рискове.

Сапфира започна да се рее; скоро Ерагон забеляза ургалите, които напредваха към входа на долината, и попита:

— Как успяват да поддържат такава скорост?

— Сега, като сме по-близо, виждам, че тези са по-големи от всички, които сме срещали. По-високи са от хората поне с две глави. Не знам откъде идват, но сигурно е някое сурово място, за да роди такива зверове.

— Ако продължават с тази скорост, ще настигнат Муртаг, преди да намерим Варден.

— Не се отчайвай. Възможно е да се забавят в гората. Можеш ли да ги спреш с магия?

— Да ги спра, не. — Ерагон поклати глава, но след това се сети за мъглата и се усмихна. — Но бих могъл да ги забавя малко. Младежът затвори очи и си припомни необходимите думи.

— Гат ун рейса ду ракр!

Отдолу настъпи суматоха. Мъглата пред ургалите се надигна и стана гъста като стена. Съществата се поколебаха, но продължиха напред.

Ерагон усети как силата му се изчерпва. Пое си дъх и затвори очи. Извика и освободи магията, като прекъсна контакта. Стената от мъгла рухна и се разсея. Ургалите продължиха необезпокоявано. Младежът се приведе над Сапфира и си спомни думите на Бром:

„Магията зависи от разстоянието, досущ като стрелите и копията. Ако се опиташ да повдигнеш нещо отдалечено на миля, ще ти е необходима много повече енергия, отколкото, ако си до него“. — Ще трябва да го запомня.

— Изобщо не трябваше да го забравяш. Първо пръстта в Гил’еад, сега и това. Въобще ли не си обръщал внимание на уроците? Някой път ще се убиеш от глупост!

— Внимавах, но мина доста време, а не се бях замислян за това. Досега не бях използвал магия от разстояние. Откъде да знам, че ще е трудно?

— Сигурно скоро ще опиташ и да възкресиш някого. Не забравяй какво ти каза Бром.

— Няма.

Сапфира се спусна към земята, оглеждайки се за Муртаг. Приземиха се на една поляна и видяха, че мъжът е слязъл от коня си и клечи на земята. Когато забеляза, че Ерагон не слиза от гърба й, Муртаг се изправи и отиде при тях.

— Какво става?

— Направих грешка. Ургалите влязоха в долината. Опитах се да ги объркам, но забравих едно от правилата на магията и пострадах.

— Току-що намерих вълчи следи, широки две педи. Животните тук може да са опасни дори за Сапфира. Няма да е зле да летите около мене, в противен случай може да свърша като нечия вечеря.

— Чувството ти за хумор се е завърнало — засмя се Ерагон.

— Само то ми остана. — Муртаг потърка очите си с ръце. — Не мога да повярвам, че тези ургали ни преследват толкова време.

— Сапфира каза, че са много по-големи от онези, които сме виждали.

— Сега разбирам! Ако Сапфира е права, това са Кул, най-страшните бойци на ургалите. Трябваше да се досетя. Не яздят, защото няма кон, който да понесе тежестта им. Високи са по осем стъпки и могат да тичат дни наред. Необходими са пет души, за да бъде убит един от тях. Кул не излизат от пещерите си, освен когато има война, така че сигурно ни очаква голямо клане.

— Ще успеем ли да ги изпреварим?

— Не знам. Те са силни и многобройни. Може да се стигне до схватка. Дано Варден да имат достатъчно мъже и да ни помогнат. Тримата няма да удържим дълго.

— Дай ми нещо за ядене. — Муртаг измъкна един сухар и му го подаде. Хлябът беше твърд, но Ерагон го сдъвка с наслада. Спътникът му се огледа наоколо притеснено. Младежът знаеше какво търси. — Спокойно, по-нататък ще има.

— Разбира се — отвърна Муртаг с пресилен оптимизъм. — Да тръгваме.

— Как е Аря?

— Треската й се влошава. Трябва да я отнесеш до Варден, преди да е умряла.

— Няма да те изоставя. Не и с толкова ургали по петите ти.

— Както искаш, но те предупреждавам, че тя може и да не оцелее, ако останеш с мене.

— Не говори така. Все още можем да я спасим. Смятай го за плащане на дълг. Нейният живот срещу живота на Торкенбранд.

— Това не е мой дълг. Ти… — Той спря, чувайки роговете, които тръбяха зад тях. — Ще говорим за това по-късно.

Ерагон затвори очи, докато Сапфира набираше височина. Искаше му се да легне в меко легло и да забрави тревогите си.

— Сапфира, може би трябва да заведем Аря при Варден и да се върнем да помогнем на Муртаг.

— Те няма да ти позволят. Ще решат, че искаш да ги издадеш на ургалите. Като се има предвид при какви обстоятелства пристигаме, едва ли ще ни се доверят. Ще искат да знаят защо сме им докарали цяла ургалска армия.

— Ще им кажем истината и да се надяваме, че ще ни повярват.

— Ами ако Кул нападнат Муртаг?

— Ще се бием, разбира се. Няма да им позволя да заловят него и Аря.

— Колко благородно. Ще повалим мнозина. Ти с магия, а аз с нокти и зъби, но накрая ще ни убият. Твърде много са. Не можем да ги победим.

— И тогава какво? Няма да изоставя приятеля си.

— Не те карам. Но ако нападнем първи, ще имаме предимство.

— Да не си полудяла? Те, те няма да могат да ни сторят нищо.

— Именно. Можем да причиним доста щети от безопасна височина.

— Да пускаме камъни отгоре им? Това ще ги забави.

— Стига черепите им да не са твърде дебели. Сапфира се наклони и се спусна над реката. Сграбчи една скала с нокти, а Ерагон се въоръжи с по-малки камъни. След това се понесоха към ургалите. Двамата изсипаха товара си и с удоволствие дочуха звук от чупещи се клони; последваха крясъци. Ерагон се усмихна, доволен от резултата.

— Хайде да вземем още!

Сапфира изръмжа и се насочи отново към реката. Не беше лесно, но успяха да забавят придвижването на чудовищата. Докато Сапфира отиваше за още камъни, ургалите напредваха, но все пак Муртаг успя да увеличи малко преднината. Скоро взе да се свечерява и стана доста студено. Нощните животни започнаха да излизат от пещерите и скривалищата си и да наблюдават с интерес нашествениците.

Ерагон често поглеждаше напред, търсейки водопада, където щеше да бъде краят на пътуването им. Притесняваше се, че шансовете на елфката намаляват с всяка изминала минута, и затова предложи:

— Нека направим почивка, за да проверим как е Аря. Боя се, че й остават само часове, а може би дори минути.

— Животът й е в ръцете на съдбата. Ти направи избор да останеш с Муртаг и е твърде късно да го промениш, така че стига си мрънкал. Най-доброто, което можем да направим, е да бавим ургалите.

Ерагон знаеше, че е права, но безпокойството му се усилваше.

Скоро започна да се смрачава и не можеха да виждат ургалите в гъстата гора, а луната още не бе изгряла. Сапфира направи завой и прелетя покрай един хребет. Ерагон забеляза някаква бледа линия напред и каза:

— Сигурно това е водопадът. Краят на долината е наблизо! Дали Варден знаят, че