— Аз, всички благородници, цялата армия, кълна ти се!…

— Добре — завърши престолонаследникът. — Нека разпускат наемните полкове… нека подписват договори… нека се крият от мене като прилепи, нека мамят всички ни… Но ще дойде време… А сега, Тутмозис, почини си от пътуването и ела довечера на пиршество… Тия хора така ме омотаха, че аз мога само да се забавлявам… Щом е така, ще се забавлявам… Ала ще дойде ден и аз ще им покажа кой е владетел на Египет: те или аз!…

От тоя ден пиршествата отново започнаха. Князът сякаш се срамуваше от войската и не участвуваше в ученията. Затова пък дворецът му бе пълен с благородници, офицери, фокусници и певици, а нощем ставаха страшни оргии — звуците на арфите се смесваха с пиянските крясъци на пируващите и със спазматичния смях на жените.

Рамзес покани Кама на един от тия пирове, но тя отказа. Князът се обиди, а Тутмозис, като забеляза това, рече:

— Казаха ми, господарю, че Сара загубила благоволението ти?

— Не ми споменавай за тая еврейка — отвърна престолонаследникът. — Сигурно знаеш какво е направила със сина ми?

— Зная — каза любимецът, — но струва ми се, че това не е станало по нейна вина. Чувах в Мемфис, че твоята достопочтена майка, царица Никторис, и достойният министър на войната, Херхор, направили сина ти евреин, за да царува някога над израилтяните…

— Но израилтяните нямат цар, а само жреци и съдии!… — пресече го князът.

— Нямат, но искат да имат, И на тях им е омръзнало управлението на жреците.

Престолонаследникът махна презрително с ръка.

— Кочияшът на негово величество — отвърна той — има по-голямо значение, отколкото всички царе, особено пък някакъв си там израилски цар, който още не съществува…

— Във всеки случай вината на Сара не е тъй голяма — подхвърли Тутмозис.

— Знай, че аз ще платя някога и на жреците за това.

— В тоя случай и те не са много виновни. Херхор например е сторил това, за да увеличи славата и мощта на твоята династия. Освен това действувал е със знанието на царица Никторис…

— А Мефрес защо се бърка в работите ми?… — по-пита князът. — Той трябва да си гледа само храмовете, а не да влияе върху съдбата на фараоновото потомство…

— Мефрес е старец, който вече почва да става чудат. Днес целият двор на негово величество се подигра-ва с Мефрес заради странностите му, за които аз не знаех нищо, при все че всеки ден виждах и виждам тоя свет мъж…

— Това е интересно… Какво прави той?…

— Няколко пъти през денонощието — отговори Тут-мозис — извършва тържествени богослужения в най-скритата част на храма и кара подчинените си жреци да следят дали през време на молитвите боговете не го издигат във въздуха…

— Ха!… Ха!… Ха!… — почна да се смее престолонаследникът. — И всичко това става тук, в Пи-Баст, пред нашите очи, а аз не зная нищо…

— Тайна на жреците…

— Тайна, за която говорят всички в Мемфис!… Ха!… Ха!… Ха!… В цирка видях един халдейски фокусник, който се издигаше във въздуха…

— И аз го видях — каза Тутмозис, — но то беше фокус. А Мефрес иска наистина да се издигне над земята върху крилете на своето благочестие…

— Нечувана глупост!… — рече князът. — А какво мислят за него другите жреци?…

— Като че ли в нашите свещени папируси се споменавало, че в миналото у нас имало пророци, които притежавали дар да се издигат във въздуха и затова жреците не се чудят на желанието на Мефрес. А както ти е известно, у нас подчинените виждат каквото се харесва на началствата и затова някои свети мъже твърдят, че Мефрес наистина се издигал по време на молитва няколко пръста над земята…

— Ха!… Ха!… Ха!… И с тая велика тайна се забавлява целият двор, а ние, като селяни или копачи, дори не се досещаме за чудесата, които стават под носа ни… Колко жалка е съдбата на египетския престолонаследник!… — смееше се Рамзес.

