благоволихте не само да поискате мнението ми, преди да вземете това толкова мъдро решение, но дори не намерихте за нужно да ми съобщите, че четири полка са вече разгонени и тия хора от глад нападат градовете ни…

— Струва ми се, ваше достойнство, че осъждаш заповедите на негово величество фараона… — подхвърли Ментезуфис.

— Не на негово величество… — извика князът и тупна с крак — а на тия предатели, които използуват болестта на моя баща и владетел и искат да продадат държавата на асирийците и либийците!…

Жреците се втрещиха. Никой египтянин досега не беше отправял такива укорни думи към жреците.

— Княже, разреши ни да дойдем отново след няколко часа… когато се успокоиш… — каза Мефрес.

— Няма нужда. Аз зная какво става на западната ни граница… Или по-скоро не аз, а моите готвачи, коняри и чистачки… Та може би сега ще благоволите, достопочтени отци, да посветите и мене в плановете си…

Ментезуфис придаде равнодушен израз на лицето си и заговори:

— Либийците са се разбунтували и събират банди с намерение да нападнат Египет.

— Разбирам.

— Затова по волята на негово величество — продължи Ментезуфис — и на върховния съвет ти, ваше достойнство, трябва да събереш войските от Долен Египет и да унищожиш бунтовниците.

— Къде е заповедта?

Ментезуфис извади от пазвата си пергамент, снабден с печати, и го връчи на княза.

— Значи, от тоя момент аз съм върховен вожд и най-висша власт в тая провинция, нали? — попита престолонаследникът.

— Точно така.

— И имам право да проведа с вас военен съвет?…

— Разбира се… — отвърна Мефрес. — Но в тоя момент…

— Седнете — прекъсна го князът. Двамата жреци изпълниха заповедта.

— Аз ви питам, понеже това е необходимо за плановете ми, защо са разпуснати либийските полкове?

— И други ще бъдат разпуснати — подхвана Ментезуфис. — Върховният съвет иска да се освободи от двадесетте хиляди най-скъпо струващи ни войници, за да даде на съкровището на негово величество четири хиляди таланта годишно, без които фараоновият двор може да се окаже в затруднение…

— Каквото обаче не заплашва дори най-мизерния египетски жрец!… — подхвърли князът.

— Забравяш, ваше височество, че не е прилично жрецът да бъде наричан „мизерен“ — отвърна Ментезуфис. — А това, че никого от жреците не заплашва недоимък, е заслуга на въздържания им начин на живот.

— В такъв случай навярно статуите изпиват виното, което всеки ден се отнася в светилищата, и сигурно каменните богове гиздят жените си със злато и скъпоценни камъни — подигра се князът. — Но да оставим вашата въздържаност!… Върховният съвет не разгонва за това двадесетхилядната войска и не отваря вратите на Египет за бандитите, за да напълни съкровището на фараона…

— А за какво?…

— Само за да се хареса на цар Асар. И понеже негово величество не се е съгласил да бъде предадена Финикия на асирийците, вие искате да омаломощите държавата по друг начин: като разпуснете наемниците и предизвикате война на западната ни граница…

— Призовавам боговете за свидетели, че ти ни учудваш, ваше достойнство! — извика Ментезуфис.

— Сенките на фараоните биха се учудили повече, ако чуят, че в същия тоя Египет, в който царската власт е с вързани ръце и крака, някакъв халдейски измамник влияе върху съдбата на държавата…

— Не мога да повярвам на ушите си!… — от-върна Ментезуфис. — Какво говориш, ваше височество, за какъв халдеец?…

Наместникът се изсмя саркастично.

— Говоря за Бероес. Ако ти, свети отче, не си чувал за него, попитай достопочтения Мефрес, а ако и той е забравил, нека се обърне към Херхор и Пентуер…

Ето великата тайна на вашите светилища!… Някакъв чужденец, промъкнал се като крадец в Египет, налага на върховния съвет такъв позорен договор, който бихме могли да подпишем само ако сме изгубили сраженията и са ни унищожили всички полкове и превзели двете столици…

И като си помисля, че това го е направил един-единствен човек, най-вероятно шпионин на цар Асар!… А нашите мъдреци така са се оставили да ги омагьоса красноречието му, че когато фараонът не им позволи да се откажат от Финикия, те разпускат полковете и предизвикват война на западната граница…

Къде се е чуло такова нещо?… — продължаваше Рамзес, без да се владее вече. — Когато е дошъл най- удобният момент да увеличим армията до триста хиляди души и да я хвърлим срещу Ниневия, тия благочестиви безумци разгонват двадесет хиляди войници и подпалват собствената си къща!…

Мефрес слушаше вцепенен и блед тия остри думи. Накрая той се обади:

— Не зная, достойни господарю, от какъв извор си черпил тия сведения… Дано той да е бил така чист, както сърцата на членовете на върховния съвет! Да допуснем, че някакъв халдейски жрец е успял да склони съвета да подпише тежкия договор с Асирия. Но ако това наистина е така, откъде знаеш дали тоя жрец не е пратеник на боговете, които чрез неговата уста са ни предупредили за опасностите, надвиснали над Египет…

— Откога халдейците се радват на такова доверие у вас? — попита князът.

— Халдейските жреци са по-старши братя на египетските — обади се Ментезуфис.

— Да не би и асирийският цар да е повелител на фараона? — подхвърли князът.

— Не богохулствувай, ваше достойнство — прекъсна го сурово Мефрес. — Ти се ровиш лекомислено в най-свещените тайни, а това е бивало опасно и за по-големи от тебе!…

— Добре, няма да се ровя. Но по какво може да се познае, че един халдеец е пратеник на боговете, а друг — шпионин на цар Асар?

— По чудесата — отвърна Мефрес. — Ако по твоя заповед, княже, тая стая се изпълни с духове, ако невидими сили те издигнат във въздуха, ние ще разберем, че ти си пратеник на безсмъртните и бихме слушали съветите ти…

Рамзес повдигна рамене.

— И аз видях духове: създаваше ги младо момиче… И аз видях в цирка да лежи във въздуха фокусник…

— Само че не си съзрял тънките върви, които са държали със зъби четиримата му помощници… — обади се Ментезуфис.

Князът отново се засмя и като си припомни какво му беше разказвал Тутмозис за богослуженията на Мефрес, каза със саркастичен тон:

— През времето на фараон Хеопс един първожрец поискал непременно… да лети във въздуха!… За тая цел той се молел на боговете, а на подчинените си поръчал да гледат дали няма да бъде издигнат от невидими сили. И какво ще кажете, свети мъже: оттогава нямало ден пророците да не уверяват първожреца, че… се издигал във въздуха, наистина не особено високо, само на един пръст от пода… но все пак… Но какво ви е, ваше достойнство? — внезапно попита той Мефрес.

Наистина първожрецът, като слушаше собствената си история, се олюля на стола и щеше да падне, ако не го задържа Ментезуфис.

Рамзес се смути. Той поднесе на стареца вода, натри челото и слепите му очи с оцет и почна да го разхлажда с ветрило…

Скоро свети Мефрес се съвзе. Той стана от стола и каза на Ментезуфис:

— Като че е време да си вървим, нали?

— И на мене така ми се струва.

— А аз какво трябва да правя? — попита князът, който чувствуваше, че беше станало нещо лошо.

— Изпълнете задълженията си на върховен вожд — отвърна студено Ментезуфис.

Двамата жреци се поклониха церемониално на княза и излязоха. Наместникът беше вече съвсем изтрезнял, но сякаш някаква огромна тежест легна на сърцето му. В тоя момент Рамзес разбра, че бе направил две големи грешки: призна на жреците, че знае тяхната тайна, и се подигра жестоко с