа?

— Може би…

— Няма как да ти докажа. Изчакай да стигнем до Варден. Те ще ме разпознаят доста бързо.

— Трябва да знам дали служиш на Империята.

— Не а и да служех, какво щях да постигна, като пътувам с тебе? Ако исках да те пленят и да те убият, щях да те оставя в затвора. — Муртаг се спъна в един клон на земята.

— Може би водиш ургалите при Варден.

— Тогава защо ще стоя още с тебе? Нали знам къде са. Защо да им се предавам? Ако исках да нападнем Варден, щях да се върна и да изчакам ургалите.

— Може да си убиец.

— Да. Но може и да не съм, нали?

— Сапфира?

— Ако искаше да ти навреди, можеше да го стори много отдавна.

Един остър клон одраска Ерагон по врата. Шумът от водопада ставаше все по-силен.

— Наглеждай Муртаг, когато отидем при Варден. Може да направи нещо глупаво, а не искам да го убият.

— Ще се постарая.

Рогът прозвуча отново. Младежът погледна през рамо. Очакваше чудовищата да се появят след миг.

Гората свърши и Муртаг спря. Бяха се озовали на каменистия бряг на езерото Коща-мерна. Водата блещукаше на звездната светлина. Скалите наоколо бяха надвиснали от двете страни на езерото и брегът беше широк само няколко стъпки.

— Към водопада ли?

— Да. — Ерагон излезе начело и избра левия бряг. Камъните под краката му бяха влажни и хлъзгави. Мястото беше малко и Сапфира вървеше, като стъпваше с два крака във водата.

— Ургали! — възкликна Муртаг, когато бяха преполовили разстоянието.

Могъщи фигури се появиха на брега, където пътниците бяха стояли преди десетина минути. Един ургал посочи Сапфира и заговори нещо. Ордата се раздели, тръгна по двата бряга и им отряза пътя за бягство. Тясното пространство принуди чудовищата да вървят в колона.

— Бягайте! — извика Муртаг и подкара конете.

Сапфира излетя и без предупреждение зави към ургалите.

— Не! — изкрещя Ерагон. — Върни се!

Тя не го послуша и младежът с усилие затича напред. Сапфира се спусна надолу, сграбчи един ургал с ноктите си и започна да го разкъсва. След това хвърли безжизненото му тяло във водата.

Останалите напредваха необезпокоявани. Тя се хвърли към тях отново, но беше принудена да завие, понеже я посрещна облак черни стрели. Повечето отскочиха от люспите й, но няколко успяха да я наранят. Ерагон едва се удържа да не хукне на помощ. Видя, че чудовищата ги настигат, и се затича по-бързо.

Сапфира се гмурна в езерото със силен плясък. Ургалите нервно загледаха черната вода. Един от тях