Пи-Баст36. Един ден княз Сатни видял на площада пред храма на Птах много хубава жена. Тя била по-красива от всички, които бил срещал дотогава, а освен това — носела по себе си много злато.

Князът много харесал тая жена. Попитал коя е и като му казали, че е дъщерята на първожреца в Пи- Баст, изпратил при нея слугата от конюшните си със следното предложение:

„Ще ти дам десет златни пръстена, ако прекараш с мене един час.“

Слугата отишъл при прекрасната Тбубуи и повторил пред нея думите на княз Сатни. Тя го изслушала внимателно и отговорила, както подобава на едно бла-говъзпитано момиче:

„Аз съм дъщеря на първожрец и съм целомъдрена, а не някакво паднало момиче. И ако князът иска да се запознае с мене, нека ме посети в къщи. Тук всичко ще бъде приготвено и нашето познанство няма да даде повод за сплетни на клюкарките от цялата улица.“

Тогава княз Сатни отишъл в дома на Тбубуи и се изкачил на горния етаж, в нейните стаи, чиито стени били покрити с лазурит и с бледозеленикава глеч. Там имало много дивани, покрити със скъпи тъкани, и кръгли масички със златни чаши върху тях. Напълнили с вино една чаша и я поднесли на княза. А Тбубуи му рекла: „Пий, моля те.“ Но князът й отговорил: „Ти знаеш, че не съм дошъл за вино.“ Въпреки това седнали да пируват. Тбубуи била облечена с дълга плътна дреха, закопчана до самата шия. А когато опияненият княз се опитал да я целуне, тя го отстранила и рекла:

„Тоя дом ще бъде твой дом, но помни, че аз не съм уличница, а целомъдрена жена. Затова, ако желаеш да ти бъда покорна, закълни се, че ще ми бъдеш верен и ми припиши имуществото си.“

„Да дойде тук писар!“ — извикал князът.

Когато довели писаря, Сатни заповядал да напише венчален акт и дарителен акт, с който приписва на Тбубуи всичките си пари, земи и движими богатства.

След един час слугите съобщили на княза, че долу го чакат децата му. Тбубуи тутакси излязла и след малко се върнала в дреха от прозрачен плат. Сатни отново се опитал да я прегърне; но тя го отблъснала и казала:

„Тоя дом ще бъде твой. Но понеже не съм някаква развратница, а добродетелна девица, ако искаш да ти принадлежа, нека децата ти подпишат акт, че се отказват от наследство, та после да не се съдят с моите деца.“

Сатни извикал горе децата си и ги накарал да подпишат акт, че се отказват от наследство. Те сторили това. Но когато, възбуден от дългата съпротива, князът се опитал да се доближи до Тбубуи, тя отново го спряла…

„Тоя дом ще бъде твой — рекла тя. — Но аз не съм коя да е, а съм невинна девица. Ако ме обичаш, заповядай да убият децата ти, за да не би някога да отнемат имота на моите деца…“

— Колко дълга история!… — прекъсна го нетърпеливо Кама.

— Ей сега ще свърши — отвърна престолонаследникът. — И знаеш ли, Кама, какво отговорил Сатни? „Щом желаеш… нека да се извърши това злодеяние.“

На Тбубуи не трябвало да се повтаря два пъти. Тя заповядала да убият децата пред очите на баща им, а окървавените им крайници изхвърлила през прозореца на кучетата и котките. Едва тогава Сатни влязъл в стаята й и легнал на нейното абаносово легло, инкру-стирано със слонова кост…

— Тбубуи е постъпила добре, щом не е вярвала на думите на мъжете — рече нервно финикийката.

— Но Сатни постъпил още по-добре — отвърна престолонаследникът. — Събудил се… защото неговото страшно престъпление било само сън… И ти, Кама, запомни, че най-сигурното средство да събудиш мъжа от любовния му унес са клеветите срещу сина му…

— Бъди спокоен, господарю! Никога вече не ще ти спомена нито дума за моите огорчения или за сина ти — отговори унило Кама.