А когато се успокои и Тутмозис го помоли наново, той заповяда Сара и детето да бъдат пренесени от сградата на слугите в двореца, заеман през първите дни от Кама.

Прислугата на престолонаследника беше възхитена от това нареждане, а всички прислужнички, робини, дори и писарите съпроводиха Сара до новото й жилище с музика и радостни възгласи.

Финикийката чу шума и попита какво се е случило. А когато й казаха, че Сара си е възвърнала благоволението на престолонаследника и че от дома на робите се е преместила отново в дворец, бившата жрица побесня от ярост и повика Рамзес при себе си.

Князът отиде при нея.

— Значи, така постъпваш с мене?… — кресна Кама, без да се владее. — Значи, така… Обеща ми, че ще ти бъда първа жена, но преди луната да измине половината от небесния си път, ти наруши обещанието си… Да не би да мислиш, че отмъщението на Астарта пада само върху жриците, а не постига князете?…

— Кажи на своята Астарта — отвърна спокойно престолонаследникът — да не заплашва никога княза, защото и тя ще отиде в сградата за прислугата.

— Разбирам! — извика Кама. — Аз ще отида при слугите, може дори в затвора, а ти през това време ще прекарваш нощите си при своята еврейка!… За това, че се отрекох заради тебе от боговете, че навлякох върху главата си проклятие… че нямам нито един час спокоен, че провалих заради тебе младостта си, живота си, душата си дори — така ли ми се отплащаш?…

Князът призна в себе си, че Кама наистина беше направила големи жертви за него и почувствува известно разкаяние.

— Не съм бил и няма да отида при Сара — отвърна той. — Но на тебе какво ти пречи, ако на тая нещастна жена бъдат възвърнати известни удобства, за да може да отгледа детето си?

Финикийката цялата се разтрепера. Тя вдигна нагоре свити юмруци, косата й настръхна, а в очите и пламна нечестивият огън на омразата.

— Така ли ми отговаряш?… Еврейката била нещастна, защото си я изгонил от двореца, а аз трябва да бъда доволна, при все че боговете ме прогониха от всичките си храмове… Ами моята душа… душата на жрица, която тъне в сълзи и страх, нима не значи за тебе повече, отколкото това еврейско копеле, това дете, което… дано да пукне… дано…

— Млъкни!… — викна престолонаследникът и запуши устата й.

Тя се отдръпна уплашена.

— Значи, нямам право дори да се оплача от злата си съдба?… — попита тя. — Но щом толкова държиш на това дете, защо ме отвлече от храма, защо обещаваше, че ще ти бъда първа жена?… Пази се — отново повиши тя глас — Египет да не те нарече вероломник, когато разбере съдбата ми!…

Князът клатеше глава и се усмихваше. Накрай седна и каза:

— Наистина, прав беше моят учител, когато ме предупреждаваше да се пазя от жените. В очите на човек със пресъхнал от жажда език изглеждате като зряла праскова… Но само така изглеждате… Горко на глупеца, който си позволи да захапе тоя прекрасен плод: вместо разхлаждаща сладост ще намери гнездо оси, които ще наранят не само устните, но и сърцето му.

— Оплакващ ли се вече?… Дори от тоя срам не ме избавяш?… За това, че пожертвувах за тебе достойнството си на жрица и целомъдрието си?!

Престолонаследникът продължаваше да клати насмешливо глава.

— Аз никога не бих помислил — каза той накрая, — че ще се сбъдне приказката, която разказват селяните вечер, преди да си легнат да спят. Но днес виждам, че в нея има много истина. Чуй я, Кама; тогава може би ще се опомниш и няма повече да убиваш благосклонността ми към тебе…

— Гледай какво му се дощяло: приказки да ми разказва!… — отвърна огорчено жрицата. — Една вече чух от тебе… и добре ми стана от нея…

— Но тая несъмнено ще ти бъде от полза, стига да пожелаеш да я разбереш.

— Ще има ли в нея нещо за еврейските копелета?…

— Ще има и за жриците, само слушай внимателно. Това се случило много отдавна в същия този град