чувствува така безопасно, както детето в лоното на майката…

— Ти казваш истината, ваше достойнство — отвърна чиновникът. — Боговете действително са ме надарили с чудния дар на ясновидец.

— Точно така — продължи Хирам. — Благодарение на свръхестествените си способности ти навярно си отгатнал, че светилището на Астарта ще ти отпусне двадесет таланта, ако уловиш тоя негодник, който има дързостта да прилича на княза, нашия господар. Освен това храмът ще ти подари и други десет таланта, ако из Египет не се разпространи вестта, че жалкият Ликон прилича на престолонаследника. Непристойно и обидно е обикновен смъртен да напомня с външността си човек с божествен произход. Затова нека си остане между нас това, което чу за Ликон и за преследването на тоя безбожник от наша страна.

— Разбирам — отвърна началникът. — Може да се случи такъв престъпник да умре, преди да го предадем на съда.

— Ти ме разбра — каза Хирам и му стисна ръка. — А каквото и съдействие да поискаш от финикийците, ще го имаш.

Разделиха се като двама приятели, тръгнали за едър лов, за които не е важно кое копие ще улучи жертвата, стига тя да не попадне в чужди ръце.

След няколко дни Рамзес отново посети Кама, но я намери в състояние, близко до умопобъркване. Тя се криеше в най-малката стая на двореца си, гладна, не-вчесана, дори неумита, и даваше на прислугата си най-противоречиви заповеди. Ту нареждаше да се съберат всички при нея, ту ги изгонваше. Нощем викаше при себе си стражата, но след миг бягаше от войниците на тавана и крещеше, че искали да я убият.

Това й държане уби напълно любовта в душата на княза, остана му само чувството на грижи и неприятности. И сега, когато управителят на двореца и офицерът му разказаха за чудатостите на Кама, той се хвана за главата и прошепна:

— Наистина постъпих зле, като отнех тая жена от богинята й. Само богиня може да понася търпеливо нейните капризи.

Въпреки това той отиде при Кама и я намери отслабнала, разчорлена и трепереща.

— Горко ми!… — извика тя. — Обкръжена съм от врагове. Жената, която ме облича, иска да ме отрови, а фризьорката — да ме зарази с някаква тежка болест… Войниците само чакат случай да забият копие или меч в гърдите ми, а в кухнята — сигурна съм, че вместо гозби ми варят магьоснически билки… Всички дебнат да ме убият.

— Кама!… — прекъсна я князът.

— Не ме наричай така!… — прошепна тя ужасена. — Защото това ще ми донесе нещастие…

— Но откъде тия мисли в главата ти?…

— Откъде ли!… Да не мислиш, че не виждам как бродят денем около двореца разни непознати хора и изчезват, преди да успея да извикам прислугата?… А нощем нима не чувам шепоти зад стената?…

— Така ти се струва.

— Проклетници!… Проклетници! — извика тя разплакана. — Всички говорите, че така ми се струва… А пък оня ден някаква престъпна ръка ми хвърли в спалнята един воал, който носих половин ден и едва тогава познах, че не е мой… че никога не съм имала такъв воал…

— Къде е тоя воал? — попита князът вече обезпокоен.

— Изгорих го, но най-напред го показах на прислужничките си.

— Е, и какво от това, дори ако не е бил твой, нали нищо не ти се е случило?

— Засега нищо. Но ако бях държала в къщи тоя парцал няколко дни, сигурно щях да се отровя или да се разболея от някаква неизлечима болест… Аз познавам азиатците много добре и зная как постъпват те!…

Отегчен и нервиран, князът си тръгна веднага, въпреки молбите на Кама да остане. Ала когато попита прислугата за воала, прислужницата призна, че не е бил на Кама и наистина бил подхвърлен от някого.

Престолонаследникът заповяда да се удвои стражата в двореца и около него и се върна разстроен у дома си.

„Никога не бих повярвал — мислеше той, че една слаба жена може да предизвика такава бъркотия. Четири току-що уловени хиени вдигат по-малко шум, отколкото тая финикийка!…“

В къщи князът намери Тутмозис. Той преди малко беше пристигнал от Мемфис и едва бе успял да се изкъпе и преоблече.

— Какво ще ми кажеш? — попита Рамзес любимеца си, отгатнал, че не носи добри новини. — Видя ли негово величество?

— Видях слънчевия бог на Египет — отвърна Тутмозис — и ето какво ми каза той…

— Говори!

— Така ми каза нашият господар… — продължи Тутмозис, като скръсти ръце на гърди и наведе глава. — Така каза господарят: „Тридесет и четири години теглих тежката кола на Египет и сега съм толкова уморен, че вече копнея за своите велики прадеди, които пребивават в Западната страна. Скоро аз ще напусна тая земя и тогава синът ми Рамзес ще седне на трона и ще прави с държавата това, което му подскаже мъдростта…“

— Така ли каза моят свещен баща?

— Това са неговите думи и аз ги повторих точно — отвърна Тутмозис. — Няколко пъти господарят ми подчерта, че не ти оставя никакви нареждания за бъдещето, та да можеш да управляваш Египет, както намериш за добре…

— О, свет човек!… Нима той наистина е толкова зле?… Защо в такъв случай не ми позволява да отида при него? — попита престолонаследникът огорчен.

— Ти трябва да бъдеш тук, защото може да потрябваш.

— А договорът с Асирия? — попита Рамзес.

— Подписан е така, че Асирия може без пречки от наша страна да води война на изток и север. Но въпросът за Финикия остава открит, докато ти се качиш на трона.

— О, благословен!… О, свет владетел!… — възкликна престолонаследникът. — От какво ужасно наследство ме избави ти…

— И така, въпросът за Финикия остава открит — продължи Тутмозис. — Но наред с това стана нещо недобро. За да даде доказателство на Асирия, че няма да й пречи във войната със северните хора, негово величество заповяда да се намали армията ни с двадесет хиляди наемници…

— Какво каза… — викна смаян престолонаследникът.

Тутмозис поклати тъжно глава.

— Казах истината — рече той. — Дори четири либийски полка са вече разпуснати…

— Но това е безумие!… — почти изрева Рамзес и закърши ръце. — Защо се обезсилваме сами? И къде ще отидат тия хора?…

— Там е работата, че те вече отидоха в либийската пустиня и или ще нападнат либийците, което ще ни създаде неприятности, или ще се съединят с тях и заедно ще ударят западните ни граници…

— Аз нищо не съм чул!… Какво са направили те?… И кога са го сторили?… Никаква вест не е дошла до нас… — викаше князът.

— Защото разпуснатите наемници отидоха в пустинята направо от Мемфис, а Херхор забрани да се говори за това на когото и да било…

— Значи, дори Мефрес и Ментезуфис не знаят нищо?… — попита наместникът.

— Те знаят — отвърна Тутмозис.

— Те знаят, а аз не зная!…

Изведнъж князът се успокои, но побледня, а по младото му лице се изписа страшна ненавист. Той хвана за ръцете довереника си и като ги стискаше силно, зашепна:

— Слушай… Кълна се в свещената глава на баща си и в главата на майка си… в паметта на Рамзес Велики… във всички богове, каквито съществуват, че ако през моето управление жреците не се огънат пред волята ми, ще ги смажа…

Тутмозис слушаше ужасен.

— Или аз, или те!… — завърши князът. — Египет не може да има двама господари…

— И обикновено е имал само един: фараона — обади се довереникът му.

— А ти ще ми бъдеш ли верен?…