— Ургалите ни настигат — отвърна младежът и посочи дима от лагера им.

— Колко още трябва да пътуваме?

— Предполагам, че нормално биха ни трябвали пет дни. Но със скоростта, с която се движим — само три. Обаче ако не стигнем до утре, ще ни догонят, пък и Аря вероятно ще умре.

— Може да издържи още няколко дни.

— Да не разчитаме на това. Единственият начин да стигнем навреме е да не спираме въобще, дори за сън.

— И как очакваш да стане това? — засмя се горчиво Муртаг. — Вече препускаме от дни без почивка. Освен ако Ездачите нямат свръхестествена сила, сигурно и ти си смъртно уморен. Конете също са капнали, ако не си го забелязал. Още един такъв ден и може всички да загинем.

— Така да бъде — сви рамене Ерагон. — Нямаме друг избор.

— Може да се разделим и ти да излетиш напред със Сапфира. Това ще принуди ургалите също да се разделят и така ще имаш по-голям шанс да достигнеш Варден.

— Това е самоубийство. По някакъв начин тези ургали се движат по-бързо от конник. Ще те преследват като елен. Единственият начин да се спасим е да потърсим подслон при бунтовниците. — Въпреки думите си, не беше много сигурен, че иска Муртаг да остане с тях.

„Харесвам го, но не съм сигурен, че мога да му се доверя напълно“.

— Ще се разделим по-късно — каза Муртаг. — Когато отидем при Варден, ще поема по някоя странична долина и ще избягам в Сурда.

— Значи оставаш?

— С или без сън, ще яздя с тебе, докато намериш Варден.

Вечерта ургалите бяха стопили почти половината им преднина. През нощта Ерагон и Муртаг се редуваха, като единият спеше, а другият водеше конете. Младежът разчиташе на спомените на Аря, но няколко пъти обърка пътя и загубиха ценно време. Полунощ отмина, без да са стигнали долината. Когато слънцето изгря, ургалите бяха поизостанали.

— Това е последният ден — каза Ерагон, докато се прозяваше. — Ако до пладне не сме пристигнали, ще отлетя напред с Аря. Ти ще си свободен да правиш каквото искаш, но трябва да вземеш Снежноплам с тебе.

— Все още можем да стигнем навреме — отвърна Муртаг и потърка дръжката на меча си.

— Можем — сви рамене младежът и отиде при Аря. Челото й беше изпотено и горещо. Очите й се движеха диво под клепачите. Ерагон я охлади с един мокър парцал, съжалявайки, че не може да помогне с друго.

Малко преди обед, когато заобиколиха един широк хребет, Ерагон видя входа на тясна долина. Оттам извираше реката, която Аря беше споменала. Младежът се усмихна. Това бе мястото, което търсеха.

Ургалите бяха стопили преднината им до една левга и продължаваха да напредват бързо.

— Ако успеем да влезем в долината незабелязано, може да се заблудят — каза Ерагон.

— Струва си да опитаме, но досега нямаха трудности с проследяването ни.

Скоро навлязоха в гората. Дърветата бяха високи, с напукана черна кора и тъмни иглички. По земята имаше шишарки с големината на конска глава. Наоколо подскачаха катерички и други горски животни.

Косата на Ерагон настръхна. Във въздуха се усещаше някаква враждебност.

— Дърветата са стари — отбеляза драконът.

— Да, но не са настроени приятелски.

Гората ставаше все по-гъста, колкото по-навътре навлизаха. Сапфира се вдигна във въздуха, защото вече й стана трудно да се провира. Липсата на път или поне някаква сносна пътека забавяше придвижването на Ерагон и Муртаг. Наоколо се чуваше шумът от течаща вода, вероятно от река Беъртуут. Един връх закриваше слънцето и гората беше потънала в здрач.

Когато достигнаха входа на долината, Ерагон видя, че тя е не по-малка от долините в Гръбнака. Беше се заблудил заради гигантската височина на околните хребети. От земята се издигаше плътна мъгла, която превръщаше дъха им на пара. Тук-там растяха папрати, мъхове и диви ягоди, а по изгнилите пънове имаше отровни гъби. В гората цареше неестествена тишина, която бе нарушена от приземяването на Сапфира.

— Току-що видях едни черно-зелени птици, с червени пера по крилата. Досега не бях виждала такива.

— Всичко в тези планини изглежда странно. Имаш ли нещо против да полетим? Искам да хвърля едно око на ургалите.

— Хайде.

Ерагон се обърна към Муртаг:

— Варден се крият в края на тази долина. Ако побързаме, ще стигнем, преди да се свечери.

— А аз как ще се измъкна оттам? Не виждам никакви странични клисури, а ургалите скоро ще ни настигнат. Трябва ми път за оттегляне.

— Не се притеснявай. Долината е дълга и сигурно има изход от другата страна. — Младежът отвърза Аря и я премести на седлото на Снежноплам. — Наглеждай я. Аз ще полетя малко със Сапфира. Ще се видим по-късно.

— Внимавай — отвърна смръщеният Муртаг и подкара конете.

— Можем ли да се издигнем до някой от върховете? Така ще забележим дали има изход за Муртаг. Не искам да ми мърмори през целия път.

— Ще опитаме, но там е много студено.

— Затова съм се облякъл дебело.

— Дръж се тогава!

Сапфира стремително започна да набира височина. Долината се превърна в зелена линия под тях и скоро навлязоха в облаците. Ерагон се надяваше, че няма да се блъснат в нещо. Той вдигна ръка и я размаха във въздуха. Веднага се образуваха капчици вода и ръкавът му се намокри.

Нещо сиво премина покрай него и той забеляза един гълъб, който бясно размахваше крилата си. Около едното му краче имаше бяла връвчица. Сапфира щракна със зъби, но гълъбът се отърва на косъм и потъна в облаците. Когато се издигнаха над тях, люспите на Сапфира също бяха покрити с вода и хвърляха отблясъци. Ерагон се опита да изцеди дрехите си и потрепери от студ.

Дърветата бяха отстъпили на огромни ледници. Блясъкът им принуди младежа да затвори очи. Опита се да погледне след минута, но светлината беше толкова дразнеща, че се наложи да сложи длан на лицето си.

— Как успяваш да издържиш? — попита той.

— Моите очи са по-силни.

Беше много студено. Водата в косата на Ерагон започна да замръзва. Никога преди не бяха летели толкова високо, а планините продължаваха още нагоре. Скоростта на Сапфира намаля, а дишането й стана по-трудно. Ерагон също усети, че не му достига въздух.

— Трябва да се махаме оттук. — Пред очите му започнаха да плуват червени точки. — Не мога да дишам.

Сапфира явно не го чу. Младежът се наведе напред и изкрещя с всичка сила:

— Спусни се надолу! Усилието замая главата му и той се отпусна на седлото. Свести се, когато излизаха от облаците.

— Какво стана?

— Ти припадна.

— Знам, но ти защо не ми отговаряше?

— Бях объркана. Думите ти сякаш нямаха смисъл, но усетих, че нещо не е наред, и се снижих.

— Добре, че и ти не припадна. За жалост няма как да достигнем до тези върхове. Това означава, че можем да излезем от долината само оттам, откъдето дойдохме. Защо ни свърши въздухът?

— Не знам, но повече няма да се издигам толкова. Това, което научихме, може да се окаже полезно, ако се наложи да се бием с друг Ездач.

— Дано не се налага. Нека останем на тази височина. Днес не искам да поемам повече