— А пък аз не ще престана да бъда благосклонен към тебе и ти ще си щастлива — завърши Рамзес.

И сред жителите на Пи-Баст почнаха да се носят страшни слухове за либийците. Разказваха, че на път за родината си разпуснатите от жреците войници-варвари отначало просели, после крадели, а накрай взели да грабят и палят египетските села и да избиват населението.

Така за няколко дни били нападнати и разрушени градовете Хиненсу, Пимат и Каса на юг от Меридовото езеро. Унищожен бил също керван от египетски търговци и поклонници, които се връщали от оазиса Уит- Мехе. Цялата западна граница на държавата била в опасност; дори от Тереметис населението бягало. Защото и в тая област се появили откъм морето либийски банди, като че ли изпратени от страшния вожд Мусаваса, който бил обявил в цялата пустиня свещена война срещу Египет.

Затова, ако понякога вечер западната ивица на небето оставаше червена по-дълго време, това хвърляше в тревога жителите на Пи-Баст. Хората се трупаха по улиците, някои се качваха по плоските покриви или се катереха по дърветата и оттам се провикваха, че виждали пожар в Менуф или в Сехем. Намираха се дори такива, които въпреки здрача забелязваха бягащо население или либийски банди, движещи се към Пи-Баст в дълги черни колони.

Въпреки вълнението сред тукашното население властите в номеса бяха равнодушни, понеже централната власт не им беше изпратила никакви заповеди.

Княз Рамзес знаеше за тревогата в града и виждаше равнодушието на големците в Пи-Баст. Обзе го бесен гняв, че не получава никакви разпореждания от Мемфис и че нито Мефрес, нито Ментезуфис споделят с него тия тревожни слухове.

Но понеже двамата жреци не идваха и дори сякаш избягваха да разговарят с него, наместникът също не ги търсеше и не предприемаше никакви военни приготовления.

Накрая той престана да посещава полковете при Пи-Баст, събираше в двореца си цялата благородническа младеж, пируваше и се забавляваше, като сподавяше в себе си възмущението от жреците и тревогата си за съдбата на държавата.

— Ще видиш!… — каза той веднъж на Тутмозис. — Тия свети пророци ще ни доведат дотам, че Мусаваса ще завладее Долен Египет, а ние ще бъдем принудени да бягаме в Тива или в Сун, ако и оттам не ни изгонят етиопците…

— Ти каза истината — отвърна Тутмозис. — Нашите властници постъпват така, като че ли са предатели.

На първи хатор (август-септември) в двореца на престолонаследника се състоя голям пир. Забавлението започна в два часа следобед, а докато слънцето залезе, всички бяха вече пияни. Стигна се дотам, че мъжете и жените се търкаляха по пода, залян с вино, засипан с цветя и изпотрошени кани.

Между пируващите князът беше най-трезвен. Той още не лежеше, а седеше на креслото и държеше на коленете си две прекрасни танцьорки, едната от които го поеше с вино, а другата поливаше главата му със силни благовония.

В тоя момент в залата влезе адютант и като прескочи няколко пияни гости, приближи се до престолонаследника.

— Достойни господарю — прошепна той, — светите Мефрес и Ментезуфис желаят веднага да говорят с тебе…

Престолонаследникът отстрани момичетата и зачервен, с изпоцапан кафтан, олюлявайки се, тръгна към стаята си на горния етаж.

Като го видяха, Мефрес и Ментезуфис се спогледаха.

— Какво искате, ваши достойнства? — попита князът и се строполи на стола.

— Не зная дали ваше достойнство ще бъдеш в състояние да ни изслушаш… — отвърна смутено Ментезуфис.

— О!… Да не мислите, че съм се напил? — извика князът. — Не се бойте… Днес целият Египет е така обезумял или е толкова глупав, та, изглежда, че у пияните е останало най-много разсъдък…

Жреците се намръщиха, но Ментезуфис започна:

— Ваше достойнство знае, че нашият господар и върховният съвет са решили да уволнят двадесет хиляди наемни войници…

— Да предположим, че това не ми е известно… — прекъсна го престолонаследникът. — Та вие